Андрея Илиев
Епизод от войната (4)

4.

Шефът се заби в стаята на Сабине и затвори вратата след себе си. Васил се разположи удобно на стола, подложи длан под брадата си и блажено притвори очи. След секунди вече дишаше равно.

— Какво ли става оттатък? — смигна Марк към другата стая.

— Нищо — сви рамене Кънчо.

— Защо затвори тогава?

— Защото пита компютъра кой си ти.

Марк свирна с уста.

— Къде се намерихте с шефа?

— Разхождах се. Той също се разхождаше.

— Лъжеш — позна Кънчо.

— Защо мислиш така?

— Шефът не обича да се разхожда. Неговият девиз е „Колкото си може, по-малко движение“.

— Е, аз се разхождах, а той работеше.

— Къде? — разтревожи се Кънчо.

— Абе, ти какво си ме заразпитвал?

— На улица „Минзухар“ ли работеше? — изправи се кривогледият.

— Дявол знае — сви рамене Марк.

— В края на града?… Значи е действал по баса! Дали е успял?

— Какъв бас?

Кънчо дръпна чекмеджето и размаха като знаме ярко зелени дамски бикини.

— Ей такъв! До края на месеца трябва да ми събере още две такива нещица. Иначе ще загуби двеста долара.

— А ако успее?

— Тогава аз ще ги загубя.

— Мисля, че трябва да започнеш да ги събираш — промърмори Марк.

Кънчо пребледня.

— Защо?

— Като… хм… се разхождах, забелязах, че от джоба му, вместо кърпичка, стърчат едни морави кюлоти.

— Сериозно? — рухна Кънчо на стола. После рече обнадежден: — Но с третата ще се запъне!

— Коя третата?

— Най-малката сестра.

— Тя сигурно ще е със сини гащи.

— Защо сини? — стрелна го подозрително Кънчо.

— Първата със зелени, втората с червени…

— Румънец ли си? — избягна рязко неприятната тема кривогледият.

— Защо румънец? Американец съм.

— Че какво правиш тук?

— На лечение.

Кънчо широко отвори очи и опипа мускулестата му фигура.

— Лечение? Не приличаш на болен.

— Понякога имам силно главоболие.

— И аз — оживи се той. — Обикновено в понеделник сутрин. Но една-две лимонади ме оправят. В Америка не правят ли лимонада?

— Правят — усмихна се Марк. — Но не помага.

— Америка не може да ти излекува главата?

— Може. Праща ме тук.

— Тук? От Америка — тук? Тия са луди!

— Няма луди компютри.

— Защо пък компютри?

— Защото болничен компютър ме насочи насам.

— Тоя компютър чиповете му са накъсо!

— Едва ли — прозина се Марк. — Докога работите тук?

— По принцип денонощно. Но когато няма работа шефът ни пуска в шестнайсет часа.

— Значи в повечето случаи до шестнайсет… — ухили се Марк.

В стаята нахълта господин Балкански, изпъчи огромното си шкембе пред дивана и изрева тържествено с револвер в ръката:

— Арестуван си, сеньор Ардилес!

Марк дори не трепна.

— Какво стоите, бре? Бързо белезниците!

Кънчо се надигна объркан. Васил продължи да спи.

Марк се размърда, но шефът предупреди сурово:

— Не дишай!… Дръжте, бре! Наградата за него е един милион!

Марк отегчено плю на пода.

— Глупости.

— Глупости ли? Това е Цезар Ардилес! Терористът Ардилес! Атентатът в Хамбург, убийството на индустриалеца Търнър, заложниците от Прага, осем отвличания на самолети!… И още куп юначества! Един милион!

Очите на господин Балкански сияеха като скъпоценни камъни.

Младежът се усмихна.

— Заловен. Осъден. Присъдата е изпълнена.

— Какво?

— Прегледайте вестниците от 19 февруари миналата година.

Пръв се съвзе Кънчо — тръшна се на стола и сърдито рече:

— Той казва истината, шефе.

Ръката на господин Балкански с револвера тръгна надолу заедно с ченето му.

— Ама чакай…

— Прочете ли текста под снимката на Ардилес?

— Не.

— Прочети я — великодушно разреши Марк.

— Абе, ти кой си?

— Марк Флорина, американец, внук на български емигранти, неосъждан в този смисъл, който ви интересува, неженен, не пуши, от пиенето предпочита уиски.

— Друго?

— Другото не е интересно — сви рамене Марк.

