Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (34)

Глава XXXIV

В цивилното облекло се чувствувах като маскиран. Много дълго бях носил униформа и, тези дрехи сега ми се струваха раздърпани. Панталоните ми се мотаеха около краката. В Милано си взех билет за Стреза. Купих си шапка. Шапките на Саймънс ми бяха малки, но дрехите му ми прилягаха много добре. Миришеха на тютюн и когато седнах в купето и се погледнах в прозореца, новата ми шапка ми се стори твърде нова, а костюмът твърде стар. Аз самият се чувствувах тъй тъжен, като мократа ломбардска равнина, която се нижеше край прозореца на вагона. В купето имаше летци, които, изглежда, не останаха с добро впечатление от мен. Те избягваха да ме погледнат и с това искаха да покажат колко дълбоко презират един цивилен на моите години. Но аз не се чувствувах обиден. В предишните дни бих ги оскърбил и бих предизвикал бой. Те слязоха в Галарате, и аз бях доволен, че останах сам. Имах вестници, но не четях, защото не исках вече да чета за войната. Исках да я забравя. Бях сключил сепаративен мир. Чувствувах се ужасно самотен и много се зарадвах, когато влакът спря в Стреза.

На гарата очаквах да видя портиерите, на хотелите, но нямаше нито един. Сезонът отдавна беше свършил и те вече не идваха да посрещат влаковете. Слязох от влака с куфара си — куфара на Саймънс, много лек за носене, понеже съдържаше само две ризи — и останах на перона под навеса до заминаването на влака. Валеше. Намерих един от служителите в гарата и го попитах кои хотели са още отворени. „Гранд Отел“ и „Дез’ил Бороме“ бяха още отворени, а също и някои по-малки, които оставаха да работят през цялата година. С куфара в ръка се запътих в дъжда към „Дез’ил Бороме“. По улицата се зададе файтон и аз направих знак на файтонджията. По-добре щеше да бъде да пристигна с файтон. Спряхме пред главния вход и вратарят излезе с чадър. Беше много учтив.

Наех си една хубава стая. Беше много голяма и светла, с изглед към езерото. Облаците бяха надвиснали ниско над езерото, но в слънчеви дни гледката сигурно беше красива. Имаше едно голямо двойно легло, letto matrimoniale^[1], с атлазена покривка. Хотелът беше много луксозен. Минах през дългия коридор, по широките стълби, през много зали и отидох в бара. Познавах бармана от преди. Седнах на едно от високите столчета и започнах да ям солени бадеми и пържени картофи. Коктейлът имаше много свеж и приятен вкус.

— Какво правите тук в цивилни дрехи? — попита ме барманът, докато ми приготвяше второто мартини^[2].

— В отпуск съм. Получих отпуск, за да възстановя здравето си.

— Сега тук е съвсем пусто. Чудя се защо държат хотела отворен.

— Ходите ли на риба?

— Улових няколко хубави пъстърви. По това време на годината могат да се хванат великолепни парчета.

— Получихте ли тютюна, който ви изпратих?

— Да. А вие получихте ли картичката ми?

Аз се засмях. Не бях успял да му набавя такъв тютюн. Той търсеше американски тютюн за лула, но близките ми бяха престанали да ми пращат или пък може би го конфискуваха. Във всеки случай не получавах вече такъв тютюн.

— Ще ви намеря отнякъде — казах аз. — Кажете ми, виждали ли сте в града две англичанки? Пристигнали са завчера.

— Не са в този хотел.

— Те са милосърдни сестри.

— Да, виждах две сестри. Чакайте една минута, ще ги открия.

— Едната от тях е моя жена — казах аз. — Дойдох тук, за да се срещна с нея.

— А другата е моя жена.

— Аз не се шегувам.

— Извинете ме за глупавата ми шега — каза той, — не разбрах.

Той излезе и аз останах сам. Ядях маслини, солени бадеми и пържени картофи и разглеждах цивилните си дрехи в огледалото зад тезгяха. Барманът се върна.

— Те са в малкия хотел до гарата — каза той.

