Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (15)

Глава XV

Не се случи нищо до пристигането на лекаря. Той беше дребен и мълчалив човек, когото войната очевидно беше объркала. С израз на отвращение той извади от бедрата ми няколко парчета желязо. Употреби местна упойка, с някакво име подобно на „сняг“, която замразяваше тъканите и премахваше болките до момента, когато сондата, ножчето или пинцетите не преминеха отвъд умъртвеното място. Този слой можеше съвсем точно да се определи от пациента; скоро търпението на лекаря се изчерпа и той реши, че ще е по-добре да се прибегне към рентгена. Резултатите от сондажа били незадоволителни, каза той.

Пратиха ме за рентгенов преглед в „Оспедале Маджоре“. Лекарят, който извърши прегледа, беше шумен, пъргав веселяк. Всичко беше устроено така, че пациентът, като се повдигнеше на ръце, можеше сам да види в апарата някои от по-големите чужди тела. Щяха да ни изпратят плаките. Лекарят ме помоли да напиша в бележника му името си и полка, а също и една мисъл. Той заяви, че всички чужди тела са вредни и опасни. Австрийците били нехранимайковци. Колко от тях съм убил? Не бях убил нито един, но понеже исках да му направя удоволствие, казах, че съм убил много. Мис Гейдж беше с мене. Лекарят я улови през кръста и каза, че е по-красива и от Клеопатра. Дали го разбра? Клеопатра, някогашната царица на Египет. Да, ей богу, така беше. Ние се върнахме в малката болница с болничната кола и след дълго изкачване аз се намерих в леглото си. Плаките пристигнаха следобед. Лекарят бе казал, че ще ги изпрати следобед и, дявол да го вземе, удържа на думата си. Кетрин Баркли ми ги показа. Бяха поставени в червени пликове. Тя ги изваждаше от пликовете, държеше ги срещу светлината и двамата ги гледахме заедно.

— Това е десният ти крак — каза тя и сложи плаката в плика. — Това пък е левият.

— Прибери ги и ела на леглото при мен — казах аз.

— Невъзможно — каза тя. — Дойдох само за миг, за да ти ги покажа.

Тя излезе и аз останах сам. Следобедът беше горещ, а на мен вече ми беше омръзнало да лежа в леглото. Пратих вратаря да ми купи вестници, всички вестници, които би могъл да намери.

Преди той да се върне, в стаята влязоха трима лекари. Бях забелязал, че лекари, които нямат голям практически опит, са склонни да се събират и да си помагат със съвети. Лекар, който не е способен да ти махне сляпото черво, ще ти препоръча друг лекар, който не би могъл да ти извади дори и сливиците с успех. От същата категория бяха и тези тримата.

— Ето младия човек — каза болничният лекар с деликатните ръце.

— Как сте? — попита високият, мършав, брадат лекар.

Третият, който държеше в ръце червените пликове с плаките, не каза нищо.

— Може би ще е по-добре да развържем превръзките — предложи брадатият лекар.

— Разбира се. Моля, сестро, развържете превръзките — каза началникът на мис Гейдж.

Мис Гейдж развърза превръзките. Аз погледнах краката си. В полевата болница те имаха вид на отлежало кълцано месо. Сега се бе образувала кора, коляното беше отекло и потъмняло, прасецът беше изтънял, но гной нямаше.

— Много чисто — каза главният лекар. — Много чисто, много хубаво.

— Хм — каза брадатият лекар.

Третият лекар гледаше през рамото на главния лекар.

— Раздвижете коляното, моля — каза брадатият лекар.

— Не мога.

— Да проверим ли подвижността на ставата? — предложи брадатият лекар.

На ръкава му освен трите звезди имаше и една нашивка. Това показваше, че има капитански чин.

— Разбира се — каза главният лекар. Двамата ми хванаха внимателно десния крак и го прегънаха.

— Боли — казах аз.

— Да, да, още малко, докторе.

— Стига, не може повече — казах аз.

— Няма пълна подвижност — каза младшият лекар. Той се изправи. — Мога ли да видя още веднъж снимките, докторе? — Третият лекар му подаде една от плаките. — Не, левия крак, ако обичате.

— Това е левият крак, докторе.

— Имате право. Аз гледах под друг ъгъл. — Той върна плаката. После прегледа и другата. — Виждате ли, докторе? — Той показа едно от чуждите тела, което съвсем ясно личеше срещу светлината. Известно време те разглеждаха снимката.

— Мога да кажа само едно — каза брадатият лекар. — Това е въпрос на време, три месеца, а може би и шест.

— Трябва, разбира се, да се остави синовиалната течност да се възстанови.

— Разбира се. Това е въпрос на време. Безсъвестно би било да отворя коляно като това, преди да се е енцистирало парчето.

— И аз съм на вашето мнение, докторе.

— Шест месеца за какво? — попитах аз.

— Шест месеца, за да се обвие чуждото тяло и да мога да оперирам коляното сполучливо.

— Не съм убеден в това — казах аз.

— Искате ли да спасите коляното си, млади момко?

— Не — казах аз.

— Какво?

— Искам да ми го отрежат и да ми сложат кука.

— Какво искате? Кука ли?

— Той се шегува — Каза главният лекар. Той ме потупа много деликатно по рамото. — Разбира се, че иска да си спаси коляното. Много храбър момък. Представен е за сребърен орден.

