Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (5)

Глава V

На другия ден следобед пак отидох да видя мис Баркли. Тя не беше в градината и аз се упътих към страничната врата на вилата, пред която спираха линейките. Вътре видях старшата сестра, която ми каза, че мис Баркли е дежурна.

— Сега е война, нали знаете.

Отговорих, че знам.

— Вие сте американецът от италианската армия? — попита ме тя.

— Да, госпожо.

— Как сте направили това? Защо не дойдохте при нас?

— Не знам — казах аз, — бих ли могъл да го направя сега?

— Боя се, че не. Кажете ми, защо постъпихте в италианската армия?

— Бях в Италия — отговорих аз — и говоря италиански.

— О — каза тя. — Аз сега го уча. Хубав език.

— Някои твърдят, че може да се научи за две седмици.

— Аз няма да го науча за две седмици. Уча вече от месеци. Ако искате, можете да дойдете да я видите след седем часа. Ще бъде свободна. Но не водете цял куп италианци.

— Дори и заради хубавия им език ли?

— Не, нито заради хубавите им униформи.

— Довиждане — казах аз.

— A rividerci, tenente.

— A rividerla! — поздравих аз и излязох. Невъзможно е да поздравиш чужденци по италиански, без да се почувствуваш неловко. Италианският поздрав си е само за италианци.

Денят беше много горещ. Аз бях ходил нагоре край реката до предмостовото укрепление на Плава. Тук трябваше да се разгърне офанзивата. Невъзможно беше да се настъпи от другата страна миналата година, понеже имаше само един път, за да се слезе от тесния проход към понтона, а той по протежение на една миля приблизително беше под огъня на картечниците и артилерията. При това той не беше и достатъчно широк, за да може да се прекара по него всичко необходимо за една офанзива, и австрийците го бяха превърнали в същинска кланица. Все пак италианците бяха минали и се бяха разгърнали малко от другата страна, тъй че държаха около миля и половина от австрийския бряг. Това беше опасно място и австрийците не би трябвало да ги оставят да се настанят там. Мисля, че това беше някаква взаимна толерантност, защото австрийците държаха още едно предмостие надолу по реката. Техните окопи бяха разположени по стръмнината, само на няколко метра от позициите на италианците. Някога тук бе имало един малък град, но сега той беше само куп развалини. Още можеха да се видят останки от една железопътна гара и един срутен мост, който не можеше да се поправи и да се използува, понеже беше изложен от всички страни на неприятелския огън.

Слязох по тесния път до реката. Оставих колата до превързочния пункт в подножието на хълма, преминах моста, защитен от един склон на планината, и следвайки окопите, слязох в разрушения град и тръгнах по хребета на хълма. Всички бяха в землянките. Редици ракети стояха готови да бъдат пуснати — било да искат подкрепата на артилерията, било да дават сигнали, в случай, че телефонните съобщения се прекъснат. Беше тихо, топло и мръсно. Погледнах през телените жици към австрийските позиции. Не се виждаше никой. В един от заслоните изпих една чаша с един капитан, когото познавах, после се върнах обратно по моста.

Тъкмо привършваха един нов много широк път, който прехвърляше планината и криволичейки, стигаше до моста. Щом се завършеше този път, офанзивата щеше да започне. Той пресичаше планината на резки завои. Целта беше да може да се смъква всичко по този път й да се използува старият малък път за връщане, за каруци и празни камиони и за натоварените болнични коли. Превързочният пункт се намираше на австрийския бряг, под хребета на хълма, и санитарите трябваше да използуват понтона, за да пренасят ранените. Същото щеше да бъде и след започването на офанзивата. Доколкото можех да преценя, последната миля от новия път, там, където той ставаше равен, щеше да бъде непрестанно обстрелвана от артилерията на австрийците. Това навярно щеше да затрудни работата. Аз обаче намерих едно място, дето болничните коли можеха да се подслонят, след като преминеха този опасен участък, и дето можеха да чакат ранените, които щяха да доведат през понтона. Искаше ми се да карам по новия път, но той не беше готов. Беше широк и здраво направен, с добър наклон; завоите изглеждаха много живописни между дърветата по склона на планината. За нашите коли, снабдени със здрави спирачки, нямаше никаква опасност; освен това те щяха да слизат празни. Изкачих се обратно по тесния път.

Двама карабинери спряха колата ми. Току-що бе паднал един снаряд и докато чакахме, още три други паднаха на пътя. Те бяха седемдесет и ми дадоха знак да продължа. Като минах край местата, дето бяха паднали снарядите, избягвайки малките ямки, усетих смесената миризма на експлозив, на глина и натрошен кремък. Върнах се в Гориция и както вече казах, отидох да видя мис Баркли, но тя беше дежурна.