— Имате ли някакви сандвичи?

— Ще позвъня да донесат. Нали разбирате, тука няма нищо, защото няма хора.

— Наистина ли няма никой?

— Има съвсем малко хора.

Донесоха сандвичите. Изядох три и изпих още две чаши мартини. Никога не бях вкусвал нещо тъй свежо и тъй приятно. Почувствувах се отново цивилизован човек. Бях се наситил на червено вино, хляб, сирене, лошо кафе и ракия. Седях на високото столче, сред приятната обстановка от махагон, месинг и огледала, и не мислех за нищо. Барманът ми зададе някакъв въпрос.

— Да не говорим за войната — казах аз.

Войната беше някъде много далеч. Може би изобщо нямаше война. Тук поне нямаше война. Изведнъж разбрах, че тя е свършила само за мен. Но че в действителност не е свършила. Имах чувството на хлапе, което е избягало от училище и мисли какво ли става сега в класа му.

Кетрин и Хелин Фъргюсън вечеряха, когато отидох в техния хотел. Забелязах ги на масата им още от коридора. Главата на Кетрин беше обърната настрани и аз видях очертанията на косата й, страните й, прекрасната й шия и рамене. Фъргюсън разправяше нещо. Когато влязох, тя замълча.

— Господи! — възкликна тя.

— Хелоу — казах аз.

— Това ти ли си? — извика Кетрин.

Лицето й се озари. Тя изглеждаше много щастлива, за да повярва. Целунах я. Кетрин поруменя и аз седнах на тяхната маса.

— Ама че история — каза Фъргюсън. — Какво правите тук? Вечеряли ли сте?

— Не.

Прислужницата дойде и аз й казах да донесе един прибор. Кетрин ме гледаше през всичкото време с щастливи очи.

— По какъв случай сте в цивилно облекло? — попита Фъргюсън.

— Вземам участие в Кабинета.

— Забъркали сте някоя каша?

— Хайде, хайде, Фърджи, успокойте се. Развеселете се малко.

— Как мога да се развеселя, като ви гледам. Знам в каква каша забъркахте това бедно момиче. Не, уверявам ви, никак не ми е весело, като ви гледам.

Кетрин ми се усмихна и ме настъпи под масата.

— Никой не ме е забърквал в никаква каша, Фърджи, аз сама се забърках.

— Не мога да го търпя — каза Фъргюсън. — Той успя да те озлочести със своето италианско коварство. Американците са по-лоши дори и от италианците.

— Затова пък шотландците са много морални хора — каза Кетрин.

— Нямах пред вид това, а неговото италианско коварство.

— Коварен ли съм, Фърджи?

— Да, дори нещо по-лошо. Вие сте като змия. Змия в италианска униформа.

— В момента не съм в италианска униформа.

— Още едно доказателство за вашето коварство. Изкарахте една любовна история през лятото, трупнахте едно бебе на главата на това бедно момиче, а сега навярно се каните да се измъкнете.

Усмихнах се на Кетрин и тя ми отговори с усмивка.

— Ще се измъкнем заедно — каза тя.

— И двамата сте от един дол дренки — каза Фъргюсън. — Срамувам се от тебе, Кетрин Баркли. Нямаш чувство за свян, нито за чест и си тъй коварна като него.

— Недей, Фърджи — каза Кетрин, като я потупа по ръката. — Не ме укорявай. Нали знаеш, че се обичаме.

Махни си ръката — каза Фъргюсън. Лицето й беше червено. — Ако имаше поне малко срам, щеше да бъде друго. Но ти си бог знае в кой месец на твоята бременност, а всичко ти се струва шега и цялата си се захилила, защото твоят прелъстител се е завърнал. Нямаш нито свян, нито съвест.

Тя се разплака. Кетрин отиде до нея и я прегърна. Докато стоеше права до Фъргюсън и я утешаваше, не забелязах никаква промяна във фигурата й.

— Все ми е едно — хълцаше Фъргюсън. — Намирам, че всичко това е отвратително.

