Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov (2011 г.)
Издание:
Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията
Роман
Превод от английски: Живка Драгнева
Трето издание
„Народна култура“, София, 1968
Ernest Hemingway
A Farewell to Arms
Random House, New York, 1932
Bulgarian Translation — Jivka Dragneva
Edited by — Krassimira Todorova
Publishing House Narodna cultura
Sofia 1968
H 820–3
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова
Дадена за печат на 22.V.1968 г.
Печатни коли 171/2 Изд. коли 133
Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)
Поръчка на печатницата №1305
ЛГ IV
Цена 1.27 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968
„Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).
„Сбогом на оръжията“ | |
A Farewell to Arms | |
Автор | Ърнест Хемингуей |
---|---|
Създаване | 1929 г. САЩ |
Първо издание | 1929 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | антивоенна |
Начало | In the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains. |
Край | After a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain. |
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия |
„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.
Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.
Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.
Източници
- ↑ A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)
Глава XIV
Когато се събудих, ярка слънчева светлина изпълваше стаята. Помислих, че съм на фронта и се протегнах в леглото. Почувствувах остра болка в краката. Погледнах мръсните превръзки и си припомних къде съм. Посегнах към шнура на звънеца и натиснах копчето. Звънчето се чу в коридора. Някой се приближаваше с гумени подметки. Беше мис Гейдж. На силна дневна светлина тя изглеждаше малко по-стара и не така хубава.
— Добро утро — каза тя. — Добре ли спахте?
— Да, благодаря — казах аз. — Ще може ли да ме обръснат?
— Идвах да ви навестя и ви намерих заспал с това до вас.
Тя отводи шкафа и ми показа бутилката вермут. Беше почти празна.
— Прибрах тук и другото шише, което беше под леглото — каза тя. — Защо не ми поискахте чаша?
— Страх ме беше, че ще ми откажете.
— Не, щях да пия с вас.
— Вие сте чудесно момиче.
— Не е хубаво да пиете сам — каза ми тя. — Не бива повече да го правите.
— Добре.
— Вашата приятелка, мис Баркли, пристигна — каза тя.
— Наистина ли?
— Да, но не ми харесва.
— Ще ви хареса. Много е мила.
Тя поклати глава.
— Не се съмнявам, че е прекрасна. Можете ли да се преместите малко на тази страна? Така. Ще ви измия за закуска. Тя ме изтри с кърпа, натопена в топла сапунена вода.
— Вдигнете си ръката — каза тя. — Много добре.
— Ще може ли да ме обръснат, преди да закуся?
— Ще пратя вратаря да потърси бръснар.
Тя излезе и се върна.
— Отиде да го доведе — каза тя и натопи кърпата в легена с вода.
Бръснарят дойде с вратаря. Трябва да беше на петдесет години и имаше засукани мустаци. Мис Гейдж беше свършила работата си и бръснарят ми насапуниса лицето и започна да ме бръсне. Той се държеше много важно и не отваряше уста.
— Защо мълчите? — попитах аз. — Не знаете ли някои новини?
— Какви новини?
— Каквито и да е. Какво става из града?
— Сега е война — каза той. — Неприятелските уши слушат навсякъде.
Аз вдигнах очи към него.
— Стойте мирно — каза той, като, продължаваше да ме бръсне. — Няма да кажа нищо.
— Но какво ви е? — попитах аз.
— Аз съм италианец. Не искам да имам никакви сношения с неприятеля.
Не настоях повече. Навярно беше луд и колкото по-малко стоях под бръснача му, толкова по-добре. По едно време се опитах да погледна лицето му.
— Внимавайте — каза той. — Бръсначът е остър.
Когато свърши, платих му и му дадох половин лира за почерпка. Той ми върна парите.
— Не, аз не съм на фронта, но съм италианец.
— Махайте се от главата ми.
— С ваше позволение — отвърна той и зави бръснача си във вестник.
Той излезе и остави петте медни монети на нощната масичка. Аз позвъних. Мис Гайдж влезе.
— Моля ви, повикайте вратаря.
