Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (19)

Глава XIX

Така протече лятото. Не си спомням добре дните, освен че бяха много горещи и че вестниците говореха все за победи. Чувствувах се добре, краката ми оздравяваха бързо, тъй че скоро замених патериците си с бастун. После започнах физиотерапия в „Оспедале Маджоре“ за прегъване на коленете — нагревки с ултравиолетови лъчи в една огледална кабина, масажи и бани. Отивах там следобед и на връщане спирах в кафенето, за да пия нещо и да прочета вестниците. Не се разхождах из града. От кафенето се връщах право в болницата. Имах само едно желание — да съм с Кетрин, останалото време, гледах да убия, както мога. Сутрините най-често спях, а следобед понякога отивах на надбягванията и после в „Оспедале Маджоре“ за процедурите. Понякога се отбивах и в англо-американския клуб. Настанявах се в едно широко кожено кресло близо до прозореца и четях списания. Не ни позволяваха да излизаме заедно, откак бях престанал да си служа с патериците, защото било неприлично една сестра да се разхожда с някой ранен, който, очевидно не се нуждае от помощ. Така че през деня почти не се виждахме. Понякога обаче вечеряхме заедно, ако ни придружаваше Фъргюсън. Мис Ван Кемпън се бе примирила с факта, че сме приятели, понеже Кетрин й вършеше много работа. Тя мислеше, че Кетрин е от много добро семейство и това допринасяше да я настрои добре към нея. Мис Ван Кемпън отдаваше голямо значение на произхода. Тя самата беше от много добър род. Освен това в болницата имаше много работа и това и поглъщаше цялото внимание. Лятото беше извънредно горещо, аз имах много познати в Милано, но привечер винаги бързах да се прибера в болницата. Фронтът напредваше към Каре. Бяха превзели Кук, от другата страна на Плава, и се опитваха да овладеят платото Байнсица. Новините от Западния фронт не бяха тъй добри. Войната, изглежда, щеше да продължи още дълго. Сега вече и Америка се беше намесила, но според мен щеше да е нужна поне една година, докато изпратят достатъчно контингенти и ги подготвят за сражение. Следната година можеше да бъде и много лоша, и много добра. Италианските войски търпяха големи загуби. Не виждах как ще продължава така. Дори и да овладееха платото Байнсица и Монте Сан Габриеле, австрийците имаха още много планини. Бях ги виждал. Всички високи върхове бяха отзад. При Каре напредваха, но долу, към морето, имаше блата и мочурища. Наполеон би разбил австрийците в равнините. Той не би ги нападнал в планините. Би ги оставил да слязат и би ги разбил при Верона. Но на Западния фронт, все още никой никого не разбиваше. Може би сега вече беше невъзможно да се печелят войни. Може би те бяха безкрайни, може би това беше една нова стогодишна война. Оставих вестника, на мястото му й напуснах клуба. Слязох предпазливо по стъпалата и тръгнах по Виа Манцони. Пред „Гранд хотел“ срещнах стария Майърс и жена му, който слизаха от един файтон. Връщаха се от надбягванията. Мисис Майърс беше жена с едра гръд, облечена в черна коприна. А той беше дребно старче с бели мустаци и плоски стъпала и си помагаше с бастун.

— Добър ден, добър ден. — Тя ми стисна ръка.

— Хелоу — каза Майърс.

— Е, как минаха надбягванията?

— Отлично. Наистина много добре. Имах три печеливши.

— А вие? — попитах аз Майърс.

— И аз не бях зле, имах един печеливш.

— Не мога да разбера как постига това — каза Майърс. — Никога не ми казва.

— Върви ми добре, върви ми — каза Майърс. Той се стараеше да бъде любезен. — Трябва и вие да дойдете. — Когато говореше, оставяше впечатлението, че не те гледа или че те мисли за някой друг.

— Непременно — отговорих аз.

— Ще Дойда да ви видя в болницата — каза мисис Майърс. — Приготвила съм някои неща за моите момчета. Вие всички сте мои деца. Да, наистина всички сте мои обични деца.

— Ще се радват да ви видят.

— Такива мили момчета. И вие също. И вие сте едно от моите момчета.

— Трябва да си вървя — казах аз.

— Поздравете всички мои мили момчета. Ще им донеса един куп хубави неща. Вино и сладкиши.

