Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (27)

Глава XXVII

Събудих се, когато Риналди се върна, но той не ми заговори и аз пак заспах. Сутринта се облякох и тръгнах, преди да съмне. Риналди не се събуди, когато излизах.

Не бях виждал Байнсица преди и ми беше странно да се катеря по склона, който беше принадлежал на австрийците, отвъд реката, на мястото, дето бях ранен. Имаше един нов стръмен път, по който се движеха много камиони. По-нагоре склонът ставаше полегат и в мъглата забелязах гори и стръмни хълмове. Тези гори бяха превзети много бързо и затова не бяха успели да ги унищожат. По-нататък, там, където хълмовете не закриляха пътя, той беше заслонен отстрани и отгоре с някакви рогозки. Пътят свършваше до едно разрушено село. Оттам нагоре започваха позициите. Наоколо беше разположена артилерия. Къщите бяха напълно срутени, но всичко беше много добре организирано и навсякъде имаше надписи. Намерихме Джино. Той ни даде кафе. После тръгнах с него. Срещнах се с много хора и обиколих постовете. Джино ми каза, че английските коли работели малко по-нататък, в Равне. Той много се възхищаваше от англичаните. Все още стреляли от време на време, каза той, но нямало много ранени. Скоро щяло да има много болни поради дъждовете. Говорело се, че австрийците ще атакуват, но той не вярвал. И за нас се говорело, че ще атакуваме, но не били докарани никакви попълнения и това го карало да смята, че и ние също няма да нападнем. Храната била оскъдна и той с голямо удоволствие щял да се нахрани както трябва, като се върнел в Гориция. Какво съм вечерял? Казах му и той реши, че е било чудесно. Особено впечатление му направи „сладкото“. Не го описах подробно, казах му само, че съм ял някакво сладко и той си въобрази, че е било нещо кой знае какво, а не просто пудинг.

Зная ли къде ще го пратят? Отговорих, че не зная, но че някои от нашите коли са в Капорето. Той се надяваше, че ще го изпратят там. Това било приятно малко градче и той много харесвал високите планини, които го ограждали. Джино беше много симпатично момче и всички го обичаха. Каза ми, че на Сан Габриеле било истински ад, както и атаката отвъд Лом, която взела лош обрат. Каза, че австрийците имали много артилерия в горите по хребета Тернова, по-нататък от нас и над нас, и че нощем обстрелвали пътищата. Имало една батарея от морски оръдия, които му действували на нервите. Лесно се разпознавали по ниския полет на снаряда. Чуваш изстрела и почти в същия момент започва свистенето. Обикновено стреляли по две оръдия наведнъж, едно след друго, и отломките от снарядите били огромни. Показа ми една такава отломка, назъбено парче метал, дълго повече от стъпка. Металът, изглежда, беше батит.

— Не смятам, че са толкова ефективни — каза Джино, — но ме стряскат. Като засвистят, имаш чувството, че ще се стоварят право отгоре ти. Първо чуваш изстрел и веднага след това свистенето и експлозията. Какъв е смисълът, че няма да те ранят, ако ще те уплашат до смърт.

Каза, че на позициите срещу нас имало хървати и маджари. Нашите части държали още позициите от атаката. Ако австрийците предприемели нападение, нямало накъде да се отстъпва. Имало добри места за отбранителни позиции покрай ниските възвишения, около платото, но не предприели нищо, за да ги подготвят за отбрана. А какво впрочем мисля за Байнсица?

— Мислех, че местността ще е по-плоска, повече като плато. Не очаквах, че ще е толкова пресечена.

— Alto piano^[1] — каза Джино, — но не piano^[2].

Върнахме се в избата на къщата, където той живееше. Казах му, че според мене е по-лесно да се отбранява един хълм, който на върха е плосък и има дълбочина, отколкото една верига от ниски планини. Не е по-трудно да се атакува в планина, отколкото в равнинна местност, настоявах аз.

— Зависи от планините — каза той. — Вземи например Сан Габриеле.

— Да, но лошо е почнало горе, дето е равно. До върха са стигнали лесно.

— Не чак толкова лесно.

— Да — казах аз, — но случаят беше по-особен, това беше по-скоро крепост, отколкото планина. Австрийците го укрепяваха години наред. — Обясних му, че от тактическа гледна точка при военни операции, свързани с придвижване в район от ниски планини, е безсмислено да се задържа дълго фронтовата линия, защото много лесно може да бъде ударена във фланг. В такива случаи е необходима максимална подвижност, а планината не дава такава възможност. Освен това, като се стреля от височина, много често попаденията са извън целта. В случай на фланкиране най-добрите части остават на височините.

