Лора Лий Гърк
Без дъх (18)

18.

На следващата сутрин Даниел трябваше да измъкне Джо Ганди от леглото, за да изпрати телеграма. Джо, който бе телеграфист, а също така и издаваше местния вестник, ръмжеше непрекъснато, докато предаваше съобщението, което Даниел искаше да изпрати на Джоузая, но изпълни поръчката.

— Защо все пак искаш да знаеш всичко за Алвис Пърди? — попита го по-възрастният мъж, но Даниел пренебрегна въпроса му.

— Ще бъда в съда, когато пристигне отговорът — осведоми го вместо обяснение той. — Можеш ли да ми го донесеш там?

— Ще накарам Мат да го стори — отговори Джо, като имаше предвид тринадесетгодишния си син.

— Добре. Но, Джо, в никакъв случай не казвай на никого за това. Това е работа на закона.

Джо го изгледа възмутено.

— Не е необходимо да ми го казваш, Даниел. Занимавам се с този телеграф в продължение на двадесет години и никога не бих…

— Съжалявам, съжалявам — извини му се бързо Даниел. — Просто защото не искам да прочета това в местния вестник утре сутринта.

Плати за телеграмата и си тръгна преди Джо да може да му даде някакъв отговор, и се отправи към затвора, за да се види с шерифа Трусдейл. Над бъркани яйца и кафе той разказа на шерифа онова, което двамата с Лили бяха разкрили предната нощ. Въпреки че Тру се раздели неохотно с мисълта, че Еймъс е убил Корин и, следователно, призна, че е сбъркал, той се съгласи да държи Алвис Пърди под око и увери, че търговецът на книги няма да напусне града.

После Даниел отиде в хотела. Прекара час със Сю Ан, като прегледа основно регистъра на хотела. След като я осведоми, че ще я призове като свидетел следобеда, излезе от хотела и се завърна в къщата на Самюъл. Изкъпа се, обръсна се, преоблече се в нов костюм и бе в съда в девет часа и две минути, точно когато съдията Билингс зае мястото си и призова залата за тишина.

Лили видя как Даниел влезе и въздъхна дълбоко от облекчение, когато той седна с останалите присъстващи. Не беше присъщо на Даниел да закъснява. Вратовръзката му бе килната настрани, а косата му бе все още влажна от банята, което създаваше впечатлението, че е закъснял, защото се е успал, но тя знаеше, че не е поради тази причина, защото се бе отбила до къщата на Самюъл, преди да дойде до съда, обаче него го нямаше.

В светлината на това, което двамата с Даниел бяха открили миналата нощ, Лили бе изненадана, когато той зае мястото си до Еймъс, без да погледне множеството, за да види къде може да е Алвис. В едно от крещящите си карирани сака, които обикновено носеше, той можеше лесно да бъде разпознат, но Даниел дори не погледна към множеството.

Луиза Ричмънд бе все още под клетва и зае свидетелското място, без да се заклева отново. Съдията Билингс съобщи на Даниел, че вече може да проведе разпита си и Даниел се изправи на крака, а Лили се зачуди какво ли се кани да направи. Миналата нощ той бе колеблив, но сега бе възвърнал обичайната си самоувереност. Вероятно имаше план да обори показанията на Луиза.

— Ваша чест — обърна се Даниел на съдията. — Нямам въпроси към госпожа Ричмънд… засега. Обаче си запазвам правото да я разпитам по-късно.

Озадачена, Лили се вторачи в него. Щеше да остави показанията й да минат без въпроси? Но защо? Нейните показания бяха съществени за обвинението на прокурора и миналата нощ Даниел бе сигурен, че ще обори твърденията му. Сега той дори не си правеше труда да оспори показанията й. Лили знаеше, че вероятно си имаше своите основания, но не можеше да спре да се чуди какви са.

Прокурорът си отдъхна, Лили видя доволното лице на Хю Мастърсън. Даниел обаче изглежда не го забелязваше.

Той започна защитата си с Роузи, която говори за благия характер на Еймъс. Даниел подсили показанията й с Джейкъб Коул, за когото Еймъс бе работил като по-малък. После призова за свидетел Ани Хорсли. Учителката — млада, красива и известна на всички в Шиварий като една от най-сладките жени, щеше да направи добро впечатление.

— Госпожице Хорсли, вие сте учителка тук в Шиварий, нали?

