Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov (2011 г.)
Издание:
Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията
Роман
Превод от английски: Живка Драгнева
Трето издание
„Народна култура“, София, 1968
Ernest Hemingway
A Farewell to Arms
Random House, New York, 1932
Bulgarian Translation — Jivka Dragneva
Edited by — Krassimira Todorova
Publishing House Narodna cultura
Sofia 1968
H 820–3
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова
Дадена за печат на 22.V.1968 г.
Печатни коли 171/2 Изд. коли 133
Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)
Поръчка на печатницата №1305
ЛГ IV
Цена 1.27 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968
„Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).
„Сбогом на оръжията“ | |
A Farewell to Arms | |
Автор | Ърнест Хемингуей |
---|---|
Създаване | 1929 г. САЩ |
Първо издание | 1929 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | антивоенна |
Начало | In the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains. |
Край | After a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain. |
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия |
„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.
Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.
Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.
Източници
- ↑ A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)
Глава XXIII
Вечерта, когато щях да замина за фронта, пратих вратаря да ми запази едно място във влака от Торино. Влакът заминаваше в полунощ. Той се композираше в Торино, пристигаше в Милано към десет часа вечерта и стоеше на гарата до тръгването. Човек трябваше да е там, когато той пристига, за да си намери място. Вратарят взе със себе си един приятел, картечар в отпуск, който работеше в шивашка работилница, и беше сигурен, че двамата ще могат да ми запазят място. Дадох им багажа си и пари за перонни билети. Багажът ми се състоеше от раница и две платнени торби.
Към пет часа си взех сбогом в болницата и излязох. Вещите ми бяха вече в стаята на вратаря и аз му казах, че ще бъда на гарата малко преди полунощ. Жена му ми викаше синьорино и плачеше. Тя си изтри очите, стисна ми ръката и после пак заплака. Потупах я по рамото, но тя заплака още по-силно. Беше ми кърпила дрехите през всичкото време. Беше дребна, пълничка, с весело лице и бели коси. Когато плачеше, лицето й загубваше всякакви очертания. Отидох в кръчмата на ъгъла и зачаках, като гледах през прозореца. Вън беше тъмно, студено и мъгливо. Платих кафето и ракията си и гледах как минават хора край осветения прозорец. Забелязах Кетрин и почуках на стъклото. Тя обърна глава, видя ме и се усмихна. Излязох да я пресрещна. Носеше тъмносиня пелерина и мека касторена шапка. Тръгнахме заедно по тротоара край кръчмите, минахме пазарния площад и продължихме нагоре по улицата, минахме под арката и стигнахме на площада пред катедралата. Тя се намираше отвъд трамвайните релси, които пресичаха площада, и сега се издигаше бяла и мокра в мъглата. Ние прекосихме трамвайните линии. Вляво от нас имаше магазини с осветени витрини. Тук започваше „Галерията“. На площада мъглата беше още по-гъста и когато стигнахме пред катедралата, тя ни се стори още по-грамадна, а камъните мокри.
— Искаш ли да влезем?
— Не — каза Кетрин.
Продължихме нататък. Някакъв войник стоеше с приятелката си в сянката на един от каменните контрафорси. Минахме край тях. Те стояха плътно притиснати до стената и той я бе загърнал с наметката си.
— Те са като нас — забелязах аз.
— Никой не е като нас — каза Кетрин и в забележката й се чувствуваше тъга.
— Да имаше поне къде да отидат.
— Може би така им е по-добре.
— Не зная. Всеки трябва да има къде да се подслони.
— Могат да влязат в катедралата — каза Кетрин.
Бяхме я отминали. Стигнахме до края на площада и погледнахме назад към катедралата. Беше хубава в мъглата. Стояхме пред един магазин с кожени изделия. На витрината имаше ботуши за езда, една чанта и скиорски обувки. Чантата беше в средата, ботушите от едната страна, обувките от другата. Кожата беше тъмна и гладка и лъскава като на протрито седло и върху тази тъмна, намазана кожа електрическата светлина хвърляше блестящи отражения.
— Един ден ще идем на ски.
— След два месеца започва ски сезона в Мюрен — каза Кетрин.
— Хайде да отидем.
— Хайде — каза тя.
Минахме и край други витрини и свихме в една странична улица.
— Никога не съм идвала тук.
— Оттук минавах за болницата — казах аз.
Улицата беше тясна. Ние вървяхме по десния тротоар. Много хора минаваха из мъглата. Витрините на всички магазини, покрай които минавахме, бяха осветени. Загледахме се в една витрина, цялата отрупана с разни видове сирене. Аз се спрях пред един магазин за оръжия.