Прибавих, че не съм убеден в предимството на планинската война. Доста съм размишлявал по това. Ти заседнеш на една планина, неприятелят на друга, но щом работата стане сериозна, бързате да слезете пак на равното.

— А какво да се прави, когато границата минава през планина? — възрази той.

Отговорих, че още не съм мислил по този въпрос, и двамата се засмяхме.

— Но в старо време — добавих аз — австрийците винаги са били побеждавани в четириъгълника при Верова. Оставяли ги да слязат в равнината и там ги смазвали.

— Да — каза Джино, — но това са били французи, стратегическите проблеми много по-лесно се разрешават, когато водиш бой на чужда територия.

— Да — съгласих се аз. — Когато се отнася до отечеството ти, не можеш да подхождаш тъй научно.

— Русите го направиха, за да хванат Наполеон в примката.

— Да, но тяхната страна е голяма. Опитай се да отстъпваш в Италия, за да привлечеш Наполеон в капана, и ще се намериш в Бриндизи.

— Отвратителен град — каза Джино. — Бил ли си някога там?

— Само пътем.

— Добър патриот съм — каза Джино, — но не обичам нито Бриндизи, нито Гаранто.

— А Байнсица обичаш ли?

— Това е свещена земя — каза той. — Да растяха само повече картофи. Знаеш ли, като дойдохме тук, намерихме ниви с картофи, засадени от австрийците.

— Храната наистина ли беше оскъдна?

— На мен яденето никога не ми стигаше, но аз ям много и въпреки това не умрях от глад. Офицерската храна е сносна. Войниците на предните позиции също ги хранят добре, но подкрепленията получават малко. Някъде нещо не е в ред. Би трябвало да има изобилие от храна.

— Интендантските плъхове я продават другаде.

— Да, раздават колкото могат на батальоните на предните позиции, а за тези, които са отзад, не стига. Те изядоха всички картофи на австрийците и кестените от горите. Би трябвало да ги хранят по-добре. Ние ядем много. Сигурен съм, че има много храна. Лошо е за войниците да нямат достатъчно храна. Забелязал ли си как влияе това на начина ти на мислене?

— Да — казах аз, — така война не се печели, можеш само да я изгубиш.

— Да не говорим за загуби. Толкова много се говори за тях. Това, което стана през лятото, не стана напразно.

Не казах нищо. Думи като свещен, славен, жертва и напразно винаги ме караха да се смущавам. Бяхме ги слушали понякога, застанали под дъжда на такова разстояние, че само отделни звуци от тях достигаха до слуха ни. Бяхме ги чели в прокламациите, върху които отдавна вече бяха налепени други прокламации. Не бях видял нищо свещено и в това, което наричаха славно, нямаше слава, а жертвите приличаха на кланиците в Чикаго, с тази разлика, че месото тук служеше само да се погребва. Имаше много такива думи, които вече ти беше противно да слушаш, и в края на краищата само имената на местата бяха запазили известно достойнство. А също и някои номера и дати. И само те и имената на местата имаха все още някакво значение. Отвлечените думи като слава, чест, смелост, святост звучаха неприлично в сравнение с неизменните имена на селата, с номерата на пътищата, с имената на реките, с номерата на полковете, с датите. Джино беше патриот и понякога казваше някои неща, които ни разединяваха, но той беше добро момче и аз разбирах неговия патриотизъм. Той се беше родил с него. Педуци го взе в колата, за да го върне в Гориция.

През целия ден имаше буря. Вятърът шибаше дъжда и навсякъде имаше локви вода и кал. Мазилката на разрушените къщи беше сива и мокра. Късно следобед дъждът спря и от пост номер две виждах голото и мокро есенно поле, облаците над планинските върхове и мокрите сламени тунели по пътя, от които се стичаше вода. Слънцето се показа за миг, преди да залезе, и освети оголените гори отвъд хребета. Имаше много австрийски оръдия в горите на този хребет, но само някои стреляха. Наблюдавах кълбата дим от шрапнелите, които се появяваха внезапно на небето над една разрушена селска къща, близо до фронтовата линия; пухкави кълба с бяложълтеникав пламък в средата. Виждаше се светването, чуваше се гърмежът, после се виждаше как димната топка губи формата си и вятърът постепенно я разсейва. Шрапнелни куршуми се валяха сред развалините на къщите и по пътя близо до съборената къща, дето беше настанен постът, но този ден поста не го бомбардираха. Натоварихме две коли и слязохме по пътя, заслонен от мокрите рогозки; последните лъчи на слънцето се прокрадваха между пролуките на рогозките. Когато излязохме на откритата част на пътя зад хълма, слънцето залезе. Следвахме открития път и когато стигнахме до един завой и пак навлязохме в четвъртития свод на сламения тунел, отново заваля.

