Андрея Илиев
Епизод от войната (26)

26.

— Какво има? — попита Марк.

— Неприятности — тихо отговори Сабине.

— Уф, че новост!

— Марк, искат да те арестуват!

Той пребледня и замислен прекара длан през лицето си. Интерпол? Толкова бързо? Едва час след изтеглянето на парите?… Да не им се надяваш.

— Цивилни или униформени? — попита той със стиснати зъби.

— Какво? — учуди се тя. — Униформени.

— С бронирани жилетки ли бяха?

— Глупости! Какво те прихваща? Тукашните… Шефът на криминалната с четири горили.

За нейна изненада той се усмихна.

— Марк!

„Много, много са ме подценили — мрачно помисли той. — Тия коремести гардероби…“

— Марк, ти наистина ли ги уби? — попита с нисък глас Сабине.

Ухаеше на горски цветя. Какъв беше тоя парфюм?…

— И си ги изгорил, а?

И тя потрепери. Марк най-после се натъкна на стаения ужас в очите й и се изненада:

— Какво ти е?

— Марк, ти не ми отговори.

— Защото не съм разбрал още какво ме питаш.

— Полицията те търси за това. Госпожица Камалиева им е съобщила, че си застрелял двама души в нейната ферма. После си ги полял с бензин и си ги изгорил.

Марк се засмя късо и с облекчение.

— Това ли било?

— Не е ли вярно?

— И да, и не.

— И аз така казах на шефа: „Марк може да ги е застрелял, но да ги запали…“

Мозъкът му защрака и докато Сабине подобряваше със секунди настроението си, той затъваше все повече и повече. Камалиева бе абсолютно сигурна, че е убил хора. Видяла е от прозореца, че обикаля около труповете. После те изгарят. Какво би си помислил той на нейно място?

— Хайде да пием по нещо — предложи Марк сухо.

— И беше при самоотбрана, нали? Не вярвам да си стрелял, докато не е бил застрашен животът ти.

— Това не бяха хора, Сабине.

Тя спря с широко отворени очи.

— Те бяха роботи. Или нещо от тоя род.

Сабине го догони. Влязоха в бара и седнаха на маса в дъното. Марк поръча две водки с доматен сок.

— Те се самозапалиха. Имат такива защитни устройства. Изгарят за нула време.

— Марк, аз ти вярвам…

— Но не съвсем, нали?

И беше права. Как ще докаже, че съществуват такива щуротии? Тия гръбначни без гръбначен мозък от полицията щяха да се изсипят от смях. Най-добрият ход от негова страна би бил да си плюе на петите незабавно, още сега. Докато не са блокирали изходите на града.

Отпи замислен от водката.

Разбира се, че нямаше да избяга. Не преди да е подпалил чергата на „Ватерло“. Той беше човек, който си плаща сметките до последната монета. А тук ставаше въпрос за милиони… За изгонените от острова. Убитите от „Кондор“ и „Бенгалски тигър“. Робсън и Рябинин от „Кобра“. Неговият разбит живот. На другите… И Бог знае на колко още…

Тия глупаци от полицията… Имаше един начин да се отърве от тях — да ги накара да се обърнат към специалния отдел на ООН. Оттам щяха да потвърдят със снимки, филми, показания, свидетели и вещи лица всичко, което казваше. Но после го чакаше психиатричната болница или поточно психиатричната лаборатория, в която трябваше да играе ролята на опитна мишка. Пред което той определено предпочиташе затвора. Пред който пък още по-определено предпочиташе свободата.

Значи изходът е един — по средата. Да изгори задника на курортистите от „Ватерло“, без да се налага да надупчи празните кратуни на тия от полицията, и да се чупи от тоя град и тая страна.

Марк въздъхна. От прозореца се виждаха бухналите гриви на планината, тънките снаги на местните жилищни исполини, зелените островчета. Хубав град. Така му се иска да остане тук и изживее остатъка от дните си…

— Само не си мисли, че съм куку. Нали не си мислиш така, Сабине?