Да влезем за миг. Трябва да си купя някакво оръжие.
— Какво оръжие?
— Пистолет.
Влязохме. Откопчах колана си и го сложих на тезгяха с празния кобур. Зад тезгяха имаше две жени. Те донесоха няколко пистолета.
— Трябва да пасва на кобура — казах аз, като го отворих. Кобурът беше от сива кожа, бях го купил на старо, за да го нося из града.
— Добри пистолети ли са тези? — попита Кетрин.
— Всички са почти еднакви. Мога ли да опитам този? — попитах аз жената.
— Нямаме място, където бихте могли да стреляте — каза тя, — но пистолетът е много добър. Няма да съжалявате.
Натиснах спусъка, свалих предпазителя. Пружината беше доста стегната, но се движеше леко. Аз се прицелих и пак дръпнах.
— Употребяван е — каза жената. — Принадлежеше на един офицер, който беше много добър стрелец.
— Вие ли му го продадохте?
— Да.
— Как попадна отново при вас?
— Чрез неговия ординарец.
— Може би ще получите по същия начин и моя — казах аз. — Колко струва?
— Петдесет лири. Много е евтин.
— Добре. Искам и една кутия с патрони и два резервни пълнителя.
Тя извади пълнителите и патроните изпод тезгяха.
— Нямате ли нужда от сабя? — попита тя — Имам употребявани саби, много евтини.
— Отивам на фронта — казах аз.
— О, тогава нямате нужда от сабя — каза тя.
Платих пистолета и патроните, заредих пълнителя и го поставих на място. След това пъхнах пистолета в празния кобур, напълних двата пълнителя и ги поставих в кожените джобове на кобура, после си препасах колана. Той увисна под тежестта на пистолета. Все пак, реших аз, по-добре е да имаш стандартен пистолет. Винаги можеш да му намериш патрони.
— Сега съм вече въоръжен — казах аз. — Това беше нещо, което на всяка цена трябваше да свърша, преди да тръгна. Откраднаха ми моя, когато ме пренасяха в болницата.
— Надявам се, че това е един хубав пистолет — каза Кетрин.
— Може би желаете още нещо? — попита жената.
— Благодаря, това е всичко.
— Пистолетът е с шнур — каза тя.
— Да, забелязах.
Жената искаше да ми продаде още нещо.
— Имате ли нужда от свирка?
— Струва ми се, не.
Жената ни каза довиждане и ние излязохме от магазина. Кетрин погледна витрината. Жената ни гледаше отвътре и ни кимна с глава.
— Какви са тези малки огледала в дървени рамки?
— С тях привличат птици. Разпръсват ги из полето, чучулигите ги виждат и долитат, а италианците ги убиват.
— Изобретателен народ — каза Кетрин — Вие в Америка не стреляте по чучулигите, нали, мили?
— Само случайно.
Пресякохме улицата и тръгнахме по другия тротоар.
— Сега се чувствувам по-добре — каза Кетрин. — Като тръгнахме, бях много зле.
— Винаги се чувствувам добре, когато сме заедно.
— Винаги ще бъдем заедно.
— Да, само че в полунощ тръгвам.
— Не мисли за това, мили.
Вървяхме по улицата. От мъглата светлините изглеждаха жълти.
— Не си ли уморен? — попита Кетрин.
— А ти?
— Не съм. Приятно е да се върви.
— Но не много дълго.
Свихме в една улица, дето нямаше осветление. Спрях се да целуна Кетрин. Както я целувах, усетих ръката й на рамото си. Тя се беше свила под пелерината ми, тъй че и двамата бяхме покрити с нея. Стояхме на улицата, облегнати на един висок зид.
— Да отидем някъде — казах аз.
— Добре — отговори Кетрин.
Вървяхме по улицата, докато стигнахме една по-широка улица, която водеше край един канал. От другата страна имаше тухлен зид и здания. Пред нас, в дъното на улицата, видях трамвай, който минаваше по един мост.
— На моста можем да вземем файтон — казах аз.
Отидохме на моста и зачакахме в мъглата. Минаха няколко трамвая, пълни с хора, крито се прибираха у дома си. Зададе се и един файтон, но не беше свободен. Мъглата се превърна в дъжд.
— Да вървим пеш или да вземем трамвая — предложи Кетрин.
— Скоро ще дойде някой файтон — казах аз. — Оттук минават много.
— Ето един — каза тя.
Файтонджията спря коня и свали металическия знак на брояча си. Покривът на файтона беше вдигнат и по дрехата на файтонджията се стичаха капки вода. Лъскавият му цилиндър блестеше под дъжда. Ние седнахме на задната седалка. От вдигнатия гюрук вътре беше съвсем тъмно.
— Къде му каза да кара?
— На гарата. Има един хотел срещу гарата, където можем да отидем.
— Ще ни приемат ли така, без багаж?
— Разбира се — казах аз.
Дълго пътувахме под дъжда по разни странични улички, докато стигнем гарата.
— Няма ли да вечеряме? — каза Кетрин. — Страхувам се, че скоро ще огладнея.
— Ще вечеряме в стаята.
— Нямам нищо за преобличане, дори и нощница нямам.
— Ще купим една — казах аз и извиках на файтонджията: — Свърнете по Виа Манцони.
Той кимна и пое по първата улица вляво. На голямата улица Кетрин потърси магазин.
— Ето един — каза тя.
Помолих файтонджията да спре. Кетрин слезе, прекоси тротоара и влезе. Аз останах да я чакам във файтона. Валеше и аз усещах мириса на мократа улица и изпаренията на коня под дъжда. Кетрин се върна с един пакет и се качи. Потеглихме.
— Позволих си разточителство, мили — каза тя, — но нощницата е много хубава.
Пред хотела помолих Кетрин да почака във файтона, а аз влязох да преговарям с управителя. Имаше колкото искаш стаи. Върнах се пак навън, платих на човека и влязохме с Кетрин. Едно пиколо в ливрея носеше пакета. Управителят с поклон ни подкани към асансьора. Навсякъде имаше червен плюш и месинг. Управителят се качи с нас в асансьора.
— Monieur и madam сигурно желаят да вечерят в стаята си?
— Да. Изпратете ни менюто, моля.
— Желаете ли нещо по-специално за вечеря, дивеч или суфле?
Асансьорът изкачи три етажа, като на всеки етаж леко изтракваше. След още едно изтракване той спря.
— Какъв дивеч имате?
Мога да ви предложа фазан или бекас.
— Бекас — казах аз.
Тръгнахме през коридора. Килимът беше изтъркан. Имаше много врати. Управителят се спря пред една врата, отключи и я отвори.
— Моля, заповядайте. Стаята е чудесна!
Пиколото сложи пакета на масата в средата на стаята. Управителят вдигна пердетата.
— Вън има мъгла — каза той.
Стаята беше обзаведена в червен плюш. Имаше Много огледала, два стола и едно голямо легло с атлазена покривка. Една врата водеше към банята.
— Ще ви изпратя менюто — каза управителят. Той се поклони и излезе.
Отидох до прозореца и погледнах навън, после дръпнах един шнур и плътните плюшени завеси се спуснаха. Кетрин седеше на леглото и гледаше кристалния полилей. Беше си свалила шапката и косите й блестяха на светлината. Тя се видя в едно от огледалата й посегна към косата си. Аз я виждах в три други огледала. Не изглеждаше весела. Пелерината й се свлече на леглото.
— Какво има, мила?
— Досега не бях имала чувството, че съм уличница — каза тя.
Аз отидох до прозореца, отдръпнах завесите и се загледах навън. Не бях предвидил, че работите ще се развият така.
— Но ти не си уличница.
— Знам, скъпи. Но не е приятно да се чувствуваш такава. — Гласът й беше сух и беззвучен.
— Това е най-хубавият хотел, в който можехме да отидем.
Аз гледах през прозореца. От другата страна на площада блестяха светлините на гарата. По улицата минаваха файтони и аз виждах дърветата в парка. Светлините на хотела се отразяваха върху мократа настилка на улицата. „По дяволите — мислех си аз, — защо трябва тъкмо сега да спорим?“
— Ела тук, моля те — каза Кетрин. Гласът й звучеше напълно естествено. — Ела, аз пак съм си доброто и разумно момиче.
Погледнах към леглото. Тя се усмихваше. Приближих се, седнах до нея и я целунах.
— Ти си моето добро, малко момиче.
— Да, разбира се, че съм твоя — каза тя.
Докато вечеряхме, настроението ни се повиши, а по-късно дори се почувствувахме щастливи. Скоро стаята ни се стори като наш дом. Моята стая в болницата беше също наш дом, точно като тази.