През нощта излезе вятър и в три часа сутринта, при пороен дъжд, започна артилерийският огън. Хърватите настъпиха през планинските ливади и редките горички към нашите позиции. Сражаваха се в тъмнината под дъжда и контраатаката на уплашените войници от втората линия ги отхвърли. По цялата линия на фронта избухваха снаряди, излитаха ракети в дъжда, чуваше се ожесточена картечна и пушечна стрелба. Те не се върнаха повече и спокойствието се възстанови; между виенето на вятъра и плисъка на дъжда се чуваше грохотът на силна артилерийска стрелба много далеч на север.

Ранените се стичаха към пункта. Едни ги донасяха на носилки, други вървяха, трети пристигаха на гърба на войници, които се приближаваха през полето. Те бяха мокри до костите и много уплашени. Напълнихме две коли с носилки с тежко ранени, които изваждаха от избата на превързочния пункт, и когато затварях вратата на втората кола, усетих, че дъждът по лицето ми се бе обърнал в сняг. Снежинките падаха гъсти и бързи в дъжда.

На разсъмване бурята още продължаваше, обаче снегът бе спрял. Беше се стопил още като падаше по мократа земя и сега пак валеше дъжд. Рано призори последва още една атака, но излезе безуспешна. През целия ден очаквахме да ни атакуват отново, но това стана едва на залез-слънце. Стрелбата започна на юг, откъм страната на гористия хребет, където бяха съсредоточени австрийските оръдия. Ние очаквахме също да бъдем обстрелвани, но нищо не последва. Стъмваше се. Оръдия стреляха в полето зад селото и снарядите, които падаха някъде далеч, издаваха тъп звук.

Разбрахме, че атаката на юг беше пропаднала. Тази нощ неприятелят не атакува, обаче се разнесе слух, че е направил пробив на север. През нощта се получи заповед да се приготвим за отстъпление. Капитанът от превързочния пункт ми го съобщи. Получил сведение от щаба на бригадата. Малко по-късно той се върна от телефона и каза, че не било вярно. От щаба наредили да се задържи на всяка цена линията Байнсица. Попитах за пробива и той ми каза, че според сведенията от щаба австрийците били пробили частите на 27-ми корпус при Капорето. През целия ден се водили ожесточени боеве.

— Ако тези мръсници ги пуснат, загубени сме — каза той.

— Там нападат немци — каза един от лекарите.

Думата немци беше достатъчна, за да ни уплаши.

Не искахме да имаме работа с тях.

— Има петнадесет немски дивизии — допълни лекарят. — Те са пробили и ще бъдем обкръжени.

— От щаба нареждат да задържим тази линия. Казват, че пробивът не е сериозен и че ще трябва да задържаме фронтовата линия от Монте Маджоре през планината.

— Кой им е съобщил това?

— Щабът на дивизията.

— Заповедта да отстъпим дойде пак от дивизията.

— Ние сме под заповедите на армейския корпус — казах аз, — но тук началство сте ми вие. И естествено, щом ми кажете да тръгна, ще тръгна, но се помъчете да получите точни заповеди.

— Заповедта е да останем тук. Пренесете ранените в евакуационния пост.

— Понякога ни се случва да ги пренасяме от евакуационния пост в полевите болници — казах аз. — Никога не съм виждал отстъпление, но кажете ми, в случай на отстъпление как се евакуират всички ранени?

— Не се евакуират всички. Вземат се колкото е възможно, а другите остават.

— Какво ще трябва да пренеса в колите?

— Болничния инвентар.

— Разбрано — казах аз.

На следващата нощ отстъплението започна. Узнахме, че немците и австрийците пробили фронта на север и слизали от планината към Чивидале и Удине. Отстъпвахме под дъжда методично и бавно. През нощта, като напредвахме едва по задръстените пътища, срещнахме войски, които вървяха под дъжда, коне, които влачеха коли, мулета, камиони и всичко това се оттегляше от фронта. Безпорядъкът не беше по-голям, отколкото когато настъпвахме.