— Да.

— Бил ли е някога Еймъс един от вашите ученици?

— Не.

— Моля, обяснете.

— Когато дойдох за първи път в Шиварий, открих, че Еймъс не посещава училище, че всъщност кракът му никога не е стъпвал в училище. По онова време той бе на около четиринадесет години. Бях загрижена и като не знаех семейното му положение, отидох да се срещна с баща му, за да разбера защо — лицето на Ани прие изражение на погнуса, което показа по-ясно от думите й мнението й за последните години на господин Буун. — Бащата на Еймъс ми съобщи, че нямало смисъл да се опитвам да уча едно куче да знае как да чете.

— Той нарече сина си куче!

— Да.

Даниел изчака шушукането на шокираните присъстващи да утихне, после запита:

— Каква бе вашата реакция на това?

— Бях ужасена, но не можех да направя нищо. Разговарях с Еймъс, но, разбира се, момчето не можа да се противопостави на баща си и аз не можех да го окуража да направи това.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

От намръщеното и учудено лице на Хю Мастърсън бе видно, че прокурорът няма представа накъде бие Даниел с тези показания на свидетелката. Той се отказа да я разпитва и Ани бе освободена. На мястото й бе призована Лили, която надлежно се закле да говори истината.

— Госпожо Морган, Ани Хорсли свидетелства, че Еймъс Буун никога не се е научил да чете. Можете ли да потвърдите това?

— Да.

— Откъде знаете, че Еймъс не може да чете?

— Всички знаят. Това е общоизвестно в Шиварий.

— Разбирам. Но имате ли лични наблюдения, които да удостоверят истинността на това, което се знае от всички?

— Да. Когато бащата на Еймъс почина, знаех, че момчето се нуждае от помощ. Дадох му работа при мен като портиер и счетох, че за него ще е добре да се научи да чете. Опитах се да го науча, но никога не стигнахме по-далеч от азбуката.

— Защо?

— Еймъс много трудно се оправя с буквите. Размества ги, обърква ги. Например ако види думата там, може да я прочете като мат. Самият Еймъс знаеше това и то го смущаваше и накрая се отказа от четенето. Опитах се на няколко пъти да го убедя да продължи с уроците, но той никога не го стори.

Даниел отиде до масата и взе една библия. Той я приложи като доказателство номер едно на защитата, като информира съдебните заседатели, че тази библия е намерена в спалнята на Корин. Отвори я и я връчи на Лили.

— Шерифът Трусдейл вече даде показания, че тази библия е била намерена отворена на този пасаж върху нощното шкафче на проститутката. Моля ви, прочетете го пред съдебните заседателите.

Лили го стори. Гласът й звучеше ясно над подозрителните шушукания на хората.

— Госпожо Морган, вие сте библиотекар в областната библиотека. Като такава имате голям опит по отношение на книгите. Забелязахте ли нещо особено в тази книга?

— Да — Лили се обърна към съдебните заседатели, като държеше книгата високо, така че дванадесетте мъже, които седяха там, да могат да я видят. — Тази библия е съвсем нова. Отпечатана е годината на издаването — 1905-а, по обложката няма одрасквания и петна — като я отвори на Езекиел, тя продължи: — Въпреки че е съвсем нова, средата на корицата на тази книга е била прегъната назад.

— Какво мислите, че означава това?

— Възразявам — кресна Хю. — Това е призив за заключение.

Даниел се обърна към съдията.

— Ваша чест, този свидетел е библиотекар и тя е абсолютно квалифицирана, за да направи такова заключение.

Билингс кимна в съгласие.

— Възражението се отхвърля, господин Мастърсън — той се обърна към Лили. — Можете да отговорите на въпроса.

— Когато средата на корицата е прегъната като тази, една книга ще стои отворена на определена страница.

— Благодаря ви — Даниел се обърна към Хю. — Свидетелят е ваш.

Хю очевидно все още вярваше, че библията принадлежи на Корин, и тъй като не се сещаше какво цели защитата с тези показания, както се бе надявал Даниел, не знаеше и какъв въпрос да зададе. Въпреки страховете си, че ще бъде разбита на пух и прах на мястото на свидетелите, Лили бе освободена, без да бъде разпитвана повече.

Даниел извика следващия свидетел, доволен, че нейната роля бе привършила.

— Защитата призовава Еймъс Буун.

