Андрея Илиев
Лош съпруг

Димо бе голям местен началник, моабетчия, ловджия и естествено, със слаб ангел.

Веднъж с придворната си свита ударили диво прасе и останали да нощуват в една ловна хижа.

Наизвадили юнаците винцето, сръчни майстори разцъркали на жаравата крехки пържолки… Зачервили всички гребените, попели песни — от „Македонско девойче“, през „Горо льо, горо зелена“ до „Радка-Пиратка“.

По едно време Димо се сетил за последния си порок и попитал тежко:

— Гочо, бе! Нали твоето село е наблизо?

— Наблизо е, шефе — услужливо опънал врат Гочо Бутона — сто и петдесет сантиметрово човече с изхвръкнали като сливи очи и уши като орлови криле.

— Там нали има една хубава булка бе… Мария?

— Има Мария, шефе, булка е, ама чак пък хубава… — скептично свил устни Гочо.

— Хубава е, хубава. Разбираш ти от жени, колкото прасе от кладенчова вода.

— Не разбирам, шефе. Хич не разбирам.

— А така. Иди я доведи.

Гочо Бутона послушно се изнесъл навън. Духът на компанията видимо се вдигнал: някои започнали да правят графика кой след кого ще е, след като Димо се умори… Булката е ячка, знаят те — ще се умори.

След час Гочо се върнал сам. Пристъпил от крак на крак зачервен от зимния вятър.

— Що си сам, бре? — ядосал се не на шега Димо, настроен вече на друга вълна.

— Тъй де — що не я доведе? — повторили като сърдито ехо и другите.

Гочо свалил калпака си и вдигнал рамене:

— Мария е съгласна, ама мъжът й не я пусна…