— Веднага.
Вратарят влезе. Едва се сдържаше да не се засмее.
— Луд ли е този бръснар?
— Не, синьорино. Сбъркал. Не ме чул добре и си помислил, че сте австрийски офицер.
— О! — казах аз.
Вратарят се затресе от смях.
— Ха-ха-ха! Колко беше смешен! Само да шавнеше, казва, и щях да го… — Той прекара показалец по шията си. — Ха-ха-ха! — можеше да удържи смеха си. — Когато му казах, че не сте австриец… ха-ха-ха!
— Ха-ха-ха — казах аз горчиво. — Наистина смешно щеше да бъде да ми беше прерязал гръкляна. Ха-ха-ха!
— Не, синьорино, не, не. Но да се страхува толкова от един австриец? Ха-ха-ха!
— Ха-ха-ха! — казах аз. — Махайте се от главата ми!
Той излезе и аз го чух, че се смее в коридора. Чух стъпки, които се приближаваха. Обърнах очи към вратата. Беше Кетрин Баркли.
Тя влезе в стаята и се приближи до леглото ми.
— Здравей, мили — каза тя.
Беше свежа, млада и много красива. Стори ми се, че никога не съм виждал толкова красива жена.
— Здравей! — казах аз.
Когато я видях, почувствувах, че съм влюбен в нея. Цялото ми същество се преобърна. Тя хвърли поглед към вратата, за да се увери, че няма никой. После седна на ръба на леглото, наведе се и ме целуна. Аз я притеглих към себе си и я целунах. Усетих сърцето й да бие.
— Любов моя — казах аз, — колко е хубаво, че дойде.
— Това не беше мъчно — каза тя. — Може би ще е по-мъчно да остана.
— Трябва да останеш — казах аз. — Колко си прелестна!
Бях луд по нея. Не можех да повярвам, че наистина е тук и я стисках плътно в прегръдките си.
— Не бива — каза тя. — Още не си съвсем добре.
— Добре съм, хайде ела, моля те.
— Не, още си много слаб.
— Не съм слаб. О, моля ти се.
— Обичаш ли ме наистина?
— Да, обичам те. Обичам те до лудост. Моля те, хайде…
— Чуй как бият сърцата ни.
— Не ме интересуват сърцата. Искам те тебе. Луд съм за тебе.
— Наистина ли ме обичаш?
— Не повтаряй все едно и също. Хайде ела, моля те, моля те, Кетрин.
— Добре, но само за минутка.
— Да — казах аз. — Затвори вратата.
— Ти не можеш… Не бива.
— Не… Ела… Не приказвай… О, моля ти се ела!
Кетрин седеше на стола до леглото. Вратата беше отворена. Буйната ми страст се беше уталожила и аз се чувствувах по-добре от всякога.
Тя ме попита:
— Сега вярваш ли, че те обичам?
— Ти си прелестна — казах аз. Трябва да останеш. Не могат да те отпратят. Обичам те безумно.
— Трябва да бъдем много предпазливи. Това беше истинско безумие. Не бива да го повтаряме.
— Можем, през нощта.
— Трябва да бъдем страшно предпазливи. Ти трябва да бъдеш предпазлив пред другите.
— Обещавам ти.
— Трябва. Ти си много мил. Кажи, обичаш ли ме?
— Не говори все за това. Знаеш до каква степен ме смущава.
— Ще внимавам. Не искам повече да те смущавам. Трябва да си тръгвам, скъпи, наистина трябва.
— Върни се веднага.
— Ще се върна, щом мога.
— Довиждане!
— Довиждане, мили!
Тя излезе. Бог беше свидетел, че не исках да се влюбвам в нея. Не исках да се влюбвам в никого. Но бог също е свидетел, че въпреки това бях влюбен и лежех в болницата в Милано, и разни работи ми минаваха през ума, и аз се чувствувах отлично, и накрая мис Гейдж влезе.
— Лекарят ще дойде — каза тя. — Телефонира от езерото Комо.
— Кога ще бъде тук?
— Днес следобед.