— Довиждане — казах аз. — Те ужасно ще се радват да ви видят.

— Довиждане — каза Майърс. — Елате в Галерията. Знаете къде е моята маса. Всеки следобед съм там.

Аз тръгнах нагоре по улицата. Исках да купя в „Кова“ нещо за Кетрин. Купих й кутия шоколадени бонбони и докато продавачката ми я завиваше, отидох на бара. Там седяха двама англичани и няколко летци. Изпих едно „Мартини“, платих, взех кутията с бонбоните и тръгнах за болницата. Пред малкия бар на улицата, която водеше към Скалата, имаше хора, които познавах: един вицеконсул; двама, които учеха пеене, и Еторе Морети, елин италианец от Сан Франциско, който служеше в италианската армия. Седнах на чаша с тях. Единият от певците се наричаше Ралф Саймънс, той пееше под името Енрико Дел Кредо. Не знаех как пее, но все очакваше някакво голямо събитие. Беше пълен, ноздрите и ъглите на устата му бяха винаги възпалени като на човек, който страда от сенна хрема. Тъкмо беше пял в Пиаченца. Пял „Тоска“ и бил чудесен.

— Вие, разбира се, никога не сте ме чували да пея? — каза той.

— Кога ще пеете тук?

— Тази есен ще бъда в Скалата.

— Обзалагам се, че ще хвърлят пейките върху тебе — каза Еторе. — Чували ли сте, че в Модена го замеряха с пейките?

— Това е долна лъжа.

— Да, замеряха го с пейките — каза Еторг. — Аз сам хвърлих шест.

— Ти си един мръсен макаронаджия от Фриско.

— Не може да произнася добре италиански — каза Еторе. — Където отиде, го замерят със столовете.

— Пиаченца е един от най-ужасните театри в Северна Италия — каза другият тенор. — Вярвайте ми, същински мръсен кафез.

Този тенор се наричаше Едгър Саундърз и пееше под името Едуардо Джовани.

— Яд ме е, че не съм бил там, да видя как те замерят със столовете — подхвана пак Еторе. — Ти не умееш да пееш на италиански.

— Той е побъркан — каза Едгър. — Само това знае — замеряли ни със столове.

— И те знаят само това, когато някой от вас двамата почне да пее — каза Еторе. — А после ще се върнете в Америка и ще разправяте за вашите успехи в Скалата. В Скалата няма да ви оставят да доизпеете дори първата нота.

— Аз ще пея в Скалата — каза Саймънс. — Ще пея „Тоска“ през октомври.

— Мак, ще отидем, нали? — каза Еторе на вицеконсула. — Ще им трябва някой да ги пази.

— Може би американската армия ще бъде там, за да ги закриля — каза вицеконсулът. — Ще пиете ли още по една чаша, Саймънс, и ти, Саундърз?

— С удоволствие — каза Саундърз.

— Чух да разправят, че щели да ти дадат сребърен медал — ми каза Еторе. — Какво отличие се надяваш да получиш?

— Не знам. Не знам дори дали изобщо ще получа.

— Разбира се, че ще получиш. И да видиш тогава как всички момичета от „Кова“ ще тичат подир теб. Те всички ще мислят, че си убил двеста австрийци и си превзел сам елин окоп. Моите отличия ми струваха доста работа, вярвай ми.

— Колко имаш, Еторе? — попита вицеконсулът.

— Всичките — каза Саймънс. — Заради него се води войната.

— Два пъти ме представиха за бронзов медал и три пъти за сребърен — каза Еторе. — Но получих само един.

— А другите, какво стана с тях?

— Операцията пропадна — каза Еторе. — Когато операцията пропадне, не дават отличия.

— Колко пъти си раняван, Еторе?

— Три пъти тежко. Ето вижте, имам три нашивки.

Той обърна ръкава си. Три сребърни ивици, поставени успоредно върху черен фон и зашити върху плата на ръката, приблизително осем пръста по-долу от рамото.

— И ти имаш една — каза Еторе. — Уверявам те, чудесно е. Аз предпочитам нашивките пред медалите. И нека ти кажа, приятелю, три нашивки не са малко нещо. Дават ти по една за всяка рана и те държат по три месеца в болницата.

— Къде са ти раните, Еторе? — попита вицеконсулът.

Еторе си запретна ръкава.