Това бе моментът, който всички очакваха. Множеството насъбрали се хора наблюдаваше как младежът, ескортиран от двама пристави, се придвижи от масата на защитата до мястото на свидетелите. Все още в белезници, Еймъс бе принуден да вдигне и двете си ръце, за да положи клетва, като даде на съдебните заседатели добре да видят желязото, което връзваше китките му заедно, и тази гледка бе силно смущаваща, както и бе предвидил Даниел. От израженията на съдебните заседатели Даниел можа да усети, че повече от всякога вината му бе здраво залегнала в умовете им. Но Даниел се закле, че преди да приключи, това ще се промени.

Той не си губи времето в предисловия.

— Еймъс, ние чухме Луиза Ричмънд да дава показания, че си имал кавга с Корин Хюз в деня, когато е била убита. Ще ни разкажеш ли за този разговор?

Еймъс повтори историята си, точно както Даниел бе репетирал предната вечер с него.

— Значи — продължи Даниел — ти си предложил да се ожениш за нея, като начин тя да изостави живота си на проститутка?

— Да, господине.

— И тя е отказала да се омъжи за теб?

— Да, господине. Тя ми каза, че не иска да се омъжва за мен, защото й харесва начинът, по който живее и това ме вбеси, защото водеше един лош живот.

— Толкова лош, че всъщност ти си се страхувал, че тя ще отиде в ада, така ли е?

— Да, господине. Казах й, че тя трябва да престане да бъде една от онези лоши жени и че може би трябва да започне да ходи на църква.

— И какво отговори Корин на това?

— Тя се засмя и заяви, че не вярва в Бог.

— Какво точно ти каза тя?

— Никакъв Бог, никаква църква, никакви библии.

— Значи е малко вероятно библията, намерена върху нощното шкафче на Корин, действително да й е принадлежала, нали?

Хю скочи на крака.

— Възразявам! Защитата отново подтиква към заключение.

— Оттеглям въпроса си — каза Даниел, преди съдията да може да се разпореди.

После бързо премина на следващия си въпрос.

— Защо отиде в игралния клуб онази нощ?

— Надявах се да я убедя да промени решението си спрямо мен.

— Знаеше ли, че трябва да платиш един долар за час с нея?

— Да, господине. Корин ми каза, че точно това трябва да направя.

— Разбирам. Какво стана, когато пристигна там?

Еймъс запозна съдебните заседатели как е пристигнал в клуба, почакал в приемната и после последвал поканата на Оувърстрийт да се качи горе.

Бяха стигнали до най-важния и критичен момент. Щяха ли съдебните заседатели да повярват на показанията на Еймъс? Даниел мислено стисна палци, пое си дълбоко дъх и каза:

— Еймъс, когато влезе в стаята на Корин, какво намери?

Изражение на силна болка изкриви лицето на младежа.

— Тя беше мъртва — рече той простичко. — Лежеше на леглото и бе мъртва. Имаше кръв навсякъде — той изпусна една въздишка и му бе необходимо време, за да може да проговори отново. — Сграбчих я и я разтърсих, но тя не дишаше.

— Така ли изцапа дрехите си с кръв?

— Да, господине. Така мисля.

— Видя ли някакъв нож?

Еймъс кимна.

— Лежеше на пода.

— Взе ли го?

— Да.

— Защо?

— Не знам. Видях го и го вдигнах. Но тогава чух да идват хора по коридора и се уплаших. Скрих се в килера.

— Защо в килера, Еймъс?

— Не искам да говоря за килера.

— Знам, но ще трябва да ни разкажеш за него. Защо се скри в килера?

— Нямаше другаде къде да се скрия.

— Защо изпитваше нуждата да се криеш?

— Защото щяха да кажат, че аз съм лош и щяха да ме пердашат. Бях толкова уплашен… и не исках да ме пердашат.

Даниел си пое дълбоко въздух.

— Както правеше често баща ти?

— Да, господине.

— Еймъс, ти ли уби Корин Хюз?

Еймъс вдигна гордо глава, точно както го бе научил Даниел.

— Не, господине — заяви късо. — Заклевам се, не съм я убил. Тя беше вече мъртва.

Последва дълъг момент на мълчание, после Даниел каза:

— Еймъс, сега Хю ще ти зададе няколко въпроса.

Преди да отстъпи назад, той се наведе напред и прошепна бързо:

— Чудесно се справи. Помни какво ти казах — не се смущавай. Просто кажи истината.

