Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (16)

Глава XVI

Тази нощ един прилеп влезе в стаята през балконската врата, през която гледахме нощта над покривите на града. В стаята беше тъмно, едва-едва проникваха слаби и неясни светлини на града и прилепът не се изплаши, а продължи лова си из стаята, сякаш се намираме на открито. Ние лежахме и го гледахме, но бяхме тъй неподвижни, че той не забелязваше нашето присъствие. След като отлетя, видяхме светлинния сноп на един прожектор, който прекоси небето и изчезна. После пак настъпи тъмнина. Задуха лек ветрец и ние чухме дежурните зенитчици да приказват на съседния покрив. Беше хладно и те се загръщаха в шинелите си. Боях се да не дойде някой и да ни свари, но Кетрин каза, че всички спят. По някое време на нощта заспахме, а като се събудих, не я намерих до себе си, но чух стъпките й в коридора, вратата се отвори и тя се приближи до леглото и каза, че всичко е в ред; като слязла долу, всички спели. Ослушала се на вратата на мис Ван Кемпън и я чула, че диша дълбоко. Тя донесе бисквити, започнахме да ги ядем и да пием вермут. Бяхме много гладни, но тя ми каза, че след няколко часа ще трябва да се освободя от всичко това. На разсъмване заспах отново и когато се събудих, видях, че си беше отишла. После тя пак дойде, свежа и красива, и седна на леглото; слънцето изгря, докато лежех с термометъра в уста, а мирисът на росата върху покривите достигна до нас заедно с уханието на кафето, което зенитчиците пиеха на съседния покрив.

— Колко бих искала да отидем на разходка — каза Кетрин. — Ако имахме стол с колелца, бих могла да те повозя.

— Как ще седна в такъв стол?

— Все ще се намери начин.

— Бихме могли да отидем до парка и да закусим навън.

Аз погледнах през отворената врата.

— Да, а сега — каза тя — трябва да те приготвя за посещението на твоя приятел, доктор Валентини.

— Намирам го чудесен.

— На мене не ми харесва толкова, колкото на тебе, но сигурно е много добър лекар.

— Ела си легни пак, Кетрин… Моля те — казах аз.

Не бива. Не прекарахме ли една чудна нощ?

— А не можеш ли и тази нощ да бъдеш дежурна?

— Сигурно ще мога, но ти няма да ме искаш.

— Ще те искам.

— Не. Ти никога не си бил опериран и не знаеш в какво състояние ще бъдеш.

— Знам. В добро.

— Не, ще се чувствуваш зле и няма да ми обърнеш никакво внимание.

— Тогава ела сега.

— Не — каза тя. Трябва да впиша температурата ти, мили, и да те приготвя.

— Ти не ме обичаш. Ако ме обичаше истински, щеше да дойдеш.

— Глупчо. — Тя ме целуна — Листът ти е в ред. Температурата ти винаги е нормална. Имаш чудесна температура.

— И ти също си чудесна.

— Не, не, но температурата ти е чудесна. Просто се гордея с твоята температура.

— Децата ни ще имат навярно също хубава температура.

— Децата ни ще имат сигурно ужасна температура.

— Какво трябва да правиш, за да ме приготвиш за посещението на доктор Валентини?

— Дребни работи, но не много приятни!

— Яд ме е, че тъкмо ти трябва да ги правиш.

— А мене не! Не искам никой друг да те пипа. Глупава съм, но бих побесняла да видя, че някой друг се докосва до тебе.

— Дори и Фъргюсън?

— Особено Фъргюсън и Гейдж, и другата, как й беше името?

— Уокър.

— Да. Сега тук има много сестри и дано дойдат още болни, иначе ще ни върнат обратно. Засега сме четири.

— Може би ще дойдат. Четири сестри не са чак толкова много. Болницата е голяма.

— Дано да дойдат. Какво ще правя, ако ме отпратят? И сигурно ще ме отпратят, ако няма други болни.

— И аз ще дойда.

— Не говори глупости. Ти още никъде не можеш да ходиш. Но побързай да оздравееш, мили, и тогава ще отидем някъде.

— А после?

