Лора Лий Гърк
Без дъх (22)

22.

Даниел не се съмняваше, че партито в дома на Калвин Стодърд ще има блестящ успех. Всички важни люде от обществото в Атланта присъстваха, когато кандидатурата му за щатския Сенат бе официално обявена и на следващия ден вестниците щяха да бъдат пълни с новини. Светските вести щяха да отразят подробно всяка минута и всичко — от скъпите дрехи на госпожица Елизабет Грейнджър до това колко пъти са се вдигали чашите с шампанско за наздравица по случай бъдещия сенатор на Джорджия и щяха да пропуснат най-важния факт: не всички почитаеми гости празнуваха.

Даниел сложи маска на лицето си и се включи успешно в шоуто. Той се усмихваше, ръкуваше се, танцува с госпожица Елизабет Грейнджър очакваните три пъти. Точно това момиче, което сега бе въведено във висшето общество, имаше благоприятната възможност да стане съпруга на един от най-изисканите и подходящи ергени и Даниел бе сигурен, че до следващата сутрин вестниците вече щяха да са ги сгодили и да са поукрасили нещата. Самата мисъл за това го отврати.

Нямаше нищо особено лошо в госпожица Елизабет Грейнджър, току-що въведена в обществото, ако един мъж можеше да пренебрегне факта, че красивата й главица бе съвършено празна, че непрекъснато бъбреше и че искрено вярваше, че най-големият принос на президента Рузвелт дотук бе една натъпкана с пух играчка мече. Не, Даниел разбра, че най-големият недостатък на Елизабет Грейнджър бе, че тя не е Лили Морган.

Лили. Просто мисълта за нея му причиняваше непосилна болка и Даниел си мислеше за нея продължително през последните тридесет и шест часа, откакто бе излязла през вратата на дома му. Не бе осъзнал дотогава колко дълга може да бъде една нощ и колко празна може да изглежда къщата му без нея.

Калвин го забеляза да стои сам до вратата във вестибюла и прекоси стаята, за да застане до него.

— Защо почетният гост стои тук сам-самичък? — попита той. — В края на краищата това е твоето парти — продължи той, като махна с ръка към гостите, които изпълваха залата. — От теб се очаква да се смесиш с множеството и да общуваш.

— Да, знам.

Калвин забеляза липсата на ентусиазъм у него, но го изтълкува неправилно.

— Даниел, дори игралният клуб в Шиварий да е затворен, не трябва да го преживяваш толкова. Знам, че се чувстваш така, сякаш си изгубил нещо, защото не успя да направиш онова, за което отиде и не съумя да организираш нещата така, че клубът да остане отворен. Но искам да знаеш, че не те обвинявам, а и ти не трябва да се самообвиняваш.

Даниел изпита абсурдното желание да се засмее. Затварянето на клуба бе последното нещо в ума му сега.

— Всяко зло за добро — продължи Калвин. — Изпратих Хелън и повечето от момичетата й в Савана. Ще отваряме мъжки клуб там и в сравнение с него клубът в Шиварий ще изглежда като крайпътен тексаски публичен дом.

Даниел изведнъж бе обзет от засилващо се чувство на отвращение — от Калвин, от бизнеса му, от начините, по които печелеше пари. Той винаги бе в състояние да представлява клиентите си, въпреки собствените си чувства към тях, но след всичко, което се бе случило през последните два месеца, не можеше повече да се преструва, че следва този път.

— Не искам да знам за това. Не ми казвай нищо повече.

— Съжалявам — Калвин вдигна ръка за извинение. — Забравих за правната етика.

Вероятно лицето му бе показало нещо от това, което чувстваше, защото Калвин тактично смени темата. Той посочи с ръка към Елизабет, която стоеше в една група с други млади дами.

— Мисля, че тя е тъкмо за теб. Знаеш ли, баща й Албърт Грейнджър е много влиятелна личност. И тя ще бъде съвършената съпруга за един сенатор.

— Да, съвършената — повтори като ехо Даниел с мрачен глас. — Но аз нямам намерение да се женя за госпожица Елизабет Грейнджър.

Остави празната си чаша върху сребърния поднос на една преминаваща покрай тях прислужница и си взе пълна. Изпи шампанското на един дъх. Може би трябваше да се напие. Даниел винаги се гордееше с логиката и последователността си и да се напие, по негово мнение, бе единственото логично и разумно действие в тези обстоятелства. В края на краищата от него се очакваше да се забавлява.

