Андрея Илиев
Епизод от войната (17)

17.

… Той, Марко войвода, е на площада. Току-що е влязъл в Пътеле с невиждана комитетска чета — сто души! Около него се събират хора от местната организация.

— Кой предаде оръжието си? — пита със страшен глас войводата.

Започват да му изброяват имената.

— По махали!

И като се наберат петима, той кима на хора от четата.

— Марко, молим те! Войска е тръгнала от Суровичево. Наказанието може да почака, виновниците няма къде да избягат. Отложи отмъщението!

— Не! Глави ще падат! Глава за пушка!

В душата му вилнее буря. Сто пушки загубиха в Търсье. И в Пътеле двайсетина. И ако в Търсье това стана след няколко дни изтезания, чупене на кости, заливане с вряла вода и какви ли не още гаври, тук още като влязла войската, посрещнали я с букет пушки! „Глава за пушка!“ — фучи яростта в главата му. Знаят ли те с каква мъка са купени, колко селяни са гладували, за да отделят от залъка си, колко са си продали нивите, колко воловете, колко не са построили къщи…

— Къщите! — вика той. — Къщите на тия, които посрещнаха заптиетата с пушките! Да се запалят!

Знаят ли те колко мъки са теглили четници и организационни дейци, за да прекарат товарите от Гърция през планините и от България през Вардар? Колко хора са изгорели, докато пушките дойдат в Македония? Гладните, голите, сиромасите, тия без ниви и без покрив, загиналите четници искат възмездие! Защото ако тук не ударят, заразата ще тръгне и по другите села. Трябва да се набие в главите на този робски народ: ако турчинът е страшен, организацията е по-страшна! Ако турците горят на огън, организацията взема глави!

— Марко, войската от Суровичево е на четвърт час от селото!

— Газ! Съберете газ от селяните! Къщите на тия петимата да се запалят! — с оголени зъби съска войводата.

— Марко, войска и от другата страна!

— Палете!… Групи по двайсет човека да пресрещнат турците!

— Марко, тръгвайте — хленчи секретарят на пътелейския комитет. — Ще ви изтребят!

В края на селото припукват първите изстрели. Четници тичат към Марко, докладват и пак хукват нанякъде.

Най-после от четирите края на селото здрачът е разкъсан от заревото на пожарите.

— Кажете им: аз пак ще се върна! Нищо, че сега са избягали. Няма живот за предателите! — процежда Марко на селските ръководители.

Четата най-после започва да се изнася към края на селото. Групите, които вече водят бой, тръгват към гората.

Челото на четата се сблъсква очи в очи с врага. Залп разтърсва земята… Четниците бързо се разпръсват зад каменните огради.

Марко тича с манлихерата в ръка. Стреля. Прибягва. Пак стреля. В главата му има само една мисъл: „Напред! Към планината!“ Стига до средата на веригата и дава разпорежданията си.

След няколко минути оглушителен гръм шибва лицето му. Един от четниците е хвърлил саморъчно направена бомба. Писъци, охкания.

— Напред! — вика Марко и маха с ръце.

Четниците тръгват с „Ура!“ и бърза стрелба. Марко вдига крак, хваща с ръце горните камъни на оградата и понечва да се прехвърли от другата страна. Някой… нещо го удря в гърдите и люшва назад. Гледа с невярващи очи окървавената си длан. „Е, дойде и при мен значи…“