Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Истории от 4×100 без шопска салата

Издателство Арт клуб „Херос“, Стара Загора, 2012

Първо издание

Художник на корицата: Камелия Мирчева

История

  1. — Добавяне

Селото бе в Сливенския балкан — малко, заобиколено с вековни габърови гори, бистра кото сълза река с много риба и раци. Една тава от последните беше сложена на средата на масата, а на въже в кладенеца висеше голям рибарси сак, пълен с двулитрови шишета бира.

Домакинът — объл като речен камък и добродушен до инфантилност — поглади пъпа си и започна:

— Е, заварям от време на време… пада някой лев. Щото тук повече черпят. Много слива, много ракия, пич! Та тъкмо комшията привършваше с „плащането“ на една голяма работа, идват едни цигани от Сливен.

— Бате, — викат, — имал си камион.

— Имам.

— Купихме един кон, да го закараме до града.

Ба, купили! Пари за гащи нямат…

— Купихме го — усети по-старият накъде ми бият мислите. — От Ставри.

Мале, то пък един кон!

— Няма да стане — викам, щото гледам, че в двулитровата бутилка се клатушка поне още половинка ракия.

— Абе, то няма катаджии — започна по-младият.

— Пък и на два-три километра от Сливен може да ни оставиш — додаде другият.

— Не — викам, — моето е самосвал.

Виснаха им гагите.

— Камион няма ли?

— Няма.

Задръндариха на своя език. И ръкомахат, ей, като вятърни мелници са в ръцете, когато си беседват!

— Наемаме самосвала — обяви възрастният.

Качихме коня. Абе, кон — кранта си бе. Мойта жена повече работа би свършила от него, ама… Аз се постарах с ракията — гътнах шишето. Качих се в кабината с единия циганин. Другият при коня. И тръгваме значи…

— Стооой! — реве оня отгоре.

Бия кучките, щото то и едно нанадолнище… Кон и човек така се омешали, че ги делихме с дране.

— Хлъзга се — изплака цигането, когато го изправихме.

— Айде пак — вика дъртият. — Ама яваш.

Докато тръгна и пак реват, ама в хор:

— Стоооой!

Възстановиха вертикалното си положение и пак джагара-джугара по тяхному. И пак с ръце.

— Бате — вика авторитетът, — нали си заварчик?

— Заварчик съм — признах аз.

— Ами да заварим подковите на коня за дъното на коша. Да не се хлъзга, а?…

И на, направихме го… Дали коня стигна до Сливен? Ха-ха!…

Край
Читателите на „Как се превозва кон“ са прочели и: