Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (4)

Глава IV

Сутринта батареята в градината до нас ме събуди и аз видях слънцето, което влизаше през прозореца. Скочих от леглото си и отидох да погледна навън. Чакълът по алеята беше мокър и тревата влажна от роса. Батареята стреля два пъти и всеки път раздвижването на въздуха разтърсваше прозореца и развяваше предницата на пижамата ми. Не можех да видя оръдията, но те стреляха очевидно точно над нас. Беше много неприятно, че бяха тъй близо, но, слава, богу, не бяха много големи. Докато гледах в градината, чух шум от камион, който потегляше по пътя. Облякох се, слязох, пих едно кафе в кухнята и се упътих към гаража.

Под дългия навес бяха наредени десет коли една до друга. Това бяха затворени линейки-камионетки, с тъпи муцуни, боядисани в сиво. Механиците поправяха една в двора. Три други бяха горе в планината при превързочните пунктове.

— Бомбардират ли тази батарея? — попитах аз един от механиците.

— Не, синьор тененте. Хълмът я прикрива.

— Как вървят нещата тук?

— Не много зле. Тази машина не струва, но другите още карат.

Той прекъсна работата си и се усмихна.

— В отпуск ли бяхте?

— Да.

Той си изтри ръцете в широката си работна дреха и се ухили.

— Забавлявахте ли се добре? — Другите също се засмяха.

— Много добре — отговорих аз. — Какво й е повредено на тази кола?

— Трябва да се сменят сегментите.

Оставих ги да работят. Линейката изглеждаше жалка и изтърбушена с разглобения си мотор и разните части, пръснати по работната маса. Влязох под навеса, за да прегледам останалите коли. Те бяха сравнително чисти, някои току-що измити, други още покрити с прах. Прегледах внимателно гумите, да видя дали не са нарязани или остъргани от камъните. Всичко изглеждаше в добро състояние. Моето присъствие явно не беше от голямо значение. Бях си въобразил, че главно от мене зависи състоянието на колите, снабдяването с нужните части, добрата организация на службата по евакуирането — ние бяхме натоварени с изнасянето на болните и ранените от превързочните пунктове; превозвахме ги от планината до евакуационния център и оттам ги разпращахме по болниците, посочени в техните документи. Но очевидно моето присъствие имаше малко значение.

— Срещахте ли трудности да си доставяте части? — попитах механика.

— Не синьор тененте.

— Къде е сега бензиновият склад?

— Все на същото място.

— Добре — казах аз.

Върнах се в къщата и изпих още една чаша кафе в стола. Кафето беше сивкаво от кондензираното мляко, което му придаваше сладникав вкус. Вън пролетната утрин беше прелестна. Чувствуваше се вече онази сухота в ноздрите, която предвещава, че денят ще бъде топъл. Този ден отидох да проверя постовете в планината и се върнах в града късно следобед.

Изглежда, всичко вървеше по-добре, когато ме нямаше. Узнах, че офанзивата ще почне отново. Дивизията, към която бяхме придадени, трябваше да нападне нагоре от реката и майорът ми нареди да подготвя пунктовете. Атакуващите части трябваше да преминат реката по-горе от тесния проход, а после да се разгърнат по склоновете на хълма. Линейките трябваше да стоят колкото се може по-близо до реката в закрити позиции. Изборът падаше, разбира се, на пехотата, обаче ние трябваше да се натоварим с изпълнението. Това беше един от случаите, когато имахме погрешното впечатление, че и ние воюваме.

Бях покрит с прах и много мръсен и се качих в стаята си, за да се измия. Риналди бе седнал на леглото си с английската граматика на Хюго. Беше облечен, обут с черните си ботуши и косата му лъщеше.

— Чудесно — каза той, като ме видя. — Ще дойдеш с мен да видиш мис Баркли!

— Не.

— Ще дойдеш. Моля те да дойдеш и да й направиш добро впечатление.

— Добре. Почакай да се преоблека.

— Измий се и ела както си.

Аз се измих, вчесах се и тръгнахме.

— Почакай — каза Риналди. — Да пийнем ли по една глътка?

Той отвори сандъчето си и извади една бутилка.

— Не искам коняк — казах аз.

— Не, ракия е!

Той напълни две чаши и ние се чукнахме. Ракията беше много силна.

— Още по една?

— Добре казах аз.

Пихме още по една ракия. Риналди прибра бутилката и слязохме по стълбата. В града беше горещо, но слънцето вече залязваше и беше много приятно. Английската болница беше настанена в една голяма вила, построена от някакви германци преди войната. Мис Баркли беше в градината с една друга милосерна сестра. Видяхме през дърветата белите им униформи и се упътихме към тях. Риналди поздрави. Аз също поздравих, но не толкова усърдно.

— Добър ден — каза мис Баркли. — Не сте италианец, нали?

— О, не.

Риналди разговаряше с другата сестра. Те се смееха.

— Странно, че сте в италианската армия.

— Не точно в армията. Това е само санитарен отряд.