— Хайде, хайде, Фърджи — опитваше се да я утеши Кетрин. — Аз ще се засрамя. Не плачи, Фърджи. Не плачи повече, моя добра Фърджи.

— Аз не плача — хълцаше Фъргюсън. — Не плача. Но като си помисля за това ужасно положение, в което се намираш… — Тя ме погледна.

— Мразя ви — каза тя. — Тя не може да ми попречи да ви ненавиждам, мръсен, подъл американски италианец.

Очите и носът й бяха съвсем зачервени от плач.

Кетрин ми се усмихна.

— Не му се усмихвай, докато ръката ти е около шията ми.

— Ти си неразумна, Фърджи.

— Зная — захълца пак Фъргюсън. — Не ми обръщайте внимание. Тъй съм разстроена. Не съм разумна, зная. Искам и двамата да сте щастливи.

— Ние сме щастливи — каза Кетрин. — Ти си много мила, Фърджи.

Фъргюсън пак се разплака.

— Не искам да бъдете щастливи по такъв начин. Защо не се ожените? Нямате друга жена, надявам се?

— Не — казах аз.

Кетрин се разсмя.

— Няма нищо смешно — каза Фъргюсън. — Мнозина имат по две жени.

— Ние ще се оженим, Фърджи — каза Кетрин, — ако това ще ти направи удоволствие.

— Не, не за да ми направите, удоволствие. Ти самата би трябвало да желаеш да се ожените.

— Бяхме много заети.

— Да, да, зная — заети да правите деца.

Помислих, че пак ще заплаче, но тя се задоволи с горчиви забележки.

— Тази вечер, разбира се, ще отидеш с него, нали?

— Да — каза Кетрин, — ако той желае.

— А аз какво ще правя?

— Страх ли те е да останеш сама?

— Да, страх ме е.

— Тогава ще остана при теб.

— Не, върви с него. Още сега тръгвай с него. Не искам повече да ви виждам нито теб, нито него.

— Първо да довършим вечерята си.

— Не, тръгвайте веднага.

— Фърджи, бъди разумна.

— Казвам ти, тръгвай си веднага. Тръгвайте и двамата.

— Да си вървим тогава — казах аз. Фъргюсън ме дразнеше.

— Вие горите от нетърпение да си тръгнете. Дори искате да ме оставите да довърша сама вечерята си. Аз имах такова силно желание да видя италианските езера, а ето сега при какви условия ги виждам. Ох, ох!

Тя избухна в ридания, погледна Кетрин и се задави.

— Ще довършим вечерята си — каза Кетрин — и аз ще остана с тебе, ако ти толкова желаеш. Няма да те оставя сама, Фърджи.

— Не, не. Искам да си вървите. — Тя си изтри очите. — Аз съм тъй неразумна. Моля ви, не ми обръщайте внимание!

Момичето, което прислужваше, беше много смутено от всичките тези сълзи. Затова, когато донесе следното блюдо и видя, че работите се оправят, и то като че ли се успокои.

Тази нощ в хотела, в нашата стая, с дългия празен коридор отвън, с нашите обувки пред вратата, дебелия килим върху пода на стаята, вън дъждът вали по стъклата на прозорците, а вътре в стаята светло, приятно и уютно, после тъмнина, гладките меки чаршафи и удобното легло, и чувството, че си се върнал у дома си, че не си вече сам, и през нощта, рогато се събудиш, намираш другия до себе си, а не заминал нанякъде — всичко останало ти изглежда нереално. Изморени, заспиваме и ако единият се събуди, й другият също се събужда, и не се чувствуваме сами. Често един мъж изпитва нужда да бъде сам, една жена също изпитва нужда да бъде сама и ако се обичат, те стават ревниви, когато единият забележи това у другия, но мога да кажа съвсем искрено, че с нас двамата това никога не се случваше. Когато бивахме заедно, понякога се чувствувахме сами, но само по отношение на другите. Това чувство изпитах само веднъж. Бил съм самотен с други жени, а това е по-лошо, отколкото действително да си сам. Но ние двамата никога не се чувствувахме самотни и никога не се страхувахме, когато бяхме заедно. Зная, че нощта не е същата като деня, че нещата изглеждат различни тогава, че това, което преживяваш през нощта, не може да се обясни на дневна светлина, понеже тогава престава да съществува, и че нощта може да бъде страхотна за самотните, щом осъзнаят своята самота. Но с Кетрин нямаше никаква разлика между деня и нощта, освен може би тази, че нощите бяха по-хубави от дните. Когато хората се изправят пред света с толкова кураж, светът може да ги сломи само като ги убие. И той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.