— Аз искам да знам всичко за сътрудниците си.

— Съжалявам.

— Уволнен си! — изрева господин Балкански.

Васил се стресна и скочи.

— Ама, шефе… А-а-аз само за сек… сек… секунда дремнах…

Дебелият надигна изкривеното си лице към тавана и изплака:

— Господи, как успя да събереш толкова много говеда под един покрив!… Загубен съм!

В този момент звънецът иззвъня.

Всички застинаха.

Звънна се пак.

Сабине надникна и ги огледа учудено:

— Защо стоите? Сигурно е клиент.

Шефът се тръшна на стола и хвана телефона, Кънчо за миг струпа куп папки на бюрото си, а Васил извади револвер с внушителни размери и започна да го търка с крайчеца на плажна хавлия с виолетови палми по нея. Марк ги оглеждаше един по един, смаян от преобразяването.

Сабине хвърли бърз поглед в малко огледалце, пооправи русата си грива и с походка, предизвикваща зъбобол и чупене на чинии, излезе в коридора.

Скърцане на врата.

— Да я смажеш! — изсъска господин Балкански към Васил.

Възклицания.

След минута Сабине влезе обратно в стаята с висока кокалеста жена.

Шефът съсредоточено слушаше телефона и от време на време отронваше по едно сурово „да… да…“ Кънчо спря въртележката на папките и намигна свойски на Васил. Той се усмихна без заекване.

Марк би предпочел Сабине, но тъй като тя бе изцяло скрита зад новодошлата, задоволи се да проучи нея.

Беше в светлокафяв строг костюм, без грим и обеци, но с грижливо изтънени вежди и дебел поне пръст слой червило. На врата й бе вързано поизвехтяло от пране черно копринено шалче. Издутините отпред горе и отзад долу предполагаха количество, но за качеството можеше само да се гадае. Най-голямо впечатление правеха очите й — пъргави и неспокойни.

Сабине явно отчете, че шефът е прекалил, защото се покашля и почтително се опита да го насочи:

— Господин Балкански, госпожа Йосифова търси вашата помощ.

Той за миг се сконфузи, делово изрева в слушалката едно „гудбай“ и се закланя така гъвкаво за килограмите си, та човек можеше да помисли, че е на пружини.

— Добре дошла, госпожа Йосифова, добре дошла. Момчета, поздравете нашата редовна клиентка. Благодарение на такива като нея нашата кантора съществува… И на престъпниците, да, вярно…

Госпожата прие сияеща мазните поздравления на Кънчо и Васил, третото или четвъртото целуване на ръка от страна на господин Балкански, но очите й бягаха към Марк.

— А този младеж? — скромно си изпроси запознанство тя.

— Това… той е един…

— Да не би да е новият ви детектив?

— Да, госпожо — побърза да отговори коварно Сабине. — Казва се Марк Флорина.

— Ах, колко добре, че разширявате кантората си, господин Балкански!

— Да, да… — изръмжа той и погледна кръвнишки секретарката.

— Колко е млад и силен! Това е несъмнен успех за кантората, господин Балкански. Мисля, че той ще ми свърши работа!

— Мисля, че мога аз…

— Ах, господин Балкански!… Вие сте доста неповратлив и ще ги изтървете!

Дебелият се намръщи:

— Същият ли е проблемът, госпожо?

— Същият, ох, същият…

Кънчо и Васил се ухилиха безочливо и направиха към Марк жест, който на всички езици и географски ширини означава едно и също. Сабине размаха заканително юмрук към тях. Марк усети, че по челото му изби пот.

— Чукат по прозорците и вратата, говорят мръсотии… А какви гадни предложения ми правят! Възпитанието не ми позволява да ви ги предам…

— Довечера ще ви изпратя човек, госпожо.

— Да, да… Знаете ли, господин Балкански, нека дойде господин Флорина. Нали така се казвахте, младежо? — обърна се тя към Марк и го облази още веднъж с поглед. — Тези господа вече се пробваха и изтърваха злосторниците.

И тя хвърли изпепеляващ поглед към Кънчо и Васил.

— Н-н-но — започна Васил.

— Но ние направихме всичко, което бе във възможностите ни, госпожо — жално довърши Кънчо.

— Да, да — със стоманени нотки се съгласи тя. — Но ето, пак чукат… Сумата е без значение, господин Балкански. Моята чест стои над всякакви сметки.

Шефът хапеше устни раздвоен.

Сабине взе нещата в свои ръце.

— Ще се съобразим с желанията ви, госпожо. Господин Балкански се колебае само заради неопитността на новия ни колега.

— Много съм ви благодарна, госпожице Майер. Вие сте ангел!

Двете жени се сбогуваха още почти минута в антрето. Когато вратата хлопна, господин Балкански стовари юмрук на масата.

— Какво направи, хубостнице!

Сабине бе самата непорочност.

— Но, шефе…

— К-к-какво… — закриви устни Васил.

— Какво „шефе“ — намеси се и Кънчо. — Той го бе уволнил! А ти го назначи!

— Слушайте! До гуша ми дойде от сиромашията в тая кантора! От кое време ви казвам, че за тънките поръчки трябва кадърен и подходящ човек. Колко потенциални клиентки загубихме!…

— Какво? — ахнаха и тримата едновременно.

— Хайде, хайде — безцеремонно протегна ръце Сабине. — Знаем се.

Това бе като студен душ за мъжете.

Смелост намери само Васил.

— Мннного си ка-кагегорична — разсърди се той.

— Да — омекна тя. — Но жената, Васка, иска и куп красиви приказки. А ти, извинявай…

Марк притеснен обърса челото си.

Балкански се замисли.

— И ти смяташ, че този ще може?

Сабине бе категорична:

— Да.

— Откъде си толкова сигурна?

— Шесто чувство.

— Много вързан ми се вижда — скептично поклати глава Кънчо.

— Но има хубави сини очи — парира тя.

— Хм… — продължи да се съмнява шефът. — Май Кънчо е прав.

— Ха! Ще го учим, шефе!

— Аа! Ти сигурно това искаш, малка мръснице! Но знай: няма да позволя в кантората да се вършат непочтени игри!

Марк не издържа:

— Чакайте. Какво всъщност трябва да върша?

Четиримата млъкнаха втрещени.

— Не разбра ли? — пръв се съвзе господин Балкански.

— Казах ли ви, че е вързан — назидателно констатира Кънчо.

Васил закима в негова подкрепа. Дори Сабине се разколеба.

— Май реотаните му са слаби — промърмори тя.

— Ще изпълняваш тънки поръчки — натърти шефът и седна уморен на стола си. — Сабине, купи още един вентилатор.

— А пари?

— Няма ли?

— Само за заплатите.

— А тези, които госпожа Йосифова ще преведе?

— Дали ще преведе? — усъмни се Сабине.

— Какви са тия поръчки? — обезпокои се Марк и очите му заподскачаха като пеперуда по нагло ухилените физиономии на детективите.

— Трябва да я изчукаш, негоднико! — избухна шефът.

— Да я… — зяпна Марк. — А, не!

— Шефе, ще отида аз — жертвоготовно се самопредложи Кънчо.

Шефът затърка притеснен брадата си.

— Няма да стане — поклати глава Сабине. — Тя изрично настоя за него.

И посочи към Марк.

Той скочи.

— Напускам!

Господин Балкански се изнесе неочаквано леко за килограмите си и барикадира с тяло вратата.

— Не!

— Как не? Нали преди малко ме уволни?

— Но не съм скъсал договора.

И той размаха тържествено листа.

— Знаеш ли… Свърши си оная работа с него.

И Марк тръгна пак да излиза.

— Чакай! Петстотин долара или четири седмици затвор.

— Защо?

— За нарушение на договора. Сабине, така ли е?

Тя врътна глава енергично и камбаните в пазвата й така звъннаха, че стъклата на прозорците потрепериха.

— Слушай, хайде да опитаме с добро — въздъхна Кънчо. — Нощен труд плюс заплаха за живота… гонитба на криминални типове… Плюс безсъние… Това прави сметка около четиристотин долара. С приспадане на транспортните разходи, телефон, ток и вода. Плюс наем на сграда… Това прави около четиридесет долара на човек. Или около петнайсет кила шпеков салам. Или шест бутилки средна ръка уиски. Забележи: на човек!

Марк мълчеше, съсредоточен в деколтето на Сабине. Очите му бяха така напрегнати, че човек би се почудил: дали Кънчо не бе получил своята деформация от някаква гледка от тоя род?

— Четиридесет долара… Един миньор работи цяла седмица за тия пари. Представяш ли си, една седмица къртовски подземен труд. А ти ще спечелиш по една миньорска седмична надница за пет човека! Срещу едно чукане!

— Но аз съм дошъл за друго — изпъшка Марк.