Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (28)

Глава XXVIII

Когато излизахме от Гориция, градът в тъмнината и дъжда изглеждаше съвсем пуст. Само няколко колони войници и оръдия се точеха по главната улица. Имаше много камиони и каруци, които през странични улици се стичаха към главното шосе. След като минахме край работилниците за щавене на кожа, ние също се намерихме на шосето — там войските, камионите, каруците и оръдията образуваха една дълга върволица, която съвсем мудно се придвижваше. Напредвахме бавно, но неотклонно под дъжда. Капакът на радиатора на нашата кола почти се допираше о задната част на един камион, чийто товар беше покрит с мокър брезент. Камионът изведнъж спря. Цялата колона спря. Потегли отново, придвижи се още малко и пак спря. Аз слязох и тръгнах напред, като се промъквах между камионите и каруците и под мокрите шии на конете. Задръстването беше някъде по-напред. Оставих шосето, минах по една дъска през канавката и тръгнах по полето. Като се отдалечавах от пътя, през всичкото време виждах между дърветата спрялата под дъжда колона. Изминах приблизително една миля. Колоната не мърдаше, обаче от другата страна, отвъд спрените превозни средства, войсковите чисти напредваха. Върнах се при нашите коли. Навярно задръстването беше чак някъде при Удине. Пиани спеше на кормилото. Качих се при него и също заспах. След няколко часа чух, че камионът пред нас включи на скорост. Събудих Пиани и ние тръгнахме. Придвижихме се няколко метра, отново спряхме, после пак тръгнахме. Продължаваше да вали.

През нощта колоната спря и повече не мръдна. Слязох да видя Аймо и Бонело. Бонело беше взел двама сержанти от инженерните войски в колата при себе си. Като се приближих, те станаха.

— Оставили ги назад, за да поправят нещо на някакъв мост — каза Бонело. — Не могат да намерят частта си, затова ги взех със себе си.

— Ако господин поручикът разреши.

— Разрешавам.

— Господин поручикът е американец — каза Бонело. — Би качил когото и да било.

Единият от сержантите се усмихна. Другият попита Бонело от кои италианци съм, от Северна или от Южна Америка.

— Не е италианец, англичанин от Северна Америка.

Сержантите не възразиха, но очевидно не повярваха.

Оставих ги и отидох да видя Аймо. Две момичета седяха до него на седалката. Той се беше изместил съвсем на края и пушеше.

— Барто, Барто — казах аз.

Той почна да се смее.

— Поговорете вие с тях, господин поручик — каза той. — Аз не им разбирам. Ей! — Той си сложи ръката на бедрото на едно от момичетата и го ощипа приятелски. Момичето се обви в шала си и отблъсна ръката му. — Ей — каза той, — кажете на поручика как се казвате и какво правите тук.

Момичето ми хвърли злобен поглед. Другата упорито гледаше надолу. Тази, която ме гледаше, каза нещо на някакво наречие, от което не разбрах нито дума. Тя беше мургава и пълна, изглеждаше на около шестнадесет години.

— Сестра? — попитах аз, като сочех другото момиче.

Тя кимна утвърдително и се усмихна.

— Много добре — казах аз, като я потупах по коляното. Усетих, че настръхна, като я докоснах. Сестра й не вдигаше поглед. Тя изглеждаше с една година по-млада. Аймо сложи ръка на бедрото й. Тя го отблъсна. Той се засмя.

— Добър човек — каза той, като посочи към себе си. — Добър. — И посочи мене. — Няма какво да се плашите.

Момичето го гледаше намръщено. И двете приличаха на диви птици.

