Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (29)

Глава XXIX

Към обед затънахме в един разкалян път, според нашите пресмятания на около десет километра от Удине. Дъждът беше спрял още сутринта и на три пъти чувахме да се приближават самолети, виждахме ги как прелитат над нас, как се отклоняват вляво и ги чувахме, че бомбардират главното шосе. Ние се лутахме в една мрежа от междуселски пътища и неведнъж попадахме на задънен път, но се връщахме веднага обратно и хващахме някой друг път и така постепенно се доближавахме до Удине. А ето че сега колата на Аймо, който на заден ход искаше да я изкара от един задънен път, заседна в рохкавата пръст на банкета. Колелата буксуваха и затъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, докато колата се опря на диференциала си. Сега можеше да се направи само едно — да изкопаем пръстта пред колелата, да подложим клони, за да могат да се закачат веригите, и после да я избутаме на пътя. Събрахме се всички около колата. Двамата сержанти погледнаха колата, погледнаха колелата и после, без да кажат нито дума, тръгнаха по пътя. Аз ги последвах.

— Хайде — казах им, — режете клони.

— Ние трябва да вървим — каза единият.

— На работа — казах аз, — режете клони.

— Трябва да вървим — каза пак единият от тях.

Другият мълчеше. Бързаха да тръгнат, но не смееха да ме погледнат.

— Заповядвам ви да се върнете при колата и да режете клони — казах аз.

Единият се обърна.

— Ние трябва да вървим — каза той. — Скоро ще бъдете отрязани. Нямате право да ни заповядвате. Не сте ни началство.

— Заповядвам ви да режете клони — казах аз.

Те се обърнаха и поеха по пътя.

— Стой! — извиках аз.

Те продължиха да вървят по калния път с живия плет отстрани.

— Заповядвам ви да спрете! — извиках аз.

Те ускориха крачките си. Аз отворих кобура си, извадих пистолета, прицелих се в този, който бе говорил повече, й стрелях. Пропуснах го и те почнаха да тичат. Стрелях още три пъти и повалих единия. Другият се мушна в плета и изчезна. После го видях да тича през нивата и стрелях през плета. Но пистолетът беше празен. Сложих друг пълнител. Сержантът беше вече вън от обсега на моето оръжие, съвсем на края на нивата, и тичаше с наведена глава. Започнах да зареждам празния пълнител. Дойде Бонело.

— Дайте аз да го довърша — каза той.

Дадох му пистолета си и той отиде до сержанта, който лежеше с лице към земята. Наведе се над него, опря пистолета до главата му и натисна спусъка. Изстрел не последва.

— Трябва да изтеглиш затвора — казах аз.

Той го изтегли и стреля два пъти. После улови сержанта за краката и го завлече на края на пътя край плета. Върна се и ми подаде пистолета.

— Кучият му син — каза той и погледна към сержанта. — Видяхте ли как го довърших, господин поручик?

— Трябва да побързаме да нарежем клони — казах аз. — Дали улучих другия?

— Не вярвам — каза Аймо. — Беше много далеч, за да се достигне с пистолет.

— Проклета измет — каза Пиани.

Нарязахме клонак и изпразнихме колата. Бонело копаеше пред колелата. Когато всичко беше готово, Аймо запали мотора и включи на скорост. Колелата започнаха да буксуват и да разпръскват листа и кал. Бонело и аз бутахме с все сили, докато ни запукаха ставите. Колата не мръдна.

— Раздвижи я напред-назад, Барто — казах аз.

Той даде заден ход, после преден. Колелата затънаха още повече. Колата пак легна върху диференциала си, а колелата се въртяха свободно в дупките, които бяха изровили. Аз се изправих.

— Ще опитаме с въже — казах аз.

— Не вярвам, че ще помогне, господин поручик. Не можем да теглим в права линия.

— Все пак трябва да опитаме — казах аз. — Няма друг изход.

Колите на Бонело и Пиани можеха да застанат на една линия само по протежение на тесния път. Свързахме двете коли заедно и задърпахме. Колелата се въртяха на място в изровените коловози.

— Нищо не става — извиках: аз. — Спрете.

Пиани и Бонело слязоха от своите коли и се върнаха към нас. И Аймо слезе. Момичетата бяха седнали на един каменен зид, около четиридесет метра настрани от колите.

— Какво ще кажете, господин поручик? — попита Бонело.

— Да се опитаме още веднъж с клоните — казах аз.

Погледнах към пътя. Грешката беше моя. Аз ги бях докарал тук. Слънцето почти се беше подало иззад облаците и тялото на сержанта лежеше край плета.

— Да подложим куртката и шинела му отдолу — казах аз.

Бонело отиде да ги вземе. Аз режех клони, а Аймо и Пиани копаеха около колелата. Разрязах шинела, разкъсах го на две и го проснах в калта под колелата, после натрупах клони. Ние се приготвихме да бутаме, а Аймо се качи в колата и запали мотора. Колелата се завъртяха и ние забутахме с все сили. Но напразно.

