Андрея Илиев
Епизод от войната (22)

22.

За какво дойде?

Марк огледа апартамента с овехтелите бюра, скърцащите столове, архаичните телефони, после спря очи поотделно на Васил, Кънчо и господин Балкански. Пелтекът жълтееше — бе получил съобщение с датата на операцията, чрез която му обещаваха да го отърват от дефекта му. Кривогледият беше щастлив — сигурно снощи е спечелил на покер. Шефът бе с посинена брада — явно бе правил поредния опит да спечели баса на оная улица с цветарското име.

Главата вече не го болеше. Сутринта бе правил пак крос и резултатът бе по-добър. Това бе също малка причина за доброто му настроение. Другата, по-голямата, бе, че натри носа на ония от сивия опел. Когато се върна от бягането, той вече бе паркиран пред вилата. Успя да огледа мъжа — пълен, безцветен като колата. Без особени белези. От тая порода, край която можеш да минеш десет пъти днес и след минута вече си я забравил. Разкара го до края на града, оттам до центъра, после го натика в циганския квартал и успя да се откопчи.

— Момчета, кафето!

Сабине — най-важната причина за доброто му настроение.

— Чудно к-кафе — похвали я почти без фал Васил.

— Но в сравнение с теб… — не изневери на дълга си да сипе комплименти на всичко от женски род Кънчо.

— Пак си с тая къса пола — промърмори недоволен господин Балкански. — Не ти ли стигат парите за повече плат?

— Какви пари? — връцна се тя.

— От заплатата.

— Че то моето заплата ли е?

— Как? — ококори се шефът. — Двеста долара!

— Ако полата й е в право пропорционална зависимост от заплатата, предлагам да я намалим — намеси се Кънчо.

Васил нахвърли някакви изчисления на лист и обяви сравнително равно:

— При н-намаление с десет процента полата ще се скъси със седемнайсет сантиметра, а при осемнайсет — щ-ще остане само коланът!

— И това й е много — цъкна с език господин Балкански.

— Сексуални маниаци — кротко отбеляза тя.

И тъй като кафето свърши, а Сабине се прибра в стаята, те решиха да поработят.

— Кънчо, докладвай.

— Нищо не свърших.

— Защо? — заплашително сви вежди шефът.

— Просто защото във „Ватерло“ не влизат и не излизат никакви работници.

Марк тежко се отпусна на облегалката на стола. „Зона е“ — изпъшка той.

— Как така? — почеса се по врата господин Балкански.

— Фирмата работи със свои хора. Те живеят в ограденото пространство при много строг режим и по принцип не излизат навън.

— Но Алеков…

— Имало е десетина местни. Ето имената им.

— Ти трябваше да търсиш Алеков.

— Отказаха ми всякакви сведения.

— Сигурно си питал като слон — нервира се господин Балкански.

— Боже мой, шефе! Когато се опитах да бутна няколко долара на портиера, само дето не ме изяде жив!

— То пък едно ядене у теб… Запомни, момче: всеки човек се купува, стига да му уцелиш цената.

— Ако е човек — тихо рече Марк.

И тримата се извърнаха към него учудени. Но преди да заплющят езиците им, в стаята нахлу Сабине със сметководната книга и я тресна пред шефа.

— Време е да поработим — троснато рече тя.

— Че ние какво правим?

— Губим си времето за сто долара. Толкова е привела госпожица Камалиева.

— Т-толкова време — з-за сто долара?

— Толкова бой — за сто долара? — попипа главата си Кънчо.

Марк наведе очи — беше му все едно.

— Спокойно! — вдигна ръка гръмовержецът-шеф. — До края на седмицата ще получим три хилядарки.

Васил подсвирна без заекване. Кънчо трескаво опипа джоба си — сигурно проверяваше дали е достатъчно голям да побере толкова пари.

— От тая стипца Камалиева ли? — недоверчиво попита Сабине.

Господин Балкански огледа победоносно сътрудниците си.

— От градския вестник.

— К-какво?

Кънчо тупна джоба си и разочарован рече:

— Те нямат толкова пари. Сабине бе по-делова:

— Какво искат?

— Да опишат случая с пръстовите отпечатъци във фермата на Камалиева. Плюс няколко репортажа от бъдещата ни работа.

— Че те откъде знаят?

— Пихме снощи по една ракия с директора на вестника.

Васил и Кънчо изправиха рамене и изпъчиха гърди с цел да заприличат на някой от знаменитите си предшественици и колеги — частни детективи.

— Без вас — отряза ги шефът.

— Как без нас?

— Решихме, че няма да изглеждате добре на снимките.

— П-протестирам!

— Не сте фотогенични!

— Ами ти?

— Аз съм мозъкът на кантората — опъна брадичка господин Балкански и строго огледа подчинените си.

Никой не посмя да оспори ролята му.

— А главното лице ще е Марк.

— Че той не знае кой е Бертильон — ядоса се Кънчо.

Марк погледна през прозореца и трепна — опелът стоеше срещу кантората.

— Знам — рече той мрачно. — Но съм извън играта.

— Боже мой, три хиляди!… — притвори очи господин Балкански. — Удушвам те!

— Напускам. Веднага.

Шефът го погледна изумен, но реагира повече от светкавично:

— Хиляда долара неустойка, задето напускаш без предизвестие!

Марк само дето не се прозя:

— Плащам.

— Впрочем… Сабине, не беше ли десет хиляди?

— Плащам — повтори със студен глас Марк.

Тримата се спогледаха. Кънчо бе на границата на инфаркта. Васил положително вече не заекваше — направо бе онемял. Господин Балкански попипа внимателно лицето си, за да се увери, че не сънува, и въпреки откритието, че клепачите са отворени, все пак запита неуверено:

— Ти сигурен ли си, че имаш толкова пари?

