Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (32)

Глава XXXII

Лежах на пода на открития товарен вагон до оръдията под платнището, мокър, премръзнал и страшно гладен. По едно време се обърнах по корем и опрях глава на ръцете си. Коляното ми беше вдървено, но, общо взето, не можех да се оплача от него. Валентини бе свършил добра работа. Бях изминал половината от отстъплението пеш и бях преплувал една част от Талиаменто с това коляно. То всъщност беше негово коляно. Другото беше мое. Докторите правят какви ли не работи с тялото ти и то после престава да бъде твое тяло. Главата във всеки случай беше моя, също и коремът ми, който крещеше, че умира от глад. Чувствувах го, че се преобръща. Главата беше моя, но не за да ми служи, не за да мисли, а само да си спомня, и то не много неща.

Можех да си спомням за Кетрин, но знаех, че ще полудея, ако започнех да мисля за нея, след като не бях сигурен дали ще я видя пак, мъчех се да не мисля, но все пак мислех по малко, съвсем малко, под бавното потракване на колелата, в светлината, проникваща през платнището, легнал с Кетрин върху пода на вагона. Жестока и груба като пода е и принудата да лежиш, без да мислиш, само да чувствуваш, след такава дълга раздяла, с мокри дрехи, върху този под, който се полюшва под теб, самотен вътрешно, самотен и в мокрите дрехи, с твърдия под вместо жена.

Не можеш да обичаш пода на товарен вагон или оръдия в платнени калъфи, или миризма на смазан метал, или платнище, през което се просмуква дъжд, макар че все пак си добре под такова платнище, а и съседството на оръдията не е чак толкова неприятно. А любовта ти е насочена към някого, за когото знаеш, че не бива изобщо да мислиш, и си даваш съвсем ясно и хладно сметка, не, не толкова хладно, колкото ясно и безполезно. Лежиш по корем и гледаш с празен поглед, след като си видял отстъплението на една армия и напредването на друга. След като си изгубил колите си и хората си, както продавачът от някой магазин изгубва стоките от своето отделение при пожар. Но имуществото не е било застраховано. Един път измъкнал се от кашата, никакви задължения. Ако след пожар разстрелват продавачите от големия магазин, понеже говорят с акцент, с който всъщност винаги са говорили, не може да се очаква, че тия продавачи ще се върнат на работа, когато магазинът отново почне да работи. Те ще си потърсят другаде работа, ако изобщо има работа другаде и ако полицията не ги пипне.

Реката беше отмила всичкия ми гняв заедно с чувството ми за дълг. Впрочем това чувство се бе заличило от минутата, когато карабинерите ме бяха хванали за яката. Исках да се отърва от униформата си, въпреки че отдавах малко значение на външните белези на нещата. Бях си откъснал звездите, но само за удобство. Не от накърнена чест. Не изпитвах злоба към никого. Просто бях приключил с всичко това. Желаех им успех. Някои го заслужаваха — добрите, смелите, кротките, интелигентните. Но аз нямах вече нищо общо с тази комедия и желаех само едно — проклетият влак да пристигне в Местре, за да мога да се наям и да престана да мисля. Да престана, на всяка цена.

Пиани щеше да им каже, че са ме застреляли. Те претърсваха джобовете и вземаха книжата на тези, които застрелваха. Но моите документи нямаше да получат. Може би щяха да ме доложат като удавен. Интересно какво ли щяха да съобщят в Щатите. Починал вследствие на раните си и други причини… Господи, колко бях гладен. Питах се какво ли е станало със свещеника от стола. И с Риналди. Той навярно е в Порденоне. Ако не са отстъпили още по-далеч. Да, няма вече никога да го видя. Няма вече да видя никого от тях. Този живот е свършен. Едва ли е имал сифилис. Пък и както казват, това не е сериозна болест, ако се лекува навреме. Но той се безпокоеше. И аз бих се безпокоил, ако я имах. Всеки би се безпокоил.

Не бях създаден да мисля. Създаден бях да ям. Господи боже! Да ям, да пия и да спя с Кетрин. Тази нощ може би… Не, не е възможно, но утре вечер, и една хубава вечеря, и чаршафи, и никакво заминаване вече, никога. Освен двамата заедно. Може би ще се наложи да замина веднага. Тя ще дойде. Знам, че ще дойде. Кога ще тръгнем? Трябва да се помисли върху това.

Почваше да се стъмва. Лежах и мислех къде бихме могли да отидем. Места не липсваха.