— Защо дойде с мене, като не й харесвам? — попита Аймо. — Щом им направих знак, и се качиха. — Той се обърна към момичето. — Няма какво да се пламтиш — каза той. — Няма да… — Той употреби една груба дума. Няма място за… — Видях, че тя разбра думата и това беше всичко. В очите й се четеше уплаха, тя се загърна в шала си. — Колата е пълна — продължи Аймо, — няма опасност от… Няма достатъчно място за…

Всеки път, когато той произнасяше тази дума, младото момиче настръхваше. И както седеше, с очи, впити в него, изведнъж се разплака. Видях, че устните й затрепераха, после сълзи се зарониха по кръглите й бузи. Сестра й я хвана за ръка, без да я погледне, и те останаха така, седнали една до друга. По-голямата, която се бе показала тъй враждебна, почна да хълца.

— Май че я изплаших — каза Аймо. — Нямах намерение да я плаша.

Той взе раницата си и отряза две парчета сирене.

— Вземете — каза той — и престанете да плачете.

По-голямата поклати глава и продължи да плаче, но по-малката взе сиренето и го разчупи. После даде на сестра си второто парче и двете заядоха. По-голямата още хълцаше от време на време.

— След малко ще се успокои — каза Аймо.

После му хрумна някаква мисъл.

— Девица? — попита той съседката си. Тя кимна енергично с глава. — Също девица? — попита той, като посочи сестра й.

Момичетата кимнаха утвърдително и по-голямото каза нещо на диалект.

— Много добре — каза Бартоломео, — много добре.

Двете момичета се поуспокоиха. Оставих ги в колата при Аймо, седнал в своя ъгъл, и се върнах при Пиани. Върволицата от коли не помръдваше, но войските продължаваха да се точат отстрани. Валеше все тъй силно и аз си мислех дали спирането на колоната не се дължи на коли, чиито мотори се бяха намокрили от дъжда. По-вероятно беше причинено от коне и хора, които заспиваха, както вървяха. Но понякога и движението в градовете спира, макар че всички са будни. Цялата беда тук идваше от това, че транспортът беше смесен — конен и автомобилен. Те само си пречеха взаимно. Селските каруци също допринасяха за объркването. Двете момичета на Барто бяха мили. Но една отстъпваща войска не е много подходяща компания за две девици. Истински девици. Навярно бяха и много набожни, ако не беше войната, сигурно всички щяхме да бъдем сега в леглата си. В леглото, и главата ми щеше да си отпочива. Кетрин сега беше в леглото си между двата чаршафа, един отгоре, един отдолу. На коя страна спеше? Може би още не е заспала. Може би лежи и мисли за мене. Духай, духай, западни ветре. Да, той духаше наистина и дъждът си валеше ли, валеше. Цяла нощ — дъжд. И какъв дъжд, какъв дъжд! Ах, господи, да бях само в леглото си с моята възлюбена в прегръдките, моята скъпа Кетрин. Ако моята сладка Кетрин, моята любов, би могла да се превърне в дъжд! Пренеси я при мен, ветре! Е добре, свърши се, всички сме като в примка, а ситният дъжд нищо не помага. „Лека нощ, Кетрин! — казах аз високо. — Дано да спиш добре. Ако не ти е удобно, скъпа моя, обърни се на другата страна. Ще отида да ти донеса студена вода. Скоро ще съмне и тогава ще ти стане по-добре. Мъчно ми е, че не се чувствуваш удобно. Опитай се да поспиш, скъпа.“

„Аз бях заспала — каза тя. — Ти говореше насън. Да не си болен?“

„Наистина ли си тука?“

„Разбира се, че съм тука. И никъде няма да отивам. Всичко това няма значение за нас.“

„Ти си тъй прелестна, тъй мила. Няма да си тръгнеш през нощта, нали?“

„Разбира се, че няма. Аз съм все тук. Ще дойда при теб, щом пожелаеш.“

— По дяволите — каза Пиани, — ето ги, че пак тръгват.

— Бях задрямал — казах аз.

Погледнах си часовника. Беше три часът сутринта. Взех шишето с вино, което беше под задната седалка.

— Говорехте високо — каза Пиани.

— Бълнувах на английски — казах аз.