Марк погледна Сабине и рече:

— Да. И ще ви ги дам, ако се откажете от този случай.

Ръцете на шефа тропнаха изтървани на бюрото. Устните на Васил и Кънчо зееха така, че вътре спокойно можеше да се паркира трабант.

— И защо? — преглътна Сабине.

— Важно ли е?

— Боже мой! — изрева шефът. — И пита!

— Ще имате големи неприятности — сухо отговори той.

— Ха-ха! Чувате ли — плаши ни с неприятности!

— Хе! — вдигна рамене Кънчо. — Най-много да ми оправят очите.

— Или… Или… — запъна Васил, но всички разбраха, че вижда неприятностите главно като възможност да загуби чара си — заекването.

Господин Балкански неочаквано реши.

— Добре. Уволнен си. Без неустойка. — И добави след кратък размисъл плахо: — Ти нямаш толкова пари, нали?

Другите двама се засмяха с облекчение.

— Да му дадем някой долар за билета до Америка!

— Не искам — сопна се Марк.

— Твоя работа — вдигна рамене шефът. — Момчета, дайте да я обмислим.

— К-кажи, началство.

— За три хиляди долара съм готов да споделя дори ложето на някои от твоите грозотии, шефе — изрази верноподаническите си чувства и Кънчо.

— Трябва да проникнем във „Ватерло“ — изпъшка тежко господин Балкански. — Там стават повече от странни неща.

Марк спря на вратата и се обърна пребледнял.

— Да не ходят голи? — почеса се по главата Кънчо.

— Копаят — тросна му се шефът и тъй като Марк отново седна на мястото си, рече: — Ти няма ли да си ходиш?

— Ще остана да послушам. Ей така, за обща култура.

— Та копаят — продължи мисълта си господин Балкански. — Но не руда, а пръст и камъни. С влакове я извозват през цяла Европа и я продават по петдесет долара вагонът на една фирма в Белгия, която запълва заливчета по морето.

— Тяхна си работа — разочарова се Кънчо. — Какво чудно има?

— Чудното е, че „Ватерло“ плаща на нашето правителство по триста долара на вагон под предлог, че изнася руда. Въпросът е: защо? Ето затова ще зарежем ангажимента с Камалиева и ще се заловим здраво с „Ватерло“.

— Те са свързани — рече Марк. — Нещо повече, те са едно и също.

— Ти нали напусна? — наежи се шефът. — Какво току си вреш гагата в нашия бизнес?

— Шефе — намеси се Сабине, — ама ние открихме кой е чукал на Камалиева.

— Обади се в полицията. Те поеха случая след срещата ни с хулиганите.

— Чух, че нищо не са направили — подхвърли Кънчо. — Ама давай за трите бона… Толкова хубаво разказваше.

— Първо трябва да проникнем във фирмата.

— В-второ? — изпъна врат Васил.

— Второ, трябва да съберем колкото си може повече данни за мистър Джон Бач.

— Кой е той? — сбърчи носле Сабине.

— Данни или клюки? — поиска уточнение Кънчо.

— И двете — ухили се господин Балкански. — Можете да го огледате.

И той удари в бюрото голяма снимка. И докато тя обикаляше сътрудниците му, поясни:

— Шефът на „Ватерло“.

— Не прилича на психопат — поклати глава Кънчо. — Не вярвам да губи от рудника.

— И на г-глупак — опита се да допълни Васил.

— Не е симпатичен — уточни мнението си и Сабине.

Марк пое фотографията. От нея го гледаше мъж с широко чело, леко раздалечени тежки очи и прав гръцки нос. Четвъртитата брада и свитите устни говореха за силен характер, а масивната златна игла с елмаз в долния край на снимката — за богатство. Но това, което го обърка, бе чувството, че някъде е виждал или срещал този човек.

— Има резервиран апартамент за него в хотел „Родопи“.

— Ще трябва да заложим цялото имущество на кантората, за да съберем пари за стая до неговата. А да вечеряме в ресторанта, който той посещава, ще се наложи да оберем банката — усъмни се Сабине.

Марк унесено разтърка слепоочията си. Къде бе виждал тоя човек?

— Вечерята не е задължителна. За благото на кантората може да минеш и само с един чай.

— Шефе…

— Ох, умницата ми! Досети се, нали? Ти ще се залепиш за мистър Бач.

— Никога!

— Помисли, моето момиче. Три хиляди долара само като начало.

Сабине безпомощно погледна към Марк. Той като че ли се разбуди и рече:

— Срещал съм го някъде… виждал съм го…

— Да не ти е баща? — ухили се Кънчо. — Вие там много-много не подбирате роднините си.

Той хвърли снимката на бюрото и внезапно предложи:

— Шефе, връщам се!

— Х-х-х… — захърка Васил.

— Хип-хип-ура! — поясни го Кънчо.

— Марк, наистина ли? — светнаха очите на Сабине.

— Трябва да положиш изпит — заинати се господин Балкански.

— Добре.

Шефът набърчи чело, опъна гушата си към тавана, присви очи и зададе първия въпрос:

— Кой е Бертильон?

— Бертильон ли? — усмихна се Марк. После скочи от стола, вдигна ръце победоносно, сякаш бе видял финала на олимпийския маратон и очакващия го лавров венец, и изрева: — Сетих се!

— Какво ти става, бе? — учуди се шефът.

Марк се хвърли към Сабине и я разцелува.

— Какво с-се с-сети? — изсъска Васил.

— Къде съм виждал мистър Бач!