Андрея Илиев
Епизод от войната (15)

15.

На манастирската порта се отвори малко прозорче и от него надникна миловидно личице, обсипано с младежки пъпки. „Това пък се нуждае най-малко от молитви и уединение за спасението си“ — помисли Марк, докато обясняваше при кого идва.

— Американец ли си? — недоверчиво попита младата монахиня и погледна към колата.

Той вече бе навикнал на реакции от такъв вид — на Балканите всички си представяха американеца като човек, препасан с чифт револвери, а от пазвата му надничат пачки с долари. А, и с лека кола, голяма поне колкото една селска кръчма…

— Имам и паспорт — озъби й се той в неуспешен опит да се усмихне. — Проверявате ли ги?

Това убеди момичето — наглостта и безцеремонността благодарение на Холивуд се бяха превърнали в друга същностна черта от образа на американския гражданин.

— Сестра Секула ви чака в църквата — рече то. — Помогнете ми да отворя.

Вратата изскърца и се открехна. Марк забърза по каменните плочи. Пред църквата се обърна — момичето го гледаше.

Вътре бе хладно и сумрачно, а в дъното гореше свещ. Секула стоеше пред иконата на Иисус със събрани под брадата си ръце.

Стъпките му отекнаха звънко по изтърканата безцветна и очевидно древна мозайка.

Тя се обърна, втренчи се в лицето му и рече равно:

— Джон Елрой Макгавърн.

Марк спря на три крачки от нея. Светлината на свещта падаше върху горната част от главата й. Очите й бяха мътни, блуждаещи.

— Цезар Луис Ардилес?

Ноздрите, устата и брадата бяха в сянка. Марк вдигна рамене. Тя продължи:

— Георги Иванов от Котел. Известен сред другарите като Марко Лерински, сред селяните в Македония — като Марко войвода, а сред турците — като Марко паша.

Той кимна.

— Флорина е гръцкото име на град Лерин. Марк Марко ли е?

— Да — рече той с пресъхнало гърло.

— Кой си ти? Джон?… Цезар? Марко?

— И тримата — рече с усилие той. — Марк Флорина.

— Човек е един, не може да крие у себе си други.

— Затова съм при теб. Помогни ми.

Секула поклати глава и призна:

— Не мога.

— Ти можеш всичко.

— Не аз, неразумни човече, а Бог може всичко.

— Той ли ти каза кой съм аз?

— Втори ден се моля за теб, но велики са греховете ти.

— Пил съм, прелюбодействал съм… Да.

— Не — поклати глава тя. — Ти си убивал.

Марк бе подготвен и за това.

— Убивах. Но тези хора бяха престъпници и застрашава ха живота на беззащитни.

Седмия месец от подготовката тренираха и даваха дежурства в Центъра за борба с тероризма. При повикване — а това на денонощие ставаше поне веднъж, — действаха кат оперативна група и освобождаваха заложници, арестуваха рецидивисти, а веднъж потушаваха бунт в затвор за особено опасни престъпници.

— Не става въпрос за хора — бързо рече тя.

Той вдигна вежди.

— Ти си посегнал на Божиите пратеници.

— Божии пратеници!?

— Нещо повече — на самия Бог.

— За острова ли говориш?

Секула сведе очи тържествуващо.

— Това ли бяха Божиите пратеници? И Бог?

Клепачите й не се вдигнаха.

Марк я погледа десетина секунди и избухна в зъл, смразяващ смях:

— Ха-ха! Това ли са Божиите апостоли? Да, стрелях по тях и ги убивах! Защото те изгониха хората там! И първи, които посегнаха на живота, бяха те!… И Бог!… Ха-ха! Той в кораба ли беше? В „летящата чиния“? Да благодари, че паси кожата! Ха-ха!

Тя се извърна и се строполи на колене пред иконата на пасителя.

Той млъкна така внезапно, както и започна.

— Боже, прости му! Прости му, Боже! — шепнеше бързо Секула.