Вечерях набързо и се върнах във вилата, дето англичаните бяха настанили болницата си. Къщата беше наистина хубава и просторна, заобиколена от хубави дървета. Мис Баркли седеше на една пейка в градината. Мис Фъргюсън беше с нея. Те, изглежда, се зарадваха, като ме видяха. След малко мис Фъргюсън се извини й си отиде.

— Оставям ви сами — каза тя. — Ще се разберете много добре и без мене.

— Не си отивай. Хелин — каза мис Баркли.

— Не, предпочитам да си отида. Имам да пиша писма.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ, мистър Хенри.

— Не пишете нищо, което би могло да обезпокои цензурата.

— Не се бойте, аз говоря само за хубавото място, дето живеем, и за безстрашието на италианците.

— Като карате така, скоро ще ви наградят.

— Това би било чудесно. Лека нощ, Кетрин.

— Аз ще си дойда след малко — каза мис Баркли.

Мис Фъргюсън изчезна в мрака.

— Тя е мила — казах аз.

— Да. Много е мила. Тя е милосърдна сестра.

— А вие не сте ли сестра?

— Не. Аз съм от доброволческия отряд. Ние работим много, но не ни се доверяват.

— Защо?

— Не ни се доверяват, когато няма много работа, но когато има, тогава ни търсят.

— Каква е разликата?

— Сестрата е нещо като лекар. Курсът на обучение е дълъг. Доброволческите отряди преминават краткосрочен курс.

— Разбирам.

— Италианците не обичат да има жени толкова близо до фронта. Затова живеем под особен режим. Никога не излизаме.

— Но аз нали мога да идвам?

— О, да, не сме зад решетка.

— Дали да изоставим този военен разговор?

— Мъчно е, човек не знае къде да го спре.

— Все пак да го изоставим.

— С удоволствие.

Ние се погледнахме в мрака. Намирах я много красива и улових ръката й. Тя ме остави да я хвана и яз я стиснах в моята, после проврях ръката си под нейната и я прегърнах.

— Не — каза тя. Аз оставих ръката си, дето беше.

— Защо не?

— Не.

— Да — казах аз. — Моля ви.

Наведох се в тъмното, за да я целуна. Някаква светкавица мина, остра, рязка. Тя ми бе ударила плесница. Ръката й ме бе блъснала по носа и очите, които се напълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза тя. Аз почувствувах, че имам известно предимство.

— Добре направихте.

— Страшно съжалявам — каза тя, — но това толкова ми заприлича на „нощен отпуск на милосърдна сестра“, че не можах да се сдържа. Нямах намерение да ви причиня болка. Но ви причиних, нали?

Тя ме погледна в тъмното. Аз бях разярен, но все пак много спокоен, защото предвиждах това, което щеше да стане, тъй както се предвижда движението на фигурите при шах.

— Вие имахте пълно право — казах аз. — Не ви се сърдя ни най-малко.

— Горкото момче.

— Разбирате ли? Водя някакъв особен живот. Дори никога не говоря английски. А пък вие сте тъй хубава… — Аз я погледнах.

— Безполезно е да говорите глупости. Казах ви, че съжалявам… Разбираме се тъй добре.

— Да — казах аз. — И забравихме войната.

Тя се засмя. За първи път я чувах да се смее. Наблюдавах лицето й.

— Вие сте мил — каза тя.

— Не.

— Не, мил сте. Нямам нищо против да ви целуна; ако не виждате в това нещо нередно.

Гледах я в очите. Прегърнах я както преди и я целунах. Целувах я силно, като я притисках и се мъчех да разтворя свитите й устни. Още бях ядосан. Изведнъж почувствувах, че тръпне под прегръдката ми. Притиснах я още по-силно. Чувах как й бие сърцето. Тя разтвори устните си, главата и се изплъзна назад изпод ръката ми, после тя заплака на рамото ми.

— О, мили — каза тя. — Ще бъдете мил с мене, нали?

„По дяволите“ — помислих си аз. Галех косите й и я тупах по рамото. Тя плачеше.

— Нали? — Тя вдигна очи към мене. — Понеже животът ни ще бъде много странен.

Няколко минути по-късно аз я придружих до вратата на вилата. Тя влезе и аз си тръгнах. Върнах се в нашата вила и се качих право в стаята. Риналди лежеше на леглото си. Той ме погледна.

— Работата с мис Баркли напредва!

— Ние сме добри приятели.

— Приличаш ми на разгонено кученце.

Аз не разбрах думата.

— На какво?

Той ми обясни.

— Не аз, а ти имаш — казах аз — този палав вид, който имат кучетата, когато…

— Стига — каза той, — още малко и ще си кажем обидни неща.

Той почна да се смее.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ, паленце.

Аз захвърлих възглавницата и съборих свещта му, после си легнах на тъмно. Риналди вдигна свещта, запали я и продължи да чете.