— После войната навярно ще свърши. Не може вечно да продължава.

— Ще оздравея — казах аз. — Валентини ще ме оправи.

— Сигурно. С такива мустаци! И слушай, мили, като ти сложат етера, мисли за друго нещо, не за нас. Защото под влиянието на упойката човек става много бъбрив.

— За какво да мисля?

— Все едно за какво… за каквото и да е… освен за нас… Мисли за родителите си или дори за друга някоя жена.

— Не.

— Тогава чети молитви. Това ще им направи отлично впечатление.

— Но може би няма да говоря.

— Да, наистина. Не всички говорят.

— Аз няма да говоря.

— Не се хвали, мили. Моля те, не се хвали. Ти си толкова мил, няма защо да се хвалиш.

— Няма да кажа нито дума.

— Пак самохвалства, мили. Знаеш, че няма нужда да се хвалиш. Като ти кажат да дишаш дълбоко, почни просто да си четеш молитвата или да казваш някакви стихове, или нещо друго… Тогава всичко ще мине много добре и аз ще се гордея с тебе. Аз изобщо се гордея с тебе. Твоята температура е чудесна и ти спиш като малко дете с ръка около възглавницата, като че ли съм аз… или може би някоя друга жена… някоя хубава малка италианка.

— Не, само ти.

— Разбира се, аз. О, толкова те обичам! И Валентини ще ти направи чудесен крак. Много съм доволна, че не ще трябва да присъствувам.

— И тази нощ ще бъдеш дежурна, нали?

— Да, но на теб ще ти е все едно.

— Ще видим.

— Ето, скъпи, готово е. Сега вече си чист отвътре и отвън. Кажи ми колко жени си обичал?

— Нито една.

— Дори и мене ли?

— Тебе — да.

— И колко други?

— Нито една.

— С колко други си… как го казваш… си живял?

— С нито една.

— Лъжеш.

— Да.

— Добре. Лъжи ме. Тъкмо това искам да правиш. Хубави ли бяха?

— Никога не съм живял с никоя.

— Разбрах. А хубави ли бяха?

— Не зная.

— Да. Ти си само мой. Наистина. И никога не си принадлежал на никоя друга. Но на мен ми е все едно, дори да не е така. Не ме е страх от тях. Само не ми разправяй за това. А когато един мъж спи с някоя жена, тя кога му казва цената си?

— Не зная.

— Разбира се, че не знаеш. Тя казва ли му, че го обича? Кажи ми, искам да знам!

— Да, ако той иска да му го каже.

— А той казва ли й, че я обича? Моля те, отговори ми, много е важно.

— Казва й, ако това му прави удоволствие.

— Но ти никога не си казвал, нали?

— Не.

— Вярно ли е? Кажи ми истината.

— Не — излъгах аз.

— Знаех добре, че никога не си го правил. Знаех — каза тя. — О, мили, колко те обичам.

Вън слънцето се бе издигнало високо над покривите и аз виждах блесналите заострени върхове на катедралата. Бях чист отвътре и отвън. Чаках само идването на лекаря.

— Значи, така — подхвана пак Кетрин. — Тя казва само това, което той иска тя да каже.

— Не винаги.

— Но аз винаги ще ти казвам. Винаги ще ти казвам само това, което ти би искал, и ще правя само това, което ти искаш. Така ти никога няма да пожелаеш други жени, нали? — Тя ме гледаше радостно. — Ще правя, каквото искаш, ще казвам, каквото искаш, и всичко ще бъде чудесно, нали?

— Да.

— Ето, вече си готов. А сега кажи какво би искал да направя?

— Ела да си легнеш при мене.

— Добре. Идвам.

— О, скъпа, ненагледна моя — казах аз.

— Виждаш ли — каза тя. — Правя всичко, каквото искаш.

— Ти си тъй прелестна.

— Страх ме е, че още не умея добре…

— Ти си прелестна.

— Искам това, което искаш и ти. Аз повече не съществувам… Само това, което искаш ти.

— Любов моя!

— Е, доволен ли си сега? И нямаш желание за други жени, нали?

— Не.

— Виждаш ли колко съм добра? Правя всичко, което ти искаш.