Андрея Илиев
Епизод от войната (18)

18.

След като извика няколко пъти „Напред“ със стиснат юмруци, Марк изведнъж се сгърчи и замря, оплетен в чаршафа.

Сабине се приведе и поглади мокрите му от потта коса. Продължи по лицето, докосна с устни очите му. Взе от чантичката си копринена бяла кърпичка и нежно, благоговейно избърса челото, врата и раменете му.

Марк лежеше, без да помръдне.

Тя прибра кърпата и когато се връщаше към леглото срещна погледа му — син и много, много празен.

Изпищя тихо и захапа пръста си. После се хвърли кы него, хвана го за раменете и извика вече силно:

— Марк! Марк! Събуди се!

Стисна ръцете му объркана и започна да търси пулс. Уплаши се и се разплака. Плачеше и гледаше килнатата настрани глава, плачеше и трепереше.

— Марк… Марк… Колко време мина?

Сабине пак се хвърли към него, целуна го по лицето. Стори й се, че устните му мръднаха и завика:

— Марк! Марк!

Стана, мина през стаята, спря до телефона с блуждае поглед, върна се назад и се надвеси пак над него.

— Събуди се! Марк! Какво ти стана, Марк?

Раздруса го за раменете. Нещо в очите му като че ли трепна и тя се хвърли към шишето с вода на масата. Изля го на главата му, а когато свърши, грабна следващото. Замириса на уиски.

Тя стисна главата му между ръцете си и изплака:

— О, Марк!…

Клепачите му трепнаха и се затвориха. Сабине го зацелува пак.

— Недей, миличък, недей!…

Марк бавно отвори очи.

Тя захлипа истерично и притисна лицето му към гърдите си.

— Какво ти стана? Събуди се, моля те, събуди се!… Хайде, миличък… Отвори очи… дръж ги така…

Той я гледа близо половин минута безчувствено и чуждо, после погледът му започна да се затопля. Бавно, с огромно усилие вдигна ръката си и се опита да я погали. Сабине пое треперещата му длан и я притисна към устните си.

— Марк… Какво беше това?

— Убиха ме… — рече той с усилие.

— Как са те убили?… Кой те е убил?

— Турците.

— Какви турци?… Сънувал си.

Марк пое бавно въздух и посинелите му устни мръднаха:

— Сънувах.

— Нали?… Ей сега ще мине всичко…

— Ще мине… — съгласи се той.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Марк кимна. Тя се спусна към хладилника, отвори кутия бира. Той пи и извърна глава. Още дишаше пресекливо, тежко, неравномерно.

— По-добре ли си? — все още неспокойна запита тя. — Да.

— Да извикам ли лекар?

Марк поклати енергично глава.

— Защо?

Очите му блеснаха гневно.

— Добре — бързо се съгласи Сабине. — Само лежи.

— Колко е часът?

— Няма шест.

— Да не закъснеем? — рече тежко той.

— За къде? — учуди се тя.

— За кантората.

— Ще ходиш ли? Та ти едва не умря.

Марк се усмихна с очи и бледите му устни трепнаха:

— Умрях.

— Боже мой! За втори път го казваш. Какво ти стана? Марк! Какво сънува?

— Казах ти — рече той. — Умрях.

— Сънува?

— Не — упорито поклати глава той. — Убиха ме. Ето тук — той посочи гърдите си. — Тук ме удариха. Паднах до дувара.

— Дувар? — вдигна вежди тя.

— Каменна ограда. Така са казвали по онова време.

— Кое време? — изкриви лице Сабине. — Марк, какво ти става?

— Не се плаши — бавно рече той. — Онова време… Нали ти казах: какво знаеш за мен ти…

— Нищо — завъртя глава тя объркана.

— Нищо… Аз съм подофицерът от армията на Негова светлост княз Фердинанд… Подофицер Георги Иванов, известен в поробена Македония като Марко войвода… Марко Лерински… Не си го чувала. Няма го в учебниците… Забравен е вече.

— Марк — опита се да го прекъсне Сабине.

— И още един има… Не мога да му видя лицето. Секула казва, че бил Ардилес… Не знам. Мъгла… И май е без лице. Има ли хора без лица? Този е такъв… Той — това съм аз… Сабине?

— Да — рече тя с треперещ глас.

— Страх ме е от него… От нищо не ме е страх. А от него. Не от него. От себе си ме е страх, защото той — това см аз… Чувствам го, сигурен съм…

— Но, Марк — притвори очи Сабине. — Ти каза, че си Марк Флорина, американец…

— Американец съм — кимна той. — Джон Елрой Макгавърн, командос от специалната група „Кобра“ на Обединените нации… Търсен, преследван за…

Сабине въздъхна, отвори очи.

— Убил ли си някого? Затова ли те търсят?