Всичко, което бе желал, всичко, за което си бе мечтал, всичко, за което бе прекарал последните четиринадесет години от живота си в работа, бе в неговите ръце. Вече не беше синът на онзи бял боклук Кракър от покрайнините на града. Вече не трябваше да доказва себе си на някого. Би трябвало да се наслаждава на успеха си и да гледа напред в бъдещето си.

Думите на Самюъл отпреди два месеца отекваха в съзнанието му: „Любовта на една жена струва повече отколкото целия успех на света.“

Тогава той се бе засмял на сентенцията. Сега, когато се огледа в луксозната приемна, пълна с влиятелни хора, той разбра, че Самюъл е бил прав. Никой от тях не значеше нищо за него, защото той обичаше Лили. Без нея нямаше успех. Нямаше бъдеще. Даниел захвърли празната си чаша в някаква саксия, обърна гръб на всичко, което винаги бе считал, че иска да постигне, и си тръгна.

— Даниел? — гласът на Калвин го догони от другата страна на хола. — Къде отиваш?

Не счете за нужно да му отговори.

— Обади се да повикат файтона ми — нареди той на момчето, което стоеше до вратата за тази цел и детето хукна да изпълни нареждането му.

Той взе шапката си от иконома и понечи да излезе през предната врата, но Калвин сложи ръка на рамото му и го спря.

— Какво правиш, по дяволите!

— Какво ти се струва, че правя? — озъби му се той, като се обърна с лице към другия мъж. — Тръгвам си.

— Какво, сега! — шокиран, Калвин се вторачи в него. — Не можеш да си тръгнеш сега. Още сме по средата на едно празненство, на едно парти в твоя чест.

— Твърде лошо — той срещна гневния поглед на по-възрастния мъж. — Няма смисъл, Калвин. Не мога да направя това. Няма да го направя.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че се оттеглям.

Вбесен, Калвин смръщи вежди.

— Заради онази жена Морган ли е всичко това? За Бога, Даниел, не оставяй сладострастието да мисли вместо теб!

Даниел пренебрегна този съвет.

— За първи път в живота си знам кое е истински важно. Знам кое има действителна стойност. Няма да се впусна в надпреварата за сенаторско място, няма да се оженя за подходящото момиче, няма да бъда златното момче на политическата сцена, защото нищо от това няма вече значение за мен. Отказвам се. От всичко.

— Какво? Не можеш да се откажеш сега! Инвестирал съм толкова много в теб…

— Тъкмо в това е бедата ти.

Даниел излезе през вратата, като знаеше, че разрушава всички мостове на високите си амбиции след себе си и не го беше грижа. Качи се на файтона си и остави Калвин да измисли някакво обяснение защо почетният гост току-що си бе тръгнал от партито. Даниел предположи, че Калвин трябва да каже на всички истината — че се отказва от всичко това заради любовта. Това щеше наистина да даде на светските хроникьори нещо, за което да пишат.

 

 

Шиварий си беше един и същ. Всеки ден преливаше в следващия с монотонната си предизвестеност, като даваше на Лили ясен знак какъв щеше да бъде животът й оттук нататък. Спокоен, затворен и без любов.

Тя бе отново добре дошла в обществото, беше канена на различни партита и обществени прояви и отново имаше приятели, но никога преди не се бе чувствала толкова самотна.

Пресегна и взе още една книга направо от купа върху пода. Печаташе карти за правната литература на Самюъл, за да попълни картотеката, като си мислеше, че това ще отвлече повече вниманието й, отколкото бърсането на прах от лавиците, но не стана така. Тя помилва корицата на една книга почти с любов като си спомни всичките нощи, които бе прекарала тук с Даниел, и преживя отново цялата болезнена сладост на всеки поглед, на всеки спор, всяка милувка, като съзнателно се измъчваше със спомените от нощите, които й се струваха, че са били преди векове.

Само три дни бяха изминали, откакто си бе тръгнала от дома му в Атланта. Само три дни, откакто за последен път бе погледнала в очите му, само три нощи, откакто бе почувствала докосванията му. Никога не си бе представяла, че тези три дни могат да бъдат толкова скучни, а тези три нощи — толкова дълги.

Обичаше ли я той? Чувстваше ли се толкова нещастен като нея? Лили знаеше, че това са безплодни въпроси. Тя не съжаляваше за решението си. Беше си тръгнала за негово добро, заради бъдещето му и би го сторила отново. Но това не й попречи да бъде напълно нещастна.