— Ето тука — и той показа дълбокия, гладък червен белег. — И на крака. Не мога да ви я покажа от навоите; и на стъпалото. В него имам мъртва кост и страшно смърди. Всяка сутрин чопля малки парченца от нея, но все си смърди.

— С какво те раниха?

— С ръчна граната. От ония, които са като преса за картофи. Отнесе ми почти половината от стъпалото. Знаеш ги тези преси, нали? — обърна се той към мене.

— Разбира се.

— Видях го мръсника, като я хвърляше — каза Еторе. Строполих се на земята и си помислих, че няма да ме бъде вече, но в тези проклети преси няма нищо вътре. Убих онзи негодник с пушката си. Все носех пушка, за да не разберат, че съм офицер.

— Как изглеждаше този тип? — попита Саймънс.

— Това му беше единствената граната — продължи Еторе. — Не знам защо я хвърли. Предполагам, че ей тъй просто си е мечтал да запрати една такава граната. Навярно не беше виждал истинска битка. Във всеки случай убих го, мръсника му с мръсник.

— Как изглеждаше, когато го уби? — попита Саймънс.

— Откъде да знам — каза Еторе. — Умерих го право в корема. Боях се, че ще го пропусна, ако се прицеля в главата.

— Откога си офицер, Еторе? — попитах аз.

— От две години. Сега ще ме произведат капитан. А ти от колко време си поручик?

— Скоро ще станат три години.

— Не можеш да станеш капитан, понеже не знаеш достатъчно добре италиански — каза Еторе. — Можеш да говориш, но не можеш правилно да четеш и пишеш. За да станеш капитан, ти трябва образование. Защо не отидеш в американската войска?

— Може би ще го направя.

— И аз бих искал да отида. Колко получава един капитан, Мак?

— Не знам точно. Около двеста и петдесет долара, струва ми се.

— Ах, дявол да го вземе, какво мога да направя с двеста и петдесет долара! Побързай да постъпиш в американската войска, Фред. А после ще гледаш и мен да настаниш.

— Дадено.

— Мога да командувам рота на италиански. Но какво ми пречи да се науча и на английски?

— Ще те произведат генерал — каза Саймънс.

— Не, не съм достатъчно учен, за да бъда генерал. Един генерал трябва да знае страшно много работи! Вие си мислите, че войната е лесна работа. Нямате достатъчно мозък, за да бъдете дори и ефрейтори.

— Слава богу, не ми и трябва — каза Саймънс.

— Може би ще ти притрябва някой ден, ако ви съберат, и вас, хайлазите. Ах, как бих искал да ви видя в ротата си. И Мак също. Ще те взема за ординарец, Мак.

— Ти си чудесно момче, Еторе — каза Мак, — но се боя, че си милитарист.

— Искам да стигна до чин полковник, преди да свърши войната.

— Ако не те убият.

— Няма да ме убият. — Той опипа звездите на яката си с палеца и показалеца си. — Видяхте ли какво направих? Винаги пипвам звездите си, когато някой спомене, че може да ме убият.

— Хайде да си вървим, Саймънс — каза Саундърз, като стана.

— Хайде.

— Довиждане — казах аз. — И аз трябва да си вървя. — Вече беше шест без четвърт. — Чао, Еторе!

— Чао, Фред — отговори Еторе. — Ще бъде наистина, чудесно да получиш сребърен медал.

— Още не е сигурно.

— Не, не, вече го имаш, Фред. Чух, че щели да ти го дадат без всякакви спънки.

— Добре, довиждане — казах аз. — И бъди предпазлив, Еторе.

— Не се безпокой за мене. Не пия и не тичам по жени. Не съм нито пияница, нито женкар. Зная какво трябва да правя.

— Довиждане — казах аз. — Радвам се, че скоро ще те произведат капитан.

— Няма да чакам да ме произвеждат. Ще мина направо, за изключителни заслуги. Нали разбираш. Три звезди с кръстосани мечове, с корона отгоре… това съм аз.

— На добър час!

— На добър час. Кога се връщаш на фронта?

— Скоро.

— Тогава ще се видим там.

— Довиждане.

— Довиждане. И не се оставяй да те измамят.

