Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Епизод от войната

Редактор: Георги Величков

Корица: Калин Николов

Издателство „Аргус“, 2003

ISBN: 9545701064

История

  1. — Добавяне

27.

Марк вдигна ръка и Кънчо се затича тежко към оградата.

Беше го измъкнал от един мръсен квартален бар и идеята за нощна разходка не го очарова. Нещо повече — перспективата да носи и употребява пушка го избели като булчинска рокля.

— Шефът знае ли? — потърси вратичка с треперещ глас.

— Той те предложи — изръмжа Марк.

Обади се чак когато Марк отби колата в черен път на два километра от оградата на „Ватерло“ и му подаде пушката и кутия с патрони.

— Колко пъти да гръмна?

— Колкото трябва — усмихна се криво Марк. — Впрочем може и повече. Даже и всичките.

— Толкова много! Косово ли ще освобождаваме?

— Искам шум до бога. А! И стреляй на месо. Това бе вече много.

— На месо? — отпусна се в седалката Кънчо.

— По-точно на пластмаса — кимна Марк. — Те не са хора.

— Боже мой! — преглътна шумно той. — А какво?

— Киборги. Или нещо от тоя род.

— Какво беше това? Кучета?

— Нещо като хора.

— Негри? — отвори широко очи Кънчо.

— Абе, ти ще престанеш ли да трепериш? — ядоса се Марк. — Машинарии някакви.

— Машини? Сигурен ли си?

— Повече от сигурен. Стреляй. На пластмаса.

Сега го гледаше и горчиво си мислеше: „Де да беше тук Раул.“ Нямаше да се мота и пъшка, а вече да е на оградата. И щеше да произвежда трупове още на километър разстояние. Той така казваше — произвеждам трупове. Не обичаше да споменава думите смърт и убивам. „Това е все едно да поканиш дявола на чаша уиски“ — клатеше глава. И нямаше да остане на оградата, а щеше да нахлуе в двора. И този, който веднъж се изправеше пред него, никога нямаше да се изпречи пред Марк…

Когато Кънчо докосна оградата и задрапа по ламарините нагоре, на няколко места от другата страна светнаха прожектори и някъде далече зави сирена. Не можа… Преметна пушката на гърба си, подскочи и след няколко неуспешни опита се хвана за горния ръб. Започна да се набира… Сигурно ламарината скърцаше и тътнеше от отчаяните движения на краката му… Успя! Прекрачи я, седна отгоре, осветен от силен прожектор. Сне пушката и веднага стреля. Но не се целеше и бързаше, трескаво бързаше.

Марк се надигна и се затича приведен напред. Защо приведен? Сензорите едва ли бяха толкова елементарни, че да го изпуснат само защото е наведен. „Навик“ — мислеше си той и тичаше.

Когато се набра и преметна крак през оградата, първо хвърли поглед наляво — Кънчо висеше с прострени ръце, облян от прожектора, и най-малкото, което можеше да се каже за него, бе, че е жив. Извади ножа си и обгърна с поглед двора пред себе си. Като се убеди, че не е сгрешил — имаше достатъчно храсти и ниски дървета, — отдъхна и скочи долу.

Вече тичаха към него.

„Късно“ — злорадо си рече той и потъна в храстите.

Притичваше като вълк, пълзеше като змия — без шум, без да разклати нито едно листо.

Пръстта бе топла и рохкава. Горе започваха да изгряват първите звезди.

Марк се ослуша обезпокоен. Инстинктите му опъваха нервите и мускулите — наблизо имаше нещо опасно. Надигна се внимателно и го видя — стоеше с гръб към него и слухтеше, без да помръдне.

Сниши се и зачака с надежда, че тоя ще се чупи. Почака минута и сухо отбеляза: „Сам си го търсиш“. Седемте крачки до обърнатия с гръб към него пазач му отнеха почти две минути. Изправи се и тихо извика на една педя от тила му:

— Хей!

Оня се извърна светкавично и все пак късно — толкова, колкото да види вдигнатия нож и късия замах. Очите му останаха отворени, дори без сянка от болка в тях.

Марк внимателно положи внезапно вкочанясалото тяло, размърда наляво и надясно ножа, забит до дръжката в основата на врата и изсумтя:

— По дяволите!… Ти пък какъв си?

И тъй като му мина през ума, че и този може да има странния навик да се самоизгаря, побърза да припълзи напред.

След двайсет минути бе в края на храсталаците. Следваше голо тревисто пространство с дължина почти километър. Зад него грееше бялата четириетажна сграда, към която се стремеше. Много добре помнеше, че когато беше на оградата, прозорците й бяха тъмни. Сега тя светеше и затрудняваше придвижването му.

Марк внимателно претегляше ситуацията. Разбира се, можеше да изчака няколко часа. На тия щеше да им омръзне да обикалят двора и щяха да се приберат. И да изгасят осветлението и прожекторите. Е, ще усилят охраната на оградата. Голямо чудо — ще им гостува няколко дни… Не… Няколко дни са много — ще започне главоболието. Пък и колко е горичката — през деня ще го открият… А и няма време, няма никакво време.

Марк мушна ножа в калъфа, зашит в яката на ризата, и извади пистолетите. На около двеста метра се чуваше пукане на съчки. Прожекторите вече бяха четири и внимателно опипваха пространството зад него. Той се изправи и затича с широки крачки към блесналата пред него сграда.

Беше на половината разстояние, когато пред входа излязоха трима и спокойно клекнаха на стълбите с насочено оръжие. Марк не намали ни на йота скоростта, затича на зиг-заг, като се замоли на Господ и вси светии да му дадат още стотина метра, та ония да влязат в обсега на пистолетите му. Стреляха — неуспешно. Къде ти — той им скри шайбите. Спираше рязко, хвърляше се накъдето му хрумне встрани и упорито, настойчиво ги приближаваше. А за да ги посмути (макар да се съмняваше дали могат да се смущават) им пусна и няколко куршума. Когато инстинктът или по-точно системата им на самосъхранение все пак задейства и те залегнаха, бе вече късно — той се намираше на по-малко от стотина метра от тях. И ненапразно бе най-добрият от „Кобра“ по така наречената македонска стрелба. Застреля ги с три великолепни, шампионски изстрела.

Мина край тях и се хвърли към вратата. Беше с електронна ключалка, масивна, с решетка. Марк я затвори и скъса кабелите на захранването й. После се подпря на стената, успокои дишането си и презареди пълнителите.

Когато отгоре се чу трополенето на много крака, той угаси осветлението в коридора и се затича по него. Влезе в някаква стая — бюро, библиотека с много папки. Изчака с наострени уши стъпките да отминат и излезе навън. Забърза надясно.

Лампите на втория етаж бяха запалени и осветяваха стълбището за там. На перилата долу се подпираха двама души в бели престилки.

Връхлетя отгоре им като орел. Удари полуобърнатия към него с дръжката на пистолета зад ухото и той се свлече като изпуснат шал в краката му. Мигом се вкопчи в другия и наново вдигна ръка за удар.

Оня пред него се сви и вдигна ръце да се предпази. В очите му скачаше луд страх.

Марк отпусна изненадан юмрука си.

— Човек?