— Свършено — казах аз. — Имаш ли да си вземаш нещо от колата, Барто?

Аймо се качи в колата на Бонело, като взе със себе си сиренето, две бутилки вино и наметката си. Бонело, седнал зад кормилото, претърсваше джобовете на куртката на сержанта.

— По-добре изхвърли тази куртка — казах аз. — А какво ще правим с девиците на Барто?

— Могат да се качат отзад — каза Пиани. — Не вярвам, че ще стигнем много далеч.

Отворих задната врата на болничната кола.

— Хайде — казах аз, — качете се.

Двете момичета се качиха и седнаха в ъгъла. Изглежда, не бяха обърнали внимание на изстрелите. Обърнах се и погледнах пътя. Сержантът лежеше проснат по очи, с мръсна долна фланела с ръкави. Качих се при Пиани и тръгнахме. Искахме да минем през полето. Когато пътят навлезе в полето, аз слязох и тръгнах напред. Ако можехме да преминем, щяхме да намерим път от другата страна. Но не можахме да преминем. Пръстта беше много мека и разкаляна за коли.

Когато окончателно затънахме и колелата се забиха до главините, ние оставихме колите насред полето и тръгнахме пеш за Удине.

Като стигнахме до пътя, който водеше към главното шосе, аз го посочих на момичетата.

— Вървете оттука — казах им, — ще срещнете хора. — Те ме гледаха. Извадих портфейла си и дадох на всяка по десет лири. — Вървете оттука — им казах аз, като им сочех пътя. — Приятели! Семейство!

Те не разбраха, но стиснаха банкнотите в ръце и тръгнаха. Обръщаха се, сякаш ги беше страх, че ще им взема парите обратно. Гледах ги как се отдалечават. Загърнати в своите шалове, те хвърляха плахи погледи назад. Тримата шофьори се смееха.

— Колко ще ми дадете да тръгна в тази посока, господин поручик? — попита Бонело.

— По-добре да са с тълпата, когато ги хванат — казах аз.

— Дайте ми двеста лири и аз ще се запътя право към Австрия — каза Бонело.

— Ще ти ги вземат — каза Пиани.

— Войната може би ще свърши — каза Аймо.

Вървяхме по пътя колкото можем по-бързо. Слънцето се мъчеше да пробие облаците. Край пътя растяха черници. През дърветата виждах нашите две коли, затънали в полето. Пиани също гледаше назад.

— Ще трябва да построят специален път, за да ги измъкнат оттам — каза той.

— Е, дявол го взел, защо нямаме велосипеди — каза Бонело.

— Служат ли си с велосипеди в Америка? — попита Аймо.

— По-рано да.

— Тук си служат много с тях — каза Бонело. — Велосипедът е чудесно нещо.

— Е, дявол го взел, да имахме по един велосипед — каза Бонело. — Не съм добър пешеходец.

— Това оръдейна стрелба ли е? — попитах аз. Стори ми се, че чувам далечни детонации.

— Не знам — каза Аймо. Той се ослуша.

— Да, така изглежда — казах аз.

— Първото нещо, което ще срещнем, ще бъде кавалерията.

— Доколкото знам, те нямат кавалерия.

— Още по-добре — каза Бонело. — Никак не държа да бъда намушен от копието на някой проклет кавалерист.

— Добре, че го убихте този сержант, господин поручик — каза Пиани.

Ние вървяхме бързо.

— Аз го убих — каза Бонело. — Никого не съм убил от началото на тази война и мечтата ми беше да убия един сержант.

— Да, ти го уби, но на земята — каза Пиани. — Той не летеше много бързо, когато ти го уби.

— Все едно. Това е нещо, за което винаги ще си спомням. Наистина го убих, проклетия мръсник.

— Какво ще кажеш на изповедника си? — попита Аймо.

— Благословете ме, отче, убих един сержант.

Те се изсмяха.

— Той е анархист — каза Пиани. — Не ходи на черква.

— Пиани също е анархист — каза Бонело.

— Наистина ли сте анархисти? — попитах аз.

— Не, господин поручик. Ние сме социалисти. Ние сме от Имола.

— Били ли сте някога там?

— Ех, дявол го взел, това е чудесно място, господин поручик. Трябва да дойдете след войната. Има какво да се види.

— Всички ли сте социалисти?

— Всички.

— Хубав град ли е?

— Чудесен. Никога не сте виждали такъв град.

— А как така всички сте социалисти?

— Всички сме социалисти. Там всички до един са социалисти. Винаги сме били социалисти.

— Трябва да дойдете, господин поручик. И вас ще направим социалист.

Пътят пред нас извиваше наляво, изкачваше се по едно малко възвишение край каменния зид на една ябълкова градина. Когато пътят почна да се изкачва, те спряха да говорят. Вървяхме всички вкупом и много бързо, за да печелим време.