— Не — поклати глава Марк. — Търсят ме, защото една сутрин се събудих със страшно главоболие…

— Търсят те заради главоболие?

— Не. Заради българския…

— Боже мой! — изпъшка тя. — Как заради българския? Чакай, някой бе отвлякъл жената на българския посланик в Обединените нации!…

— Не. Заради българския език.

— Марк, да звънна на моя лекар. Много е добър.

— Няма да ми помогне. Главата ме боли, страшно ме боли. И тогава ме болеше така… И тогава виках: „Боли! Боли ме главата!“ А те ме гледаха със зяпнали уста.

— Кои те?

— Лекарите.

— Ти в болница ли си бил? — проясниха се очите на Сабине.

— Разраниха ми се пръстите. Ей така, без нищо. И ме вкараха там, защото установиха, че папилярните ми линии се променят.

— Как променят? — недоверчиво попита тя.

— Ей така. Вечерта замръкваш с един пръстов отпечатък, а сутринта осъмваш с нещо като херпеси по дланите. И когато след месец изчезнат, оказва се, че отпечатъкът ти е друг.

— Боже мой!

— Не вярваш… И лекарите не вярваха… А тогава бяха направо побъркани. Един се сети и ми рече: „На какъв език говориш?“ Каза ми го на английски. Разбирах го, а каквото и да се опитах да му отговоря, той все не разбираше и викаше: „Говори на английски“. Успях да превключа… Но ме затвориха.

Сабине свирна с уста.

— Как?… Значи си лягаш безукорен американец и се събуждаш българин? Ей така?

— Не ей така — поклати глава Марк. — Първо сънувах.

— Сънува? Какво?

— Като сега. Убиха ме… Кръсте и Дине Абдурамана се опитаха да ме носят, но турците стреляха… Подпряха ме на дувара, взеха ми оръжието и книжата. Кръсте бързаше, четата се отдалечаваше. Дине мучеше, вторачен към пламъците в селото. Тръгваше натам, връщаше се, приклякаше до мен и току ми целуваше ръка… И плачеше… Кръсте тръгна към гората, а Дине се върна в селото и се залости в бащината си къща. При мен дойдоха турците…

— Боже, какъв сън!

— Не беше сън — поклати глава Марк. — Така е било.

— Как така?

— Затова избягах от болницата… За да дойда в България. Ходих, четох мемоари, разговарях с историци и специалисти. Така е било.

— Господи!

— И компютърният лекар ме насочи точно в България, при Секула. Защо?

— А по-нататък?

— Водеха селяни на групи и ги питаха: „Кой е този?“ Те отговаряха: „Марко войвода.“ Турците не вярваха. Тридесет човека питаха… После ме отнесоха на площада и заиграха кючек, докато не затрака манлихерата на Дине Абдурамана. Три дни стреля и псува Аллах, падишаха и цялото турско племе. Три дена лежах на площада и бушувах, за да размърдам тялото си… На третия ден Дине застреля вуйчо си, сестра си, жена си и дъщеря си и с грозни викове излезе на двора. Огледа се, извади ятагана и с „Ура!“ се хвърли към най-голямата група войници.

Марк млъкна и избърса с ръкава на пижамата потта по лицето си.

— Гръмнаха поне трийсет пушки насреща му… Убиха го. А аз се събудих и проговорих на български.

— Страшен сън — рече замислена Сабине.

— Сън ли? Аз ги виждах, чувах. Знаех, че не съм умрял. Мъчех се да се движа, а не можех. Един ме ритна, но не почувствах болка. После… После беше хубаво. И леко… Докато забуча локомотивна свирка. Чувала си я от филмите, нали? Пронизително, вледеняващо. И започнах да пропадам в черна дупка.

— Сън е било — поклати глава Сабине.

— Нали? — с надежда рече той. — Слушай… направи ми кафе. Силно.

Тя бързо се ориентира в кухнята и след десетина минути се върна с голяма чаша кафе. Марк бе вече значително по-добре. Толкова добре, че тя си помисли дали всичко не е било сън.

— Марк…

— Не, Сабине — поклати глава той. — Не е сън. Другите от „Кобра“, които оцеляха, имат почти същите проблеми. Последен доведоха Шмид — заврял се в Южна Африка, в някакво бушменско село.

— При негрите?

— Щеше да е забавно, ако не говореше перфектно езика им и не твърдеше, че е един от тях.

— А ти?

— Аз ли? Свикнах. И разбирам: Марко Лерински съм бил някога в детството си.

— А Джон?

— Преди да отида в групата.

Тя помълча, но се реши и все пак попита:

— А сега?

— Марк Флорина, американец от български произход — рече твърдо той.

Сабине все пак се наложи: Марк остана да лежи, а тя замина за кантората.

Той бе така уморен, че буквално след като навън изръмжа двигателят на реното, затвори очи и заспа.