Тя пъхна още една карта в пишещата машина и зачатка апатично по клавишите, като копнееше за нещо, което да я разсее от мислите за него.

Сякаш в отговор на желанието й Роузи влезе в библиотеката. Лили се изправи на стола си и възобнови печатането, като се опита да изглежда заета с работа, така че приятелката й да не забележи празнотата, която чувстваше.

Роузи седна на бюрото срещу нея.

— Как се чувстваш?

Изведнъж на Лили й се прииска да се засмее. Това бе въпрос, който една приятелка задаваше, когато си имаше работа със студено, а не с разбито сърце. Но знаеше, че приятелката й пита от загриженост и от съчувствие.

— Добре съм — изрече сподавено тя. — Добре съм.

Роузи не й повярва.

— Лили, какво се случи в Атланта?

Не бе разказала нищо на приятелката си за избора, който бе направила и не бе готова да й разкаже и сега. Може би някой ден щеше да го направи, но все още не. Не и когато се чувстваше на ръба да се разтопи от глупави сълзи.

Отварянето на предните врати я спаси от това да отговаря на въпроса на Роузи. В този момент в библиотеката тържествено влезе Дави, последвана от Дензи, както обикновено.

— Добро утро — поздравиха те в хор, когато минаха покрай бюрото на Лили, отправили се към романите в дъното на библиотеката.

Роузи се усмихна.

— Значи, както виждам, Дави и Дензи използват библиотеката.

— Всеки ден през тази седмица — благодарна за отвличането на вниманието, Лили покри уста с длани и добави шепнешком: — Четат Том Джоунс.

Роузи се засмя и в отговор прошепна с престорен ужас:

— Тази мръсна книга?

— Не я вземат за вкъщи, но идват всеки ден на седмицата, за да прочетат по някоя глава. Мислят си, че ме заблуждават, като се крият в ъгъла, но аз знам точно с какво се занимават.

— Как?

Лили посочи през рамо към Еймъс, който бършеше праха от лавиците близо до възрастните жени.

— Еймъс е моят шпионин. Разбира се, той не може да чете заглавията, но разпознава кориците и ми казва какви книги четат хората.

Роузи се засмя.

— Почти е невъзможно да пазиш тайна в този град.

Лили се наведе напред.

— Не знам за това — прошепна тя. — Но ти успя да го сториш.

Бузите на Роузи леко порозовяха.

— Не за дълго. Всичко ще стане известно много скоро.

— Какво искаш да кажеш?

Роузи се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой и каза тихо:

— Ще подам иск до съдията Билингс за развод с Били на основание, че ме е изоставил. Най-после успях да убедя Самюъл, че веднага щом излезе решението за развода, ще се оженим.

— О, Роузи, това е чудесно! Много се радвам за теб.

Роузи погледна към чантата в скута си, като си играеше нервно със закопчалката й.

— Исках самата аз да ти кажа, защото не знаех как ще се почувстваш.

— Защо? — попита Лили изненадана. — Със сигурност не съм в положение да ти изнасям лекция по въпроса на развода.

— Не това имах предвид — Роузи вдигна глава и срещна погледа на приятелката си, пое си дълбоко дъх и продължи: — Искам Даниел да се заеме с въпроса за развода ми. Не искам Самюъл да го прави, защото не е практикувал от години, а и хората ще започнат да говорят и… просто ще бъде по-добре, ако Даниел се заеме с цялата тази работа.

— Разбирам — Лили седна отново и не знаеше какво да каже. — Ако Даниел се заеме, сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

— Не знаех как би се почувствала. Искам да кажа, че той вероятно ще трябва да дойде тук. Би могла да го срещнеш.

Лили се опита свиването на раменете й да изглежда обичайно.

— Така и така ще се връща от време на време, за да се среща със Самюъл. По-добре да свикна с това.

В той момент в библиотеката влезе Самюъл. Когато прекоси залата, за да стигне до бюрото на Лили, Роузи се изправи:

— Нима вече е единадесет? — възкликна изненадана тя, когато той се приближи до нея.

— Минава единадесет — отговори й. — Влакът в единадесет от Атланта спря преди няколко минути. По-добре да тръгваме, иначе ще изпуснем обратния в единадесет и двадесет.

Роузи се обърна към нея.

— Отиваме за един ден в Атланта — тя се изчерви. — Празнуваме, макар че все още е тайна.

— Тя каза ли ти? — попита Самюъл, като погледна през бюрото Лили, която се изправи на крака, постави усмивка на лицето си и им поднесе поздравленията си.

