Андрея Илиев
Бригадирски недоразумения

Едно време имаше бригади. Много бригади. Нашето поколение с тях израстна.

Бях вече студент четвърта година и ме пратиха с първокурсниците в едно сливенско село да берем грозде. А нашият институт по принцип е дамски. Мъжете сме като за кадем. И с цел ефективност решаваме: пет момичета берат грозде, а едно момче изнася щайгите от редовете. Ето тая тактика ми създаде големи неприятности.

Имахме един Людмил — хубавичко момче, ама голяма маймуна. Дето е той, все се кикотят. Майтапчия, значи.

Е, той след една „тежка“ вечер едва се довлякъл до лозята и паднал заспал в един ред. Момичетата от солидарност сами заизнасяли щайгите. Обаче една бдителна селянка го видяла и веднага го заяла:

— Защо не работиш?

— Уморен съм — рекъл й той кротко.

— Уморен ли? Мързелив си ти.

— Да. Много мързелив.

— И нахален! Ще се оплача от теб на началника. Как ти е името?

— Оплачи се. Името ми е Пенис.

И мушнал пак морна глава под лозата.

Та идва женището — червендалесто и мускулесто, — слага ръце на кръстта и ми вика:

— Браво! Стоиш си тук, командире, ровиш си в книжките. А твоят пенис въобще не помръдва.

Бях като гръмнат.

— Как не мръдва? Вие откъде знаете?

— Ами не виждам ли? Момичетата се мъчат, а той клюма ли, клюма… Какво клюма, направо спи! За такова нещо трябва от комсомола да изключват!

— Слушайте, другарко, в края на краищата той си е мой.

— Така ли? — побесня тя. — До по-горните началници ще пиша! А тоя твой пенис… Ще видим! Главата му ще откъсна!

Машинално си стиснах краката. Тая с тия яки ръчища…