През време на вечерята Кетрин седеше наметната с моята куртка. Бяхме много гладни и яденето беше много хубаво; изпихме една бутилка капри и една сент естефе. Аз изпих по-голямата част. Кетрин също пи и това я развесели. Поднесоха ни бекас със суфле от картофи и пюре от кестени, салата и крем за десерт.
— Стаята е много хубава — каза Кетрин. — Прекрасна стая. Тук трябваше да живеем през нашия престой в Милано.
— Смешна стая, но приятна.
— Порокът е чудесно нещо — каза Кетрин. — Хората, които му се отдават, изглежда, имат добър вкус. Този червен плюш е наистина много хубав. Съвсем подходящ, и огледалата са прелестни.
— Ти си едно възхитително момиче.
— Питам се какво ли впечатление може да ти направи такава една стая, като се събудиш сутринта. Общо взето, това е една чудесна стая.
Аз си налях още една чаша сент естефе.
— Бих искала да извършим някакъв истински грях — каза Кетрин. — Всичко, което вършим, изглежда тъй просто и тъй невинно. Не мога да повярвам, че вършим нещо нередно.
— Ти си славно момиче.
— Чисто и просто много съм гладна. Гладна съм като вълк.
— Ти си едно простодушно, мъничко момиче.
— Да, аз съм едно малко, простодушно момиче. Ти единствен разбра това.
— Веднъж, малко след като се запознах с тебе, прекарах цял един следобед да си мечтая как отиваме заедно в хотел „Кавур“ и как прекарваме там.
— Това е било дръзко! Но тук не е „Кавур“, нали?
— Не. Там не биха ни приели.
— Един ден ще ни приемат. Ето, виждаш ли, в това се различаваме, мили. Аз никога нищо не съм мечтала.
— Никога ли?
— Е, съвсем малко — каза тя.
— Ти си чудесно момиче.
Налях си още една чаша.
— Аз съм едно малко, простодушно момиче — каза Кетрин.
— Отначало не мислех, така. Мислех, че си малко смахната.
— Аз наистина бях малко смахната. Но не беше нищо сериозно. Ти не се уплаши от това, нали, мили?
— Великолепно нещо е виното — казах аз. — Прави те да забравяш всичко лошо.
— Прекрасно е — каза Кетрин. — Но от него баща ми доби много лоша подагра.
— Ти имаш ли баща?
— Да — каза Кетрин, — и той има подагра. Не ще стане нужда да се запознаваш с него. А ти нямаш ли баща?
— Не — казах аз, — имам втори баща.
— Дали ще го харесам?
— Няма да стане нужда да се запознаваш с него.
— Ние сме тъй щастливи, че нищо друго не ме интересува — каза Кетрин. — За мен е истинско щастие да бъда твоя.
Келнерът влезе и прибра съдовете. След това така се умълчахме, че можехме да чуем как ръми дъждът. Долу на улицата един автомобил даваше сигнал.
И все по-бързо, сякаш е крилата,
лети след мен на времето колата
— казах аз.
— Зная тези стихове — каза Кетрин. — Те са от Марвел. Това е историята на едно младо момиче, което не искало да живее с един мъж.
Чувствувах главата си съвсем бистра и исках да поговорим за някои неща.
— Къде мислиш да родиш бебето?
— Не зная. Най-хубавото място, където намеря.
— Как ще се справиш сама?
— Отлично. Не се безпокой за това, мили. Може би ще имаме няколко бебета, преди да свърши войната.
— Наближава време да тръгвам.
— Зная. Ако искаш, можем веднага да тръгнем.
— Не.
— Тогава не се тревожи, мили. Досега беше толкова мил, а ето че почваш да се тревожиш.
— Ще ми пишеш ли често?
— Всеки ден. Четат ли ви писмата?
— Във всеки случай не знаят английски дотолкова, че да бъде опасно.
— Ще ги пиша много объркани — каза Кетрин.
— Но не много объркани.
— Не, само малко.
— Страхувам се, че е време вече да тръгваме.
— Добре, мили.
— Яд ме е, че напущаме нашето хубаво кътче.
— И мене също.
— Но трябва да вървим.
— Да, и никога не оставаме за дълго в нашите „кътчета“.
— Един ден и това ще бъде.
— Ще имам едно хубаво „кътче“, когато се върнеш.
— Може би веднага ще се върна.
— Може да те ранят леко в стъпалото.
— Или в ухото.
— Не, искам ушите ти такива, каквито са си.
— А стъпалата?
— Те вече са били ранявани.
— Трябва да тръгваме, скъпа. Наистина.
— Добре. Излез пръв.