Андрея Илиев
Ех, Нина!…

Тая Нова година я срещах като войник. Бях наряд до пет часа следобяд на 31-ви. Командирът ни пусна гарнизон. Къде да отида? Тоя въпрос мъчеше още двайсетина боеца от поделението. Да си ходим в къщи — далече, утре застъпваме пак в наряд. На дискотека — скъпо.

Тогава едно ефрейторче подхвърли идеята за хижата над града. Демек на теферич. Курдисахме една голяма трапеза — почти петнайсет нереза. В другия край на залата — още една такава маса. И повечето женски. Към десет като се омешахме в едни танци… То не беше друсане, то не беше скачане. Към единайсет докопах едно женче — бонбон! Два танца, три танца… Лампите само цветни, полутъмно е. Едно ми ти кораво задниче, едни ми ти гърди… Впие устни в мен — мале, като прахосмукачка „Делонги“!… Пихме, сядахме, ядохме, пак танцувахме… Викам й:

— В коя стая си?

Мълчи… И гледа някак по-така… Бре, да му се не види!

След дванайсет чатнахме още един танц, тя ме погледна пак по-така и излезе. Аз — след нея. Видях в коя стая влезе.

Върнах се. Ударих една чаша вино. Гледаше ме… Какво искаше да каже? Ударих още една. Войнишка кръв юнашка закипя. И още една чаш-чи-ца… Как какво иска да ми каже? След нея, ходом-марш!

Вратата не беше заключена. Вмъкнах се. Тъмно. Почаках да посвикна с тъмнината и постепенно различих три легла. В първото се очертаваше някакво тяло. Приведох се. Ами ако не е тя?… Клекнах и пуснах ръка под одеялото. Напипах нечия ръка.

— Нина — рекох тихичко.

Нищо.

Погалих я. И пак:

— Нина…

Леглото изскърца. Дебел мъжки глас отегчено уточни:

— Не е Нина. Мъжът й е.

Времето спря. Когато тръгна отново, бях на километър от хижата. Сърцето ми подскачаше между кътниците…