Дъждът малко понамаля и ние бавно напредвахме. Преди да се зазори, отново спряхме, а като се съмна, разбрахме, че стоим на едно леко възвишение, откъдето се виждаше целият път на отстъплението — всичко стоеше неподвижно, само пехотата се промъкваше напред. Пак потеглихме, но като имах пред вид разстоянието, което бяхме изминали през деня, разбрах, че ще трябва да напуснем главното шосе и да тръгнем през полето, ако искаме някога да стигнем в Удине.

През нощта много селяни, идещи по странични селски пътища, се присъединиха към колоната и сега се виждаха каруци, натоварени с домакински вещи; огледала се подаваха измежду дюшеци, по каруците бяха навързани кокошки и патици. В каруцата, която вървеше пред нас, имаше една шевна машина. Всеки гледаше да спаси най-ценните си вещи. Върху някои каруци седяха сгушени жени и се мъчеха да се предпазят от дъжда, други вървяха отстрани, колкото се може по-близо до каруците. Сега в колоната имаше и кучета. Те се подслоняваха под колите. Пътят беше разкалян. Канавките от двете страни бяха пълни с вода и полето зад дърветата, които ограждаха пътя, изглеждаше много мокро и много мочурливо, за да рискуваме да тръгнем през него. Слязох от колата и тръгнах напред, като търсех удобно място, откъдето да огледам околността и да открия някой междуселски път, който би ни позволил да пресечем полето. Знаех, че има много главни пътища, но се страхувах да не попаднем на някой, който нямаше да ни изведе доникъде. Не си ги спомнях, понеже ги бях виждал само от шосето, профучавайки с кола покрай тях, а те всички си приличаха. И все пак знаех, че трябва да намерим такъв път, ако искаме да се измъкнем. Никой не знаеше къде са австрийците, нито как вървят работите, но аз бях сигурен, че щом спре дъждът, самолетите ще долетят и ще почнат да ръсят колоната и тогава всичко щеше да бъде свършено. Достатъчно би било няколко шофьори да изоставят камионите си или няколко коня да бъдат убити, за да стане невъзможно по-нататък всяко движение по шосето.

Не валеше вече така силно и аз си помислих, че може и да се проясни. Вървях по края на шосето, докато стигнах до един тесен път, ограден с жив плет от двете страни, който водеше през полето на север; реших, че ще е най-добре да тръгнем по него и затова побързах да се върна при колите. Казах на Пиани да обърне и отидох да обадя на Бонело и Аймо.

— Ако не ни изведе никъде, ще обърнем и ще настигнем пак колоната.

— Какво да правя тия двамата? — попита Бонело.

Двамата сержанти седяха до него на седалката. Бяха небръснати, но изглеждаха стегнати по войнишки, дори в този ранен утринен час.

— Ще ни помагат да бутаме — казах аз.

Отидох при Аймо и му казах, че ще пресечем през нивите.

— Какво да правя с моите девици? — попита Аймо. Двете момичета спяха.

— Няма да ни бъдат много от полза — казах аз. — По-добре ще е да вземеш някой, който може да бута в случай на нужда.

— Бихме могли да ги настаним отзад. Има място.

— Както искаш — казах аз. — Но вземи и някой с широк гръб, който може да бута.

— Някой берсалиере — засмя се Аймо. — Те имат най-широки гърбове. Измерват им ги. Как се чувствувате, господин поручик?

— Много добре. А ти как си?

— Добре, но съм много гладен.

— Все ще намерим нещо по този път. Тогава ще се спрем да ядем.

— Как е кракът ви, господин поручик?

— Отлично — казах аз.

