Андрея Илиев
Епизод от войната (7)

7.

В осем часа в кантората го посрещнаха с ръкопляскания.

Той ги изгледа свирепо, хвърли на бюрото на господин Балкански чека и се тръшна на най-близкия стол. Главата му се пръскаше от болка.

— Пили са уиски — цъкна с език Кънчо. — От препиването е.

— Н-не — опита се да отсече Васил.

— От сладкишите? Лекарите казват, че захарта е отрова.

— Н-не.

— Ами от какво тогава?

— От… от…

— Хайде стига си туткал! — изръмжа шефът. — По-добре направи изводи за работата си.

— Какви изводи? — учуди се Кънчо. — Не си ли доволен от мен?

— Аз ли? Да питаш мен… — Шефът грозно сви юмруци. — Клиентките да са доволни от теб, глупако!

— Правя каквото мога — тросна се Кънчо.

— Но никога след това не са звънели да изкажат благодарността си — мило и коварно се усмихна Сабине. — Кафе, мъченико?

Марк механично кимна.

— Какво кафе? — зяпна господин Балкански.

— Бразилско — поясни секретарката. — Оригинално.

— Но преди петнайсет минути поисках и ти каза, че няма!

— Специален контингент. Трябва да го възстановя, защото след броени часове е пак на работа.

И Сабине размаха малко листче.

— Кой?

— Самотна дама.

— Че защо той?

— Той лекува подобни симптоми.

— Айде стига с тия докторски лафове! Аз съм шефът тук.

Марк погледна изпод дланите си и изпъшка.

— Оставете ме на мира.

— Ще отида аз — заинати се господин Балкански.

— Но, шефе!

— Какво?

— Вижте: чукане нощем, драскане по прозорците, подвиквания, опити да се влезе в къщата от мъж.

— Е, и?

— Същото, от което се оплакваше и госпожа Йосифова.

Господин Балкански най-после загря.

— И ти смяташ?…

— Да. Тя е споделила снощното си приключение с някоя своя приятелка и дамата бърза да опита.

— Логично — въздъхна с нега шефът. — Често ми се е случвало.

— Трябва да е било доста отдавна.

Балкански се направи, че не я чува.

— Бизнесът потръгва. Днес трима от нас имат работа. Васил ще охранява гости на господин кмета, а Кънчо ще проследи къде се губи след училище десетгодишният Янаки от двайсет и второ училище.

— Изпрати Марк — възнегодува кривогледият. — Новак е, полага му се. Омръзна ми да гледам как тоя малък и гаден пъпчивко губи на стъклени топчета.

— Майката иска доклад до минута.

— Шефе!

— Тя плаща, глупако! Хайде къш, лентяи! Марк, ти разбра, нали?

— Прати Кънчо.

— Чу доводите на Сабине.

— Тя си го измисля.

— Абе, вие тая сутрин да не сте се наговорили? Тоя не иска това, оня друго! Ще уволнявам!

Марк се заинати.

— Ще стачкувам.

Ченето на господин Балкански увисна със страшна сила.

— Има кодекс на труда, закон за осемчасов труд и социалното осигуряване.

— Каквооо?

— Боли ме главата. Трябва да се лекувам. Искам болнични.

— Сабине, дай му нещо за глава.

— Нямам квартира — продължи програмните си искания Марк.

— Ще го взема при мен — предложи с половин уста Сабине.

— Не — нервно отказа шефът. — Ще му дам ключа за вилата.

— За вилата?

— Иска ти се да го прибереш в леглото си, нали? Няма да ти позволя, уличнице! В кантората искам да се спазва не само законът, но и моралът. Аморалните ги уволнявам…

— Откога, шефе?

— … или глобявам — още по-заплашително навъси вежди господин Балкански. — Ето ти ключа.

— Къде е това? — попита Марк.

— Сабине ще ти даде адреса. — После се обърна към нея и размаха пръст. — Но не го води.

И господин Балкански се изнесе навън. Секунди бяха необходими на Сабине да се настани удобно в скута на Марк.

— Недей — мирно й предложи той.

— Защо? — невинно го погледна тя с ръка на колана му.

— Всеки си има капацитет, скъпа.

— Изцеди ли те? — съчувствено рече Сабине. — Страшна е. Трае, трае, пък като се разпаше…

— Не те обича много.

— Госпожа Йосифова? Така ти се е сторило.

— Твърдеше, че не се казваш Сабине.

— Вярно е. Господин Балкански сметна, че ще е в интерес на фирмата. Пък и много приличам на германка.

Тя замълча очаквателно, но не получи обичайното уверение и предизвикателно запита:

— Не е ли така?

— Така е, разбира се… Слушай, би ли ми услужила с колата си?

— Защо ти е?

— Трябва да отида извън града. За главоболието.

— Не ти ли мина от аналгина? Още един?

— Няма да помогне… Препоръчаха ми вашата лечителка Секула.

— Секула ли? Кой?

— Не го познаваш. От Америка е.

— Хм… — замисли се Сабине. После се оживи, погледна го с влажни очи и предложи тихо: — Слушай, хайде да опитаме?

— А, не!…