Андрея Илиев
Епизод от войната (6)

6.

… Към ръба домъкнаха втория — върлинест, русоляв селянин с почти червеникави мустаци и уплашени, мятащи се очи.

Мъжът със студеното лице кимна.

Един от другарите му запретна ръкави. Подадоха му оня, същия дълъг нож.

— Поне с куршум ме убийте! — изплака вързаният.

— За такива като теб не си хабим патроните — тежко и безразлично каза водачът.

Върлинестият се сгърчи, изхлипа и се примоли на тоя с ножа:

— На ти часовника!… Вземи го за един патрон.

Някой от другите го удари с юмрук в корема. Той се сви напред, сложиха го да седне на колене.

— Славко…

Да, този, който щеше да коли, се казваше така… Славко дръпна с лявата си ръка косата му назад, поднесе с другата ножа към гърлото. Вързаният изхърка и с цялата си тежест увисна надолу. Славко едва успя да му нанесе втори удар отзад.

Избърса лезвието в снега и вдигна очи…

Събуди се изпотен и веднага скри лице във възглавницата — пълният със съзнание за добре свършена работа поглед на четника търсеше за похвала него…

— Ти — това съм аз.

После се чу чудовищно скърцане, сякаш великан вървеше по дървена стълба. Всеки звук се забиваше в главата му като пирон и той виеше от болка… Гръм. Тялото му се разцепи. Част от него летеше в дълъг тунел, изпълнен с мрак и величествена, неописуема, изправяща косите музика. Беше му някак леко и странно, имаше предчувствие за нещо хубаво, нещо чакано, мечтано, което ей сега ще се сбъдне… Вместо това като че се удари в стена, главата го заболя, той се оглеждаше и търсеше аналгин, а видя размазана от слънцето фигура, цялата в злато, която се бе привела към прозореца и гледаше навън. После бавно, много бавно и с много болка и страх съобрази, че това в ръцете му е пушка с оптически мерник, а долу има много хора, наобиколили някаква черна лимузина. Той знае, че там е министър-председателят, че ей сега ще стрелят по него и ще оживее само по чудо… Но не му пука. Цялото му същество се стреми към фигурата, към прозореца, иска да надникне в лицето й, защото знае инстинктивно и друго: той — това съм аз…

И когато му се струва, че се навежда, че ще срещне очите, че ще му олекне, че ще се успокои, че ще го познае, зафучават спирачките на бясно препускащ влак, появява се черната стая със свещичката и косматият вика: „Дотук! Доотуук!… Доотук!…“