Стоях на стъпалото и гледах напред. Видях как колата на Пиани обърна и потегли по тесния път. Тя се мяркаше между голите клони на живия плет. Бонело също обърна и го последва. Аймо на свой ред успя да се измъкне от колоната и ние последвахме двете коли по тесния междуселски път. Той водеше към някакъв чифлик. Настигнахме Бонело и Пиани едва в двора. Къщата беше ниска и дълга, с асма пред входа. В двора, имаше кладенец и Пиани тъкмо вадеше вода, за да напълни радиатора си. Беше карал дълго на първа скорост и водата беше извряла. Къщата беше изоставена. Погледнах назад, към пътя. Чифликът се намираше на едно леко възвишение и ние виждахме цялата местност наоколо. Виждахме пътя, живия плет, нивите, редицата дървета покрай шосето, по което вървеше отстъпващата войска. Двамата сержанти се разтършуваха из къщата. Момичетата се бяха събудили и разглеждаха двора, кладенеца, двете големи болнични коли пред къщата и тримата шофьори до кладенеца. Единият от сержантите излезе от къщата с един стенен часовник в ръка.

— Занесете го обратно — казах аз.

Той ме погледна, върна се в къщата и излезе без часовника.

— Къде е другарят ви? — попитах аз.

— Отиде в отходното място.

Той се качи в колата и седна на седалката. Страх го беше да не го оставим.

— А закуската, господин поручик? — попита Бонело. — Бихме могли да хапнем нещо. Няма да ни отнеме много време.

— Как мислите дали този път, който слиза от другата страна, ще ни изведе някъде?

— Сигурно.

— Тогава да ядем.

Пиани и Бонело влязоха в къщата.

— Елате — каза Аймо на момичетата.

Той протегна ръка, за да им помогне да слязат от колата. По-голямата поклати глава. Не искаха да влязат в изоставена къща. Проследиха ни с очи.

— Ама че са упорити — каза Аймо.

Влязохме заедно в къщата. Тя беше просторна и мрачна. Правеше впечатление на запусната. Бонело и Пиани бяха в кухнята.

— Няма много нещо за ядене — каза Пиани. — Всичко са отнесли.

Бонело разряза едно голямо парче бяло сирене на масата в кухнята.

— Къде намерихте това сирене?

— В зимника. Пиани намери и вино и ябълки.

— Чудесна закуска.

Пиани извади дървената запушалка на една дамаджана и напълни един меден черпак.

— Ароматът му не е лош — каза той. — Намери чаши, Барто.

Двамата сержанти влязоха.

— Вземете си от сиренето — покани ги Бонело.

— Време е да тръгваме — каза единият, докато дъвчеше от сиренето и отпиваше от виното.

— Ще тръгнем, не се безпокойте — каза Бонело.

— Стомахът на армията — това са нейните крака — казах аз.

— Какво? — попита сержантът.

— Я по-добре яжте.

— Да, но времето минава.

— Струва ми се, че тези мръсници са яли вече — каза Пиани.

Сержантите го погледнаха. Те ни мразеха.

— Познавате ли пътя? — попита ме единият от тях.

— Не — отговорих аз.

Те се спогледаха.

— По-добре ще е да тръгнем — каза първият.

— Тръгваме — казах аз.

Изпих още една чаша вино. След сиренето и ябълката то имаше особено приятен вкус.

— Вземете сиренето — казах аз, като излизах.

Бонело пристигна с дамаджаната с виното.

— Много е голяма — казах аз.

Той я погледна със съжаление.

— И на мен така ми се струва — каза той. — Дайте ми манерките си да ги напълня.

Той напълни манерките и малко вино се разля по плочите на двора. После взе дамаджаната и я сложи точно зад вратата.

— Австрийците ще я намерят, без да разбиват вратата — каза той.

— Да тръгваме — казах аз. — Ние с Пиани ще бъдем начело.

Двамата сержанти вече бяха в колата до Бонело. Момичетата ядяха сирене и ябълки. Аймо пушеше. Тръгнахме пак по тесния път. Обърнах се да погледна двете коли и фермата. Това беше хубава ниска, солидна каменна къща, а кладенецът беше ограден с красива желязна ограда. Пътят се простираше пред нас тесен и разкалян, с по един жив плет от двете си страни. Колите зад нас ни следваха отблизо.