Тръгнах към болницата по една пряка уличка. Еторе беше на двадесет и три години. Отгледан беше от един свой чичо в Сан Франциско и тъкмо беше дошъл на гости при родителите си в Торино, когато се обяви войната. Имаше сестра, която бяха изпратили заедно с него в Америка и която тази година завършваше учителски институт. Той принадлежеше към този вид герои, които досаждат на всеки срещнат. Кетрин не можеше да го понася.

— И ние имаме герои — каза тя, — но те са много по-скромни.

— Аз не му обръщам внимание.

— И аз не бих му обръщала внимание, ако не беше тъй самомнителен и тъй досаден, о, господи, тъй досаден.

— И на мене ми досажда.

— Мило е, че го казваш. Но не е необходимо. Ти можеш да си го представиш на фронта, дето знаеш, че е полезен, обаче за мене той представлява само този тип мъже, които мразя.

— Зная.

— Много мило от твоя страна, че знаеш. Правя усилия да го обичам, но той е отвратителен, наистина отвратителен.

— Днес ни каза, че ще го произведат капитан.

— Чудесно — отговори Кетрин. — Това сигурно го радва.

— Ти не би ли искала и аз да имам по-висок чин?

— Не, мили. Искам само да имаш такъв чин, че да те допущат в по-добри ресторанти.

— Тъкмо такъв чин имам.

— И той ти стига. Не държа да имаш по-горен чин. Може да ти замае главата. О, мили, толкова съм доволна, че не си самомнителен. И такъв да беше, пак щях да се омъжа за тебе, но толкова е успокоително да имаш съпруг, който не е самомнителен.

Говорехме тихичко на балкона. Луната сигурно беше вече изгряла, но над града имаше мъгла и тя не се виждаше; скоро започна да ръми и ние се прибрахме вътре. Мъглата навън се превърна в пороен дъжд и започна да барабани по покрива. Станах и отидох до балконската врата да видя дали не вали вътре, но не валеше и аз оставих вратата отворена.

— Кого видя още? — попита Кетрин.

— Мистър и мисис Майърс.

— Те са странни хора.

— Казват, че той бил осъден на затвор в отечеството си. Пуснали го да умре на свобода.

— И оттогава живее щастливо в Милано.

— Щастливо? Не знам доколко.

— По-щастливо, отколкото в затвора.

— Тя се кани да ни донесе някои неща.

— Тя винаги носи чудесни неща. Нарече ли те „мое мило момче“?

— Едно от нейните мили момчета.

— Вие всички сте нейните мили момчета — каза Кетрин. — Има слабост към милите момчета. Чуваш ли дъжда?

— Вали силно.

— И ти винаги ще ме обичаш, нали?

— Да.

— Независимо че вали дъжд?

— Не.

— Това е хубаво. А аз толкова се страхувам от дъжда.

— Защо?

Спеше ми се. Навън валеше като из ръкав. — Не знам, мили. Винаги ме е било страх от дъжда.

— Аз го обичам.

— Обичам да се разхождам, когато вали. Но за любовта е лошо.

— Аз винаги ще те обичам.

— А аз ще те обичам и когато вали дъжд, и когато вали сняг, и когато вали град, и какво още?

— Не зная. Мисля, че ми се спи.

— Спи, мили, аз ще те обичам, каквото и да става.

— Не те е страх всъщност от дъжда, нали?

— Когато съм с тебе, не.

— А защо те е страх?

— Не знам.

— Кажи ми.

— Не, не настоявай.

— Все пак ми кажи.

— Щом настояваш. Е добре, страх ме е от дъжда, защото, когато вали, се виждам умряла.

— Какви са тези приказки?

— А понякога те виждам и тебе мъртъв под дъжда.

— Това е по-вероятно.

— Не, не, мили. Понеже тебе мога да опазя от опасност. Знам, че мога. Но на себе си човек не може да помогне, нали?

— Моля те, спри. Не искам да ми говориш тази вечер като някаква смахната шотландка. Не ни остава още много време да бъдем заедно.

— Да, наистина, и все пак. Аз съм си една малко смахната шотландка. Но ще спра. Това са глупости.

— Да, само глупости.

— Глупости, нищо друго освен глупости. Не ме е страх от дъжда… Не ме е страх от дъжда. О, господи, толкова бих искала да не ме е страх от дъжда.

Тя плачеше. Аз я утеших и тя престана да плаче. Вън продължаваше да вали.