Андрея Илиев
Епизод от войната (24)

24.

Марк благодари на библиотекарката и се настани в креслото пред компютъра. Чукна клавишите и екранът светна. Той подаде необходимите данни и след трийсет секунди имаше заглавията и авторите на шестдесет и четири книги. И тъй като предполагаше, че всяка една от тях е над сто страници, а имаше на разположение не повече от два часа, отказа се от половината. На други двадесет поиска резюме и в крайна сметка получи от библиотекарката четири.

След около час четене и мислене Марк вече можеше да каже, че един от проблемите просветва. На Земята нямаше фирма, човек или машина, която да прави роботи от такава класа. Човечеството произвеждаше резервни части с високо качество за всеки свой орган. Фирма от Италия правеше бъбреци, японци — очи, американци — мускули и всякакъв хрущял, германци — кръв и ензими… Всичко — от косата до ноктите — имаше своя изкуствен заместител. Но въпреки това биороботы бе непосилна задача за земната наука. Липсваше двигател и синхронизатор на цялото. Или както са казвали в по-старо време — душата.

Марк замислен върна книгите на библиотекарката и отново седна зад компютъра. Поиска медицина, после геронтология и граници на живота, въпреки че бе сигурен — мистър Бач е биоробот. Може би по-съвършен от снощните чукани, но по принцип биоробот.

От стоте заглавия съкрати шестдесет и седем, за двайсет и четири поиска резюме, от други три — резюме на няколко глави. Накрая помоли библиотекарката да му донесе две и се задълбочи, макар вече да считаше въпроса за приключен.

Това, за което смътно си спомняше от разказите на Снелинг, се оказа истина. Историята познаваше достатъчно прецеденти за хора, живели няколко века. Епименид, жрец и поет от остров Крит, според Аристотел бе живял триста години. Португалски историк разказваше в своята хроника, че лично е срещал и разговарял с индиец на триста и седемдесет години. Индийският раджа Танасвиджи бил по-скромен — стигнал до сто осемдесет и шест. Интересното при него бе друго — той твърдял, че в Хималаите срещнал старец, който се хранел с плодове и мляко и не говорел на нито един от съществуващите тогава в Индия езици. Оказало се, че знаел само санскритски и твърдял, че дошъл по тия места преди пет хиляди години.

И ако тези бяха удължили живота си, имаше достатъчно исторически сведения за други, които бяха достигнали до безсмъртието. Аполон Тиански бе започнал живота си през първи век от нашата ера и след редица перипетии и пътешествия бе стигнал до съд, от който изчезнал пред очите на десетките зяпачи. През дванайсети век се появил някакъв философ и алхимик, който оставил два интересни трактата — за философския камък и начините за удължаване на живота. Съвременниците му твърдели, че това е Аполон Тиански… Още по-интересна бе историята на граф Сен Жермен. Той се появил отникъде и за Платон, Сенека и светите апостоли говорел като за хора, които познавал лично. Кочияшът му твърдял, че служи при господаря си вече сто и тридесет години. Познавали го в Англия, Холандия, Италия — навсякъде с различни имена. Никой не можел да каже къде е погребан и в книгата имаше поне десет свидетелства от различно време, че са го срещали след официално обявената му смърт.

Марк се замисли. Граф Шуйский да притежава някаква тайна? Малко смешно… Какво малко — Джон Бач и Дмитрий Шуйский да са едно и също лице? Човек?… А му се искаше. Искаше му се да има срещу себе си човек, а не духове или роботи.

Втората книга бе научна и суха, изпъстрена с множество химически формули и непознати термини. В края на краищата Марк въздъхна. Имаше още една малка надеждица.

Навън градът живееше своя забързан живот. Хората крачеха и мислеха за топъл хляб или черен хайвер, за чаша добра ракия или за час на плажа. Старци от пейките гледаха дългокраките млади момичета и тайно им обещаваха блаженство. На площада деца гонеха гълъби.

Хубав свят.

Беше обяд и Марк бе уверен, че лапачи като господин Балкански и сие никога няма да пренебрегнат зова на стомасите си и да стоят зад бюрата във време, когато и вълците огладняват, но звънна с надеждата, че Сабине ще е там.

Улучи.

— Марк, ти ли си?

— Аз. Има ли новини?

— Лично шефът на полицията се обади — кълне се в мило и драго, че никой от неговите хора не те следи.

— Тъй ли? — обърка се Марк. — Друго?

— Има. Данните на графа са снети в картотеката.

— Взе ли ги?

— Пред мен са. Да ти ги издиктувам ли? Не?… Не виждам каква полза ще имаме от тях.

— Защо?

— Ами как ще вземем мерките на…? — Тя направи красноречива пауза и продължи: — Тук и тримата мислиха и не можаха да измъдрят нищо.

— Обущарят, шивачът, шапкарят, лекарят — изброи лаконично Марк. — Впрочем лекаря ще го поема аз. Вестниците писаха, че е тук. Мистър Бач не мърдал никъде без него. А Кънчо какво откри?

— Мистър Бач е новозеландски гражданин от двадесет години.

— А преди това?

— Няма данни.

— Да звъни в полицията!

— Звъни. Не знаят.

— Да търсят!

— Казват, че не ги интересува.

— По дяволите!

— Защо се ядоса, Марк?

— Много лоша новина ми каза, Сабине.