Андрея Илиев
Епизод от войната (11)

11.

Сутринта Марк отвори вратата на кантората и се появи като Христос, свален от кръста. Под очите му имаше торбички, а лицето му бе синьо от умора и безсъние.

— О, боже мой, какво са правили с теб! — плесна с ръце Сабине. — Сега ще ти направя кафе.

Веждите на Марк помръднаха нагоре в усилие да изразят почуда — тя беше в джинси и затворена бяла блуза.

— Бива ли я? — удари му едно око Кънчо. — Клиентката, де!

— С-с-с… — засъска Васил, но шефът не му даде възможност да захапи думата.

— Петнайсет минути закъснение — изрева той. — Ще си ги отработиш ли, или да ти ги удържа от надницата?

— К-как? — възмути се Марк, че чак започна да заеква.

— Не ми се подигравай! — изстреля на един дъх Васил.

— Тая му е взела акъла — плесна се по челото Кънчо и очите му се изкривиха с още няколко градуса от завист.

— Трудовата дисциплина е за всички — заинати се шефът.

— Но аз цяла нощ…

— Кара ли те някой? Да си я свършил по-рано. Защо се заиграваш? Аз, ако бях…

— И ти нямаше да ги заловиш!

В кантората сякаш нахълта Соломон с всичките си жени.

— Ч-ч-чакай… — опита се пръв да събере челюстите си Васил.

— Ама ти какво? — последва го Кънчо.

— Не си изпълнил поръчката! — ахна шефът.

— Тя наистина искаше охрана — обясни Марк.

— Хайде, бе!

— И наистина чукаха на прозорците. Имам отпечатъци от пръстите им.

— Ти ли ги свали? — недоверчиво го измери господин Балкански. — Я да видя.

Марк отвори куфарчето и му ги подаде.

— Двама ли бяха?

— Двама.

Шефът огледа картичките с огромна лупа и изхъмка одобрително.

— Да не ти се надява човек… Гледай, Василе, какво прави на втория ден от започването си в кантората! А ти досега колкото пъти си вадил отпечатъци, толкова пъти си го правил от собствените си пръсти!… А другият?

— Какво другият?

— Отпечатъците на втория човек.

— Това са — вдигна рамене в недоумение Марк. — Тези са от левия, а тези от десния прозорец.

Шефът се ухили.

— Свършил си Василовата работа.

— Но те не са мои.

— Сигурно. Но са от единия прозорец. Или на двата прозореца е чукал един човек.

Марк се замисли.

— Невъзможно е, шефе.

— Невъзможното е друго, глупако — двама човека да имат еднакви пръстови отпечатъци.

— Това не е много сигурно.

— Не е сигурно ли? — облещи се господин Балкански.

— Имам един познат, на когото например се измениха.

— Как измениха?

— Ей така. До двайсет и две години имаше едни отпечатъци, после му пораснаха нови.

— Това да не е рога? — възмути се шефът.

Не му вярваше. И Марк не би повярвал, ако не бе се случило с него.

— Не е рога. Но стана.

— Абе, ти четеш ли учебника?

— Чета… — Марк тръсна глава и смени темата: — Може пък грешката да е в теб.

— В мен?

— Наистина, шефе. За колко ги мярна?

Господин Балкански изгледа Кънчо кръвнишки, седна пред компютъра и заблъска безжалостно клавишите. Застина за миг, после лицето му се проясни и театрално посочи с ръка:

— Банката греши, Балкански — никога.

На монитора победоносно сияеше надписът: „Отпечатъците са от едно и също лице.“

— Кафето е готово — влезе Сабине.

Но господин Балкански безцеремонно го взе от подноса и като сръбна звучно, поясни:

— Не му се полага.

— Защо не му се полага? — възнегодува тя.

— Свършил я е като кучето на нивата и най-важното — съмнява се в компетентността на шефа си.

Той внимателно остави чашката на бюрото си, потри доволен ръце и седна отново пред компютъра.

— След някое време ще имаме името на тоя невъзпитан тип!

— Тая стара бракма ли ще го каже? — усъмни се Марк.

— Стара, но запазена — защити я с достойнство шефът.

Марк бавно, но героично съобразяваше.

— С полицейския терминал ли е свързан?

— Разсъждаваш също като човек — похвали го Кънчо.

— Но ако тоя тип е извън регистрираните престъпници?

— В-в-в… — опита се да обясни Васил.

— Чакай — успокои го Кънчо. — Аз ще му кажа.

Преди седем години в един от новите квартали било отвлечено, изнасилено и убито десетгодишно момиченце. Престъплението разтърсило целия град. Единствената следа била празна бутилка, на която имало пръстов отпечатък. Въпреки че я намерили на десетина метра от храстите, където било извършено престъплението, полицията се опитала да я свърже с него. Оказало се, че лицето, изпило ракията от шишето, не е зарегистрирано в нито едно полицейско управление в страната. След още една безплодна седмица шефът на полицията се решил на безпрецедентна крачка — поискал от градските власи да се вземат отпечатъци от всички граждани от мъжки пол със зарегистрирано пребиваване в града и околностите, в деня на престъплението. Кметът се съгласил по принцип, но решил да си върже гащите с референдум. Настроението обаче било такова, че ще при съобщението по канала на местната телевизия, пред полицията се струпала опашка от желаещи. За четири седмици полицията проверила града. Резултатът дошъл на петата в едно от предградията — отпечатъците съвпаднали с тези на един четиридесетгодишен мъж с доказани психически отклонения.

И тогава шефът на полицията проявил завидна за едно ченге далновидност — заповядал всички снети отпечатъци да се вкарат в информационния масив, а за успокоение на гражданството дактилоскопичните картички били унищожени при пряко предаване на телевизията.

Марк се прозина.

— Шефе, уморен съм. Арестувайте тоя тип без мен.

— Добре — великодушно се съгласи господин Балкански. — Ще се оправим и без теб. Полегни за два часа на диванчето в другата стая.

— Но аз не съм спал две нощи!

— Добре — смили се той. — Давам ти още един час.