— Не, Марк.

— Имам нужда от теб.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — рече тя тихо.

Той огледа внимателно посетителите и попита:

— Дали не са те проследили?

— Не. Въртях доста, докато те намеря.

— Това е добре. Какво оръжие има в кантората?

Тя се замисли и го изгледа изпитателно.

— По полицаите ли ще стреляш, Марк?

— Естествено, че не — отегчено отговори той.

— Е, добре. Една пушка и поне пет пистолета.

— Достатъчно са. Кой от двамата — Кънчо и Васил — стреля по-добре?

— Васил, разбира се. Кънчо нали го знаеш, че е с дефект на очите.

Изведнъж го обзе нетърпение.

— Трябва да намерим шефа — колебливо рече Сабине. — Ключовете за касата са в него.

— Ще го намерим.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Предупреди да не го безпокоя до утре.

— Утре е късно. Оръжието ми трябва тази вечер.

— Ще мърмори — отчаяно стисна юмруци Сабине. — Много ще мърмори. Нареди да го безпокоя само при война.

— Е, можеш да му кажеш, че войната е започнала.

— Да, ама не е.

— Ще кажеш, че съм те излъгал. Макар че не лъжа — войната вече се води.

— Сигурно ще ме уволни — изпъшка Сабине и извади мобилния си телефон.

— Къде е?

— Тук, в града.

— Хайде, Сабине. По-точно?

— На оная улица… къде!

— О, шефът е решил да спечели баса! — ахна Марк и бързо чукна номера.

Обади се жена с дрезгав глас и с неудоволствие се съгласи, че господин Балкански е наблизо. И въпреки че Марк бе сигурен, че в момента той е залепен на всичко по-интересно по нея, с готовност прие да почака „докато го помоля да дойде“.

— Кажете, господин Флорина.

Марк смигна на Сабине — видя ли, вече съм господин!

— Добър ден, шефе. Извинявай, че те безпокоя, но войната започна и спешно се нуждая от малко патлаци.

— Каква война? Какви патлаци?

Марк бе готов да се закълне, че земята се затресе — сигурно господин Балкански бе скочил от леглото на пода!

— Не слушате ли радио?

— Радио? — изстина гласът на шефа.

— Адам нападна Ева! И й направи бебе!

— Негоднико! — изпищя господин Балкански.

— В теб ли са ключовете, шефе? Не, нали? Кажи къде си ги скрил.

Той започна обширна лекция по балканска реторика. Марк спокойно сложи слушалката на масата, отпи от водката и смигна на Сабине.

— Псува ли?

— Беше при леля ми и се канеше да навести една по една всичките ми първи братовчедки — кимна Марк.

Взе пак телефона.

— Ало, шефе! На тая гащите й какъв цвят са?… Сини, нали?… Слушай, ще взема и Васил.

— Защо ти е? — слиса се господин Балкански.

— Трябва ми. Мисля да го сложа зад приклада на пушката.

— Не!

— Добре, ще му закача и два фотоапарата, за да снима за пресата.

— Казах!

— Бре! А за видеокамера какво ще кажеш? Ще продадем после репортажа на телевизията.

— Не. Трябва ми. Ще преговарям с директора на вестника.

— Вземи Кънчо. Той е по говоренето.

— Мен човек за говорене не ми трябва.

— А за какво?

— За печелене на време! Абе, шефе…

— Акъл от тебе не искам! Вземай Кънчо и в ада да се провалиш, негоднико!

Господин Балкански сигурно бе излязъл от кожата си и обикаляше бесен около нея. Марк продължи да чурулика:

— Ключовете в бюрото ти ли са?… Да? Сабине има ключ за него, нали? Мерси, шефе!

Той затвори телефона, поклати глава с внезапно пречупено настроение и рече уморен:

— Това може да бъде само в кантората на господин Балкански: дипломатът — пелтек, а снайперистът — кривоглед! Хайде!…