Двамата ги приеха, после тръгнаха към вратата. Тя ги наблюдаваше със смесени чувства. Искрено се радваше за Роузи, беше доволна, че най-накрая приятелката й щеше да бъде щастлива. Но и й завиждаше малко и се срамуваше от себе си, че се чувства така.

Знаеше, че е взела правилното решение. След като въпросът за брак бе изключен имаше възможност да направи само един избор. Не би могла да живее като метреса и да получава трохи от вниманието на Даниел, докато наблюдава как любовта й към него се превръща в неудобство в живота му, да чака това неудобство да се превърне в бреме и той да я изостави.

— Постъпих правилно — повтори си тя за кой ли път шепнешком, но думите й прозвучаха кухо и празно, както се чувстваше и тя.

Гледаше как Роузи и Самюъл излизат през вратите, но двойката едва ги бе затворила и те се отвориха отново. Мъжът, който влезе в библиотеката бе последният човек на света, когото бе очаквала да види.

Когато той я съзря, Лили застина на мястото си, неспособна да диша, неспособна да мисли, неспособна да прави каквото и да е, освен да се взира в него с най-горчиво-сладката болка, жадно, все едно че не го бе виждала от месеци, като изучаваше всяка черта на слабоватото му красиво лице, което я бе преследвало в продължение на три безсънни нощи. Не можеше да отмести очи, не можеше да намери някаква броня, която да я защити от пронизващия му поглед. Никога не беше се чувствала толкова абсолютно уязвима.

Той започна да се приближава бавно към бюрото и тя потисна вътрешния си импулс да подвие опашка и да избяга. Знаеше, че той ще се върне някога. Знаеше, че ще трябва да се подготви за това, но не бе имала време. Бяха изминали само три дни. Три дни не бе достатъчно дълго време, за да укрепи сърцето си, три дни не бяха достатъчни, за да го прогони от мислите си. Раната й все още бе прясна и открита. Тя все още бе влюбена в него. Би трябвало той да почака, докато е готова да се изправи лице в лице с него. Да почака тридесет години, или нещо такова.

Тя още трескаво се чудеше какво го бе накарало да се върне толкова скоро, когато той стигна до бюрото й. Първите му думи прозвучаха невероятно тривиално.

— Искам карта за библиотеката.

Лили се вторачи в него с празен поглед. От всичките неща, които би могла да очаква от него да изрече, искането на карта за библиотеката не бе между тях.

— Какво правиш тук?

Даниел седна.

— Казах ти, искам карта за библиотеката — повтори той, като посочи с ръка към металната кутия на бюрото й. — Хайде, Лили. Ти си библиотекар. Издаването на карти за библиотеката е все още част от твоята работа, нали?

Тя потъна в стола си.

— Защо искаш карта?

Той я погледна с търпение и сериозност.

— Може би искам да прегледам някои книги. Престани да ми задаваш въпроси и ми напечатай една карта, моля те.

Тя се засуети с кутията с карти, като си спомни деня, в който му бе отказала да му издаде карта, и колко отдавна й се струваше това сега и колко различни бяха чувствата й сега и тогава. Лили взе една празна бланка и я постави на пишещата машина. Ръцете й трепереха, докато ги държеше във въздуха над клавишите. Не можа да се сдържи да не разиграе сцената, както бе направила и преди два месеца.

— Име? — прошепна тя.

— Уокър. У-О-К-Ъ-Р. Даниел Джеремая Уокър.

Тя напечата буквите с ревностно старание и все пак сбърка правописа на Джеремая. Беше твърде ангажирана с това да мисли какво следва, но не спря да го поправи.

— Адрес?

— „Харланроуд“, четиринадесет. Шиварий.

Тя автоматично започна да печата адреса, който й бе даден, но когато разбра какво бе казал в действителност се смрази и го погледна над пишещата машина.

— Но този е неверен…

Той се усмихна, а усмивката му бе толкова нежна, че сърцето й се сви.

— Не мисля така.

— Но „Харланроуд“, четиринадесет е мястото на стария Броуди. Където си живял навремето.

— Не се тревожи. Няма да ни се наложи да живеем в старата барака. Ще си построим собствен дом…

— Даниел — прекъсна го тя, ужасена, че не го е разбрала правилно. — За какво говориш?

— Искам да кажа, че се отказах. Отказах се от всичко.

Той издърпа вестника изпод ръката си и го хвърли на бюрото й. Беше екземпляр на „Атланта конститюшън“ от миналата сутрин, сгънат така, че колонката за светските новини да е отгоре.