Марк приклекна с широко отворени очи до нея. В зениците му трептеше късото пламъче на свещта, а в главата му като на филмова лента вървяха страшните спомени. Ето петнистите великани, изненадата по човекоподобните им физиономии, а после, след трясъка на автомата, и болката в черните като маслини очи без зеници. Те се мятаха по поляната объркани, неподготвени, мъчеха се да се скрият във фона наоколо, но колкото и да се променяше хамелеоновата им кожа или дреха, куршумите ги намираха и те се гърчеха пронизани, внезапно разцъфнали като странни екзотични цветя във виолетово. А когато след третия изстрелян пълнител все пак ги изгуби, Раул започна да изстрелва специалните осветителни ракети във всички посоки и ниско над земята, така както бяха тренирали. Ето един… втори… Третия… Браво, Раул!… Нямаше, вече нямаше никой. Марк вдигна ръка към партньора си и пресече бавно, напук на всички инструкции, поляната. Можеше да си позволи тоя лукс — победителите не ги съдят. Пък и Раул го прикриваше с готов автомат. Приближи до „летящата чиния“. Опита се да отвори вратата. С всичките шест варианта, които толкова им бяха набивали в главата. Когато се мъчеше с четвъртия, на север избухна пукотевица. Марк се ослуша — освен огнестрелните антики се чуваше и характерното звънене от електронните пушки на извънземните. Групата на Шмид не бе успяла с изненадата… Раул извика и му направи знак да побърза. В същия момент на него му се стори, че корпусът се разтресе и зажужа като разсърдена пчела, всичките му инстинкти заскимтяха предупредително. Нима бяха включили двигателя? Нещо тревожеше и Раул. Марк опита и другите два варианта и като не успя, извади магнитния заряд и го залепи на корпуса. Даде му най-кратката програма — една минута — и се хвърли към храстите…

— Те ли ти дадоха тия сведения за мен? — сложи ръка на рамото й той.

— Кои те? — с негодувание го измери тя. — Има само Бог.

— Как ги нарече… Божии пратеници — поклати глава Марк. — Но както и да е. Болен ли съм?

— Не, не си.

— А това, което става с мен и останалите? Петима загинаха на острова, трима се крият като прокажени от всичко живо, а четирима ни събраха в една психиатрична клиника.

— Наказани сте.

— От Бог ли?

— Човече, укроти душата си! Бог е милостив.

— А главоболието? Не мога да си представя…

— Човек е създаден да бъде човек.

— Не те разбирам.

— Други искаха да направят от теб Бог или равен на Бога. Ако посееш вятър, ще пожънеш буря.

— Чакай. Говори по-ясно.

— Човече, укроти звяра в себе си!

— Моля те!

— Дори и когато се молиш, в душата ти избуяват непокорството и високомерието. Търси. Търси злото на Земята, защото небето е изпълнено с добро.

— Значи… на Земята?

Тя издържа смирено недоверчивия му поглед. Марк сведе колебливо очи и прехапа отчаян устните си. Внезапно в главата му нахлуха черната стая, светлинката от свещта, косматото лице, което не виждаше, но, кой знае защо, бе уверен, че е космато, и смразяващият глас: „Дотук!… Дотук!“ Той се сви като ударен.

— Да — долетя отдалече тихият глас на Секула. — Хипнозата.

Той се отърси от страшните спомени като куче от бълхите си и попита плахо:

— Ти знаеш?

— Не аз — поклати глава тя. — Той.

И посочи нагоре.

— Но защо? — изтръгна се от обраслото му с кактуси гърло.

— Правили са ви богове. Вие изненадахте Господ, защото нямахте ореол.

— Ореол? Чакай… Биополе?

— Да.

— И ти смяташ, че биополето ни е отнето тук?

— Да.

Той мисли дълго. И започна предпазливо:

— Тук… В Центъра ли?

Тя мълчеше.

— Но защо? — почти изплака Марк.

— Човек е създаден да бъде човек. Ти си затворена книга за Бога и усещаш опасността като див звяр.

— Усещам я.

— Божиите способности са непосилен товар за човека.

— И ти твърдиш, че извънземните нямат пръст в неприятностите, които ме сполетяха след събитията на острова?

— Казах, което знам — рече Секула с безизразно лице. — Казах, което ми казаха.