Спомням си моето пробуждане сутринта. Кетрин спеше и слънцето осветяваше стаята. Дъждът беше спрял. Станах и отидох до прозореца. Долу, под нас, бяха оголените, но красиво подредени градини, алеите, посипани с пясък, дърветата, каменният зид покрай езерото и езерото в слънчевата светлина, с планините в далечината. Стоях до прозореца и гледах навън и когато се обърнах, видях, че Кетрин се бе събудила и ме наблюдава.

— Как си, мили? — каза тя. — Какъв прекрасен ден, нали?

— Как се чувствуваш?

— Чувствувам се много добре. Прекарахме една хубава нощ.

— Искаш ли да закусиш?

Тя искаше да закуси, аз също. Закусихме в леглото, с подноса на коленете ми; ноемврийското слънце ни огряваше през прозореца.

— Нямаш ли желание да прочетеш вестника? В болницата все искаше да четеш вестник.

— Не — казах аз, — сега вече не искам.

— Толкова ужасно ли беше, та не искаш дори да четеш за това?

— Да, не искам дори да чета.

— Колко съжалявам, че не съм била с тебе. Тогава и аз щях да зная.

— Ще ти разкажа, щом успея да приведа в ред мислите си.

— Няма ли да те арестуват, като те видят цивилен?

— Навярно ще ме разстрелят.

— Тогава не бива да оставаме тук. Ще напуснем тази страна.

— Мислил съм за това.

— Ще заминем. Мили, ти не трябва тъй глупаво да рискуваш живота си. Кажи ми, как стигна от Местре до Милано?

— С влака. Бях в униформа.

— Не беше ли опасно.

— Не много. Имах един стар открит лист. Поправих датите в Местре.

— Мили, ти си изложен на опасността да бъдеш арестуван всеки миг. Не искам да допусна това. Глупаво е да се рискува така. Какво ще стане с нас, ако те арестуват?

— Да не мислим за това. Изморих се да мисля.

— Какво ще правиш, ако дойдат да те арестуват?

— Ще ги убия.

— Виждаш ли колко си глупав. Няма да те оставя да излезеш от хотела, докато не заминем.

— Къде да отидем?

— Моля те, не бъди такъв, мили. Ще отидем, където искаш, но моля те, намери някое място, където можем да отидем веднага.

— Швейцария е на другия край на езерото. Можем да отидем там.

— Би било чудесно.

Небето се заоблачи и езерото потъмня.

— Бих искал да не сме принудени да живеем като престъпници — казах аз.

— Не говори така. Не си живял дълго като престъпник. И няма да живеем като престъпници. Ще бъдем много щастливи.

— Аз се чувствувам като престъпник. Дезертирах от армията.

— Мили, бъди разумен, умолявам те. Ти не си дезертирал изобщо от армията, а само от италианската армия.

Аз се засмях.

— Ти си добро момиче. Хайде да си легнем пак. Чувствувам се добре само в леглото.

Малко по-късно Кетрин ми каза:

— Вече не се чувствуваш като престъпник, нали?

— Не — казах аз. — Когато съм с тебе, не.

— Ти си страшно глупаво момче — каза тя. — Но аз ще се грижа за тебе. Не е ли чудесно, мили, че не ми се повръща сутрин?

— Чудесно е.

— Ти не можеш да оцениш каква добра малка женица имаш. Но все ми е едно. Ще ти намеря място, където да не могат да те арестуват, и ще бъдем много щастливи.

— Да отидем веднага.

— Да, мили. Ще отида, където искаш и когато искаш.

— Да не мислим за нищо.

— Добре.