— Все пак странно. Защо постъпихте тъй?

— Не знам — казах аз. — Човек не винаги може да намери обяснение на всичко.

— О, наистина ли? Възпитана бях в противното.

— Чудесно.

— Ще продължим ли дълго този вид разговор?

— Не — казах аз.

— Няма да съжалявам, а вие?

— Какъв е този бастун? — попитах аз.

Мис Баркли беше доста висока. Носеше униформа на милосърдна сестра. Беше руса. Кожата й беше мургава, очите сиви. Стори ми се много красива. Тя държеше в ръка някаква пръчка, обвита в кожа, която приличаше на камшик за езда.

— Принадлежеше на един момък, който падна убит миналата година.

— Моля да ме извините.

— Той беше много мило момче. Щеше да се ожени за мене, но го убиха при Сома.

— Там е било ужасно!

— Вие били ли сте?

— Не.

— Чувах да разправят — каза тя. — Тук войната не е такава. Изпратиха ми този малък бастун. Неговата майка ми го изпрати. Получила го с другите му вещи.

— Отдавна ли бяхте сгодени?

— Осем години. Заедно бяхме отрасли.

— И защо не се оженихте?

— Не знам — каза тя. — Глупаво беше от моя страна. Във всеки случай можех да го направя. Но мислех, че, за него няма да е добре.

— Разбирам.

— Обичали ли сте някога?

— Не — отговорих аз.

Седнахме на една пейка. Аз я гледах.

— Имате хубави коси — казах аз.

— Харесват ли ви?

— Много.

— Щях да ги отрежа, когато той умря.

— Защо?

— Исках да направя нещо за него. Разбирате, нали, беше ми все едно; той би могъл да получи всичко от мене. Би могъл да има всичко, което би искал, ако само знаех. Бих се омъжила за него. Бих направила всичко. Сега вече знам. Но тогава той искаше да отиде на война, а аз не знаех.

Не казах нищо.

Тогава не знаех. Мислех, че за него ще е лошо. Мислех, че той може би няма да има сили да го понесе. А после ето… убиха го… и всичко се свърши.

— Човек никога не знае…

— О, не — каза тя. — Наистина е свършено.

Ние погледнахме Риналди, който разговаряше с другата сестра.

— Как се казва тя?

— Фъргюсън. Хелин Фъргюсън. Вашият приятел е лекар, нали?

— Да. Много добър лекар.

— Чудесно. Рядко се намират добри лекари тъй близо до фронта. Ние сме съвсем близо до фронта, нали?

— Да, доста.

— Този фронт е глупав — каза тя. — Но много красив. Ще има ли офанзива?

— Да.

— Тогава ще имаме работа. Сега няма.

— Отдавна ли сте сестра?

— От края на 1915 година. Почнах по същото време с него. Спомням си, тогава ми хрумна глупавата идея, че може би ще го изпратят в моята болница. С рана от сабя и с превръзка около главата. Или прострелян в рамото. Нещо красиво.

— Тук е красивият фронт — казах аз.

— Да — потвърди тя. — Хората не могат да си представят какво е във Франция. Ако можеха да си представят, това нямаше да продължава. Не беше ранен със сабя, а разкъсан на парчета.

Аз не казах нищо.

— Мислите ли, че все така ще продължава?

— Не.

— Какво ще стане?

— Някъде ще отстъпят.

— Ние ще отстъпим. Ще отстъпим във Франция. Не може да се случват такива работи като на Сома и да не се отстъпи.

— Тук няма да отстъпим — казах аз.

— Мислите ли?

— Да. Миналата година бяхме много добре.

— Все пак може да се отстъпи — каза тя. — Все някой ще отстъпи.

— И немците могат да отстъпят.

— Не — каза тя, — не вярвам.

Запътихме се към Риналди и мис Фъргюсън.

— Обичате ли Италия? — питаше Риналди мис Фъргюсън на английски.

— Да, доста.

— Не разбирам. — Риналди клатеше глава.

— Abbastanza bene — преведох аз. Той пак поклати глава.

— Лошо. А Англия обичате ли?

— Не много. Аз съм шотландка, нали разбирате?

Риналди ме погледна учуден.

— Тя е шотландка, затова обича Шотландия повече от Англия — казах аз на италиански.

— Но нали Шотландия е Англия?

Аз преведох това на мис Фъргюсън.

— Pss encore^[1] — каза мис Фъргюсън.

— Не още ли?

— Не. Ние не обичаме англичаните.

— Не обичате англичаните? Не обичате мис Баркли?

— О, това е друго нещо. Тя също е отчасти шотландка. Не бива да вземате работите буквално.

След малко ние им пожелахме лека нощ и си тръгнахме. По пътя Риналди ми каза:

— Мис Баркли те предпочита пред мене. Това личи съвсем ясно. Но малката шотландка е много мила.

— Много — отвърнах аз. Не бях й обърнал никакво внимание. — Харесваш ли я?

— Не — каза Риналди.