— Това е библиотека. Не четеш ли вестниците?

— Докато получим вестниците от Атланта, минават поне два дни — отговори тя, като се загледа в статията, поместена на видно място на страницата. Слисана, тя взе вестника и го прегледа набързо, като прочете как Даниел Уокър, преуспяващ адвокат от Атланта и кандидат за щатския Сенат, си бе тръгнал от дома на Калвин Стодърд по средата на партито за събиране на средства за кампанията му като заявил, че се оттегля от предизборната надпревара. Вървели слухове, че се канел да продаде имота си в Атланта и да се завърне в родния си град Шиварий като адвокат на свободна практика.

Лили го погледна над вестника.

— Няма да се кандидатираш за сената?

— Няма.

— Наистина ли си тръгнал преждевременно от партито на Калвин?

— Да. Няма ли да ме попиташ защо?

Като се опита да остане спокойна, тя си пое дълбоко дъх. Което не й помогна много.

— Защо? — задави се от вълнение тя.

Той стана от стола, заобиколи бюрото и нежно отдалечи ръката й от пишещата машина, после я издърпа, за да я изправи на крака.

— Това бе логично, разумно решение, основаващо се единствено на факти.

Той повдигна ръката й и започна да целува пръстите й, докато изброяваше всички тези факти.

— Първо: Светът няма нужда от още един политик. Второ: Аз съм на тридесет и четири години и е време да се оженя. Трето: Случи се така, че съм влюбен в жена, която не би се омъжила за мен по друг начин. Четвърто: Нищо няма значение за мен без нея. Пето… — той се спря и погледна треперещата й ръка. — Приведох ли убедителни аргументи в полза на решението си — промълви вече по-тихо, като докосна леко кокалчетата на пръстите й — или почитаемият съдия се нуждае от още информация, преди да спре да задава въпроси и се съгласи да се омъжи за мен?

— Не говориш сериозно — прошепна тя.

— О, да, говоря сериозно.

Със сподавено ридание Лили издърпа ръката си и обви ръце около врата му. Зарови лице в гърдите му с неразбираем отговор.

— Това „да“ ли беше, което чух?

Тя кимна с глава на гърдите му. Той я сграбчи за раменете и я побутна леко назад, за да може да я погледне в лицето.

— Кажи го.

— Да! — извика тя. — Да, ще се омъжа за теб.

— И аз ще получа карта за библиотеката?

— Да! — тя се смееше и плачеше, увила ръце около врата му. — Да, да, да…

Той я погледна право в очите.

— Лили, още откакто бях момче, успехът бе единственото нещо, което желаех. Да спечеля бе единственото, което имаше значение за мен. Но ти ме накара да разбера за пръв път в живота си, че успехът без любовта е безсмислен. Без теб аз не съм спечелил нищо.

— Мисля, че приведохте убедителни доказателства по делото — тя покри с длани лицето му. — О, Даниел, обичам те!

— Съжалявам за това, което се случи преди толкова години — той извърна глава към ръката й и целуна дланта й. — Адски съжалявам.

— Не се обвинявай за това. Виновен е Джейсън. Той ни използва и двамата.

— Знам — Даниел я притисна силно до себе си. — Забрави за него. Да поговорим за нещо друго. За това, че ще се омъжиш за мен, например.

Тя се засмя.

— Къде планираш да ме заведеш през медения месец?

— По дяволите, не знам. Къде искаш да отидеш? Италия? Париж? Атина?

Тя остана дълго време безмълвна, като обмисляше.

— Какво ще кажеш за Бирмингам, щата Алабама?

Учуден, той повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това?

— Бих искала поне да се опитам да сключа мир със семейството си. Но ти трябва да дойдеш с мен. Не мисля, че ще имам смелостта да се изправя сама лице в лице с тях.

— И за секунда не вярвам в това — той я целуна по челото. — Освен това никога вече няма да ти се наложи да се изправяш, срещу каквото и да е сама. Никога.

Той се отдръпна и огледа залата, после погледна Лили.

— Дави и Дензи ни наблюдават над една лавица с театралните си бинокли — промълви той. — Всъщност всички в това място ни наблюдават.

Той я дари с лукава усмивка и я притисна още повече към себе си.

— Да им покажем нещо, което ще ги остави без дъх, сладуранке. Нещо, за което да говорят години наред. Целуни ме.

Тя го стори и това бе целувка, достатъчно скандална, за да накара хората да говорят още дълго време за нея…