Тази нощ ние помагахме да се евакуират полевите болници, които бяха настанени върху платото, в по-малко разрушените села. Пренесохме през речното корито ранените до Плава. А през целия следващ ден сновахме под дъжда да пренасяме болниците и евакуационния пост от Плава. Непрекъснато валеше и армията на Байнсица се спусна от платото под октомврийския дъжд и премина реката там, където през пролетта на същата тази година бяхме спечелили първите големи победи. Пристигнахме в Гориция на следния ден следобед. Дъждът беше престанал и градът беше почти празен. В момента, когато минавахме, товареха на един камион жените от войнишкия публичен дом. Бяха седем, с шапки и палта, носеха малки куфари. Две от тях плачеха. Една друга ни се усмихна, изплези си езика и почна да го върти нагоре-надолу. Имаше дебели устни и черни очи.

Спрях колата и отидох да поговоря със съдържателката.

Тя ми каза, че жените от офицерския дом били тръгнали рано сутринта. Къде отиваха? В Конелияно, каза тя. Камионът потегли. Момичето с дебелите устни пак си изплези езика. Съдържателката махна с ръка. Двете други продължаваха да плачат. Останалите гледаха любопитно града. Аз се качих отново в колата.

— Трябваше да отидем с тях — каза Бонело, — би било приятно пътуване.

— И нашето пътуване ще бъде приятно — казах аз.

— Ще бъде дяволско пътуване.

— Тъкмо това исках да кажа и аз.

Свърнахме по алеята към вилата.

— Бих искал да бъда там, когато тия пухкави момиченца ще се настанят и ще почнат работа, та да се посмея малко.

— Да не мислиш, че веднага ще почнат?

— Разбира се. Кой от втора армия не познава съдържателката?

Спряхме пред вилата.

— Наричат я майка игуменка — каза Бонело. — Момичетата са нови, но нея всички я познават. Трябва да са ги докарали тъкмо преди отстъплението.

— Пак ще имат работа.

— Ще имат, разбира се. Бих искал да се позабавлявам с някоя безплатно. В този дом е много скъпо. Правителството ни мами.

— Докарай колата, нека механиците я прегледат — казах аз. — Смени маслото, провери диференциала, зареди я и си легни да спиш.

— Слушам, господин поручик.

Вилата беше празна. Риналди беше заминал с болницата. Майорът бе отвел медицинския персонал с щабната кола. На прозореца имаше една бележка за мене, с която ми се нареждаше да натоваря в колите инвентара, струпан във вестибюла, и да се отправя към Порденоне. Механиците бяха вече заминали. Върнах се в гаража. Другите две коли току-що бяха пристигнали и шофьорите им слизаха. Пак почваше да вали.

— Толкова ми се спи, че от Плава насам три пъти заспивах — каза Пиани. — Какво ще правим сега, господин поручик?

— Трябва да сменим маслото на колите, да ги гресираме, да ги заредим с бензин, после да ги докараме пред къщата, за да натоварим целия този багаж, който са оставили.

— А веднага ли ще тръгнем?

— Не, ще спим три часа.

— Господи, колко ще ми е добре да поспя — каза Бонело. — Просто заспивах на кормилото.

— Как е твоята кола, Аймо? — попитах аз.

— В изправност.

— Дайте ми една работна дреха, ще ви помогна за маслото.

— Няма нужда, господин поручик, това е дребна работа. Идете да си приготвите нещата.

— Те са готови — казах аз. — Ще отида да изкарам навън инвентара, който са ни оставили. Докарайте колите, щом ги приготвите.

Те докараха колите пред входа на къщата и натоварихме болничните съоръжения, които бяха струпани във вестибюла. Когато всичко беше готово, оставихме трите коли на дъжда под дърветата, а ние влязохме вътре.

— Запалете огън в кухнята и се изсушете — казах аз.

— Все ми е едно дали дрехите ми са сухи — каза Пиани, — искам само да спя.

— Аз ще легна на леглото на майора — каза Бонело. — Ще спя в перушината на стария старши лекар.

— Все ми е едно къде ще спя — каза Пиани.

— Тук има две легла — казах аз, като отворих вратата.

— Все се питах какво ли има, в тази стая — каза ронело.

— Това беше стаята на стария шаран.

— Вие двамата спете тук — казах аз. — Аз ще ви събудя.

— Австрийците ще се погрижат да ни събудят, ако вие се успите, господин поручик — каза Бонело.

— Няма да се успя — отговорих аз. — Къде е Аймо?

— Отиде в кухнята.

— Хайде, лягайте — казах аз.

— Веднага лягам. Целия ден спах седнал. Очите ми се залепват за сън.

— Свали си ботушите — каза Бонело, — това е леглото на стария шаран.

— Малко ме интересува този стар шаран.

Пиани легна с калните ботуши и си подложи ръката под главата.