— Моите поздравления — каза младшият лекар. Той ми стисна ръката. — Мога само да ви кажа, че ако искате да се избегне всякакъв риск, ще трябва да почакате шест месеца, преди да се отвори коляното ви. А вие сте свободен да имате каквото си щете мнение.

— Благодаря много — казах аз. — Ценя вашето.

Главният лекар си погледна часовника.

— Трябва да вървим — каза той. — Желая ви всичко най-хубаво.

— На вас също всичко най-хубаво и благодаря — казах аз. Стиснах ръката на третия — лекар. Капитан Варини… Поручик Хенри… Тримата си излязоха.

— Мис Гейдж! — извиках аз. Тя Влезе. Моля ви, кажете на главния лекар да се върне за миг.

Той се върна, като държеше кепето си в ръце, и се спря до леглото.

— Искали сте да говорите с мен?

— Да. Не мога да чакам шест месеца, за да ме оперират. За бога, докторе, били ли сте някога шест месеца на легло?

— Няма да бъдете през всичкото време на легло. Отначало ще ви правят слънцелечение, после ще можете да се движите с патерици.

— В продължение на шест месеца, а после операции?

— Така ще се избегне всякакъв риск. Чуждите тела трябва да се енцистират и синовиалната течност да се възобнови. Тогава вече коляното може да се отвори спокойно…

— Вие самият вярвате ли наистина, че ще трябва да чакам толкова, време?

— Така ще се избегне всякакъв риск.

— Кой е този лекар?

— Един отличен хирург от Милано.

— Той е младши лекар, нали?

— Да, но е отличен хирург.

— Не искам някакъв младши лекар да си играе с коляното ми. Ако беше наистина добър, щеше да бъде старши лекар. Знам какво е младши лекар, докторе.

— Той е отличен хирург и аз предпочитам неговото мнение пред това на всички други хирурзи, които познавам.

— Не може ли и някой друг хирург да ме види?

— Разбира се, ако искате. Но колкото за мене, бих следвал мнението на доктор Барела.

— Бихте ли могли да повикате и друг някой хирург да види крака ми?

— Ще повикам Валентини.

— Кой е той?

— Хирургът на „Оспедале Маджоре“.

— Добре. Ще ви бъда много признателен. Нали разбирате, докторе, не мога да остана шест месеца на легло…

— Няма да останете на легло. Първо ще ви правят слънцелечение, после ще преминете към леки упражнения и когато се образува обвивката, ще ви оперират.

Но аз не мога да чакам шест месеца.

Докторът прокара деликатните си пръсти по кепето и се усмихна.

— Толкова ли бързате да се върнете на фронта?

— А защо не?

— Това е много хубаво — каза той. — Вие сте доблестен млад човек. — Той се наведе и ме целуна леко по челото. — Ще повикам Валентини. Не се безпокойте и не нервничете. Бъдете разумен.

— Ще пийнете ли една чаша? — попитах аз.

— Не, благодаря. Не пия алкохол.

— Само една.

Позвъних на вратаря да донесе две чаши.

— Не, не, благодаря. Чакат ме.

— Довиждане — казах аз.

— Довиждане.

Два часа по-късно доктор Валентини влезе в стаята ми. Той бързаше много и краищата на мустаците му стърчаха нагоре. Имаше чин майор. Лицето му беше мургаво и той се смееше през цялото време.

— Как си докарахте тази мръсотия? — попита ме той. — Дайте да видя плаките. Да, да. Ето, това е. Изглеждате здрав като бик. Коя е тази красива девойка? Вашата приятелка? Така си мислех. Каква проклета война, нали? Чувствувате ли нещо? Вие сте храбро момче. Ще ви направя като нов. Боли ли? Казвате, че боли… Ах, тези доктори, как обичат да ви мъчат, нали? Какво лечение са прилагали досега? Това момиче говори ли италиански? Трябва да се научи. Каква красива девойка. Аз бих могъл да й давам уроци. Сам бих искал да съм тук на лечение. Не, но ще акуширам безплатно. Тя разбира ли какво казвам? Тя ще ви роди едно хубаво момченце, едно хубаво, русичко, като нея. Добре. Добре. Чудесно. Каква красива девойка. Попитайте я дали иска да дойде да вечеря с мене. Не, няма да ви я отнема. Благодаря, благодаря много, госпожице. Това е всичко, което исках да зная. — Той ме потупа по рамото. — Не слагайте превръзката.

— Ще пиете ли една чаша, доктор Валентини?

— Една чаша? Разбира се. Десет дори, ако искате. Но къде са?

— В шкафа. Мис Баркли ще донесе шишето.

— За ваше здраве. За ваше здраве, госпожице. Каква красива девойка. Ще ви донеса по-хубав коняк от този. — Той си изтри мустаците.

— Кога мислите, че ще можете да ме оперирате?

— Утре заран. Не по-рано. Трябва стомахът ви да бъде празен. Трябва да вземете очистително. Ще видя старата госпожа долу и ще й дам наставления. Довиждане. До утре. Ще ви донеса по-хубав коняк от този. Тук при вас е много приятно. Довиждане. До утре. Наспете се добре. Ще дойда рано.

На прага той махна с ръка. Мустаците му стърчаха нагоре. Мургавото му лице се усмихваше. Той беше старши лекар и имаше звезда на ръкава си, обточена с ширит.