Андрея Илиев
Нареченска терапия

Хванаха ме накрая на службата и мен нервите. Клепачът чука като мигач, ръката виси като орлово крило, а кракът трепери навремени като куче през януари. Докторите викат:

— За Наречен си, господин полковник!

Вземам карта, сбогувам се с жената. Тя скимти сякаш заминавам за Чечня. И загрижено се моли богу: „Дано не те хване СПИН“.

След това влак, автобус, повървях пеша по едни стълби. Портиер, рецепция. Строга наборка с набръчкан като костенурка врат отсича:

— Осма стая.

Отивам. Обаче съквартирантът го няма и вратата е заключена. Чукам. Чакам. Обикалям… Чукам. Чакам. Обикалям… Половин час.

Един ме пита. Втори съчуствено вдига рамене. Трети псува. Четвърти…

Първият по едно време пак се яви:

— Що не вземеш резервния ключ от рецепцията?

Кешки да не бях го послушал!

Боцна ключ в бравата, завъртя. Аз чакам вече натоварен с куфарите. Отвори, направи крачка напред. После изхвръкна като коркова тапа и блед, ама блед! Сякаш змия го гонила. Дръпна яката на фланелата си и удари две мазни храчки в пазвата си. И едва успя да промълви:

— Жена…

Почесах се по врата:

— Абе, да не са ме сложили погрешка в дамска стая?

А оня:

— Не, бе. Под жената имаше мъж.

И пак две храчки в пазвата: пу, пу…

— Чукат ли се? — облещих се аз.

Оня вече се бе посъвзел:

— Глупости. Правят терапия.