Аз отидох в кухнята. Аймо беше запалил печката и беше поставил отгоре съд с вода.

— Няма да е лошо да приготвя малко макарони каза той. — Ще сме гладни, като се събудим.

— Не ти ли се спи, Бартоломео?

— Не особено. Щом заври водата, ще я оставя. Огънят от само себе си ще изгасне.

— По-добре легни да поспиш — казах аз. — Можем да ядем сирене и месни консерви.

— Това е по-добро — каза той. — Нека да хапнат нещо топло тези двама анархисти. А вие си легнете, господин поручик.

— Има едно легло в стаята на майора.

— Вие отидете да спите там.

— Не, аз ще се кача в старата си стая. Искаш ли да пийнеш нещо, Бартоломео?

— Когато тръгнем, господин поручик. Сега няма смисъл.

— Ако се събудиш след три часа и аз още не съм станал, събуди ме, моля ти се.

— Нямам часовник, господин поручик.

— В стаята на майора има стенен часовник.

— Добре.

Минах през трапезарията и вестибюла, качих се по мраморната стълба до стаята, в която бях живял с Риналди. Валеше. Отидох до прозореца и погледнах навън. Стъмваше се, видях трите коли, наредени под дърветата. Беше студено и капките се задържаха по клоните. Проснах се на леглото на Риналди и сънят ме грабна.

Преди да потеглим, ядохме в кухнята. Аймо беше сварил една тенджера макарони и бе накълцал вътре лук и месо от консерва. Седнахме около масата и изпихме две бутилки вино от запасите, които бяха забравили в избата на вилата. Вън беше тъмно и продължаваше да вали. Пиани седеше до масата още съвсем сънен.

— Предпочитам да отстъпвам, отколкото да настъпвам — каза Бонело. — Когато отстъпваме, пием барбера.

— Сега го пием, но утре може би ще пием дъждовна вода — каза Аймо.

— Утре ще бъдем в Удине. Ще пием шампанско. Там живеят само хайлази и търтеи. Събуди се, Пиани. Утре ще пием шампанско в Удине.

— Буден съм — каза Пиани. Той си сипа макарони и месо. — Не можа ли да намериш доматен сос, Барто?

— Няма — отговори Аймо.

— Ще пием шампанско в Удине — каза Бонело.

Той напълни чашата си с прозрачното червено вино.

— Дано да не трябва да пием и… преди да стигнем в Удине — каза Пиани.

— Нахранихте ли се, господин поручик? — попита Аймо.

— Напълно. Дай ми шишето, Аймо.

— Приготвил съм по една бутилка за всеки за из път — каза Аймо.

— Вие никак не спахте.

— Нямам нужда от много сън. Дремнах малко.

— Утре ще спя в леглото на краля — каза Бонело. Той се беше развеселил.

— Утре може би ще спим в… — каза Пиани.

— Аз ще спя с кралицата — каза Бонело.

Той ме погледна, за да види как ще приема шегата.

— Я мълчете — казах аз. — Пийнахте малко вино и се забравихте.

Вън валеше силно. Погледнах часовника си. Беше девет и половина.

— Време е да потегляме — казах аз, като станах.

— С кого искате да пътувате, господин поручик? — попита Бонело.

— С Аймо. Ти ще ни следваш, после Пиани. Ще тръгнем по пътя за Кормонс.

— Страх ме е да не заспя — каза Пиани.

— Тогава ще седна при теб. Бонело ще ни следва, после Аймо.

— Така ще е по-добре — каза Пиани, — понеже много ми се спи.

— Аз ще карам, а ти ще поспиш.

— Не, мога да карам, щом съм сигурен, че някой ще ме събуди, ако заспя.

— Аз ще те събудя. Угаси светлината, Барто.

— Защо да не я оставим? — каза Бонело. — Нямаме вече нужда от тази къща.

— Имам едно сандъче в стаята си — казах аз. — Ще ми помогнеш ли да го сваля, Пиани?

— Ние ще го свалим — каза Пиани. — Ела, Алдо.

Той излезе в коридора с Бонело. Чух ги да се качват по стълбата.

— Тук не беше лошо — каза Бартоломео Аймо. Той пъхна две бутилки вино и парче сирене в раницата си. — Никога няма да намерим такова място. Накъде ще отстъпваме, господин поручик?

— Казват, че зад Талиаменто. Болницата и щабът трябва да се установят в Порденоне.

— Тук е по-хубаво от Порденоне.

— Не познавам Порденоне — казах аз. — Само съм минавал.

— Не е нещо особено — каза Аймо.