Той се отдалечи и изпусна една въздишка. Еймъс се бе справил по-добре, отколкото бе очаквал, но знаеше, че още има да се извърви дълъг път. Погледна отвисоко Хю.

— Свидетелят е ваш.

За да даде на прокурора дължимото, той бе изпробвал клиента си. Беше поработил с него усърдно, но всичките репетиции си струваха усилието. Еймъс, за обща изненада, нямаше да се огъне пред тактиката на Хю. Даниел разбра, че клиентът му проявяваше повече характер и сила, отколкото бе очаквал от него.

— Очакваш да повярваме на всичко това? — извика Хю право в лицето на Еймъс. — Очакваш да повярваме, че ти просто си влязъл и си я намерил мъртва?

— Не очаквам нищо — отговори Еймъс упорито. — Просто ви казвам какво се случи.

— Но не това се е случило. Ти си отишъл там, за да я убиеш, и наистина си я убил. Нали?

— Не — Еймъс скръсти ръце на гърди и се вторачи в прокурора. — Аз не казвам онова, което не е истина. Вие се опитвате да ме накарате да кажа нещо, което не е вярно. И аз няма да го кажа. Без значение как ме изнудвате.

Даниел бе горд с момчето. Когато настъпи критичният момент, той бе заставил Хю Мастърсън да сведе поглед много по-твърдо, отколкото биха го сторили някои свидетели. Хвърли поглед през рамо към Лили, която му кимна и се усмихна.

Най-накрая Хю се отказа. Той се отдалечи, като сви рамене, сякаш Еймъс очевидно лъжеше и съдебните заседатели го знаеха.

Докато Хю разпитваше Еймъс, Мат Ганди бе влязъл в съдебната зала и бе връчил на Даниел три телеграми. Едната бе от Джоузая с информацията, която бе изискал. Другите две бяха от Сейнт Джоузеф, щата Мисури, и Мейсън, щата Джорджия, и те потвърждаваха онова, което Джоузая бе открил. Неговият служител бе свършил отлична работа и Даниел се закле, че когато се върне в Атланта ще увеличи заплатата на младежа.

Даниел пъхна телеграмите под бележките си и извика следващия свидетел.

— Защитата призовава Харли Букър, шериф на Мейсън, щата Джорджия.

Хю се намръщи, очевидно слисан каква бе целта на показанията на този свидетел, а духът на Даниел се повдигна малко. Хю нямаше представа какво в действителност се бе случило с Корин Хюз. Даниел щеше да го осветли.

— Шериф Букър, миналото лято имахте убийство в Мейсън, нали?

— Да. Една проститутка бе убита с нож.

Възбудените гласове на присъстващите отекнаха в съдебната зала и съдията Билингс задумка с чукчето си, за да ги накара да млъкнат.

Даниел изчака, докато залата утихне. Всички чакаха, притаили дъх, следващия му въпрос.

— Когато бе открито тялото на жертвата, в стаята й бе намерена една библия, нали така?

— Да. Беше отворена на пасаж за Езекиел. Глава петнадесета, стихове тридесет и пети до четиридесети, за да бъда точен.

— Същият пасаж всъщност, който ние чухме да ни чете Лили Морган? Същият пасаж, който бе намерен в стаята на Корин Хюз?

— Да.

— Разкрихте ли това убийство?

— Не.

— Благодаря ви, шериф — той се обърна към Хю. — Свидетелят е ваш.

Хю стана, за да разпита шерифа. Беше очевидно смутен и се опита да не го показва, но се окуражи, като установи, че няма доказателство, освен пасажа в библията, което да свързва двете престъпления. Въпреки всичко белята бе сторена.

Когато Даниел стана да призове следващия свидетел, усети как атмосферата някак си се бе променила. Внезапно във въздуха припламнаха искри и предчувствие за нещо. Даниел се почувства удовлетворен, когато усети тази промяна, която му показа, че победата е много близко и може почти да я докосне. Той призова Джо Хейли, шериф на Сейнт Джоузеф, щата Мисури, за да застане като свидетел и съдебните заседатели научиха за още едно неразкрито убийство с нож на проститутка. Когато чуха как една библия, намерена до нея, била отворена на Езекиел, Даниел разбра, че вече ги е убедил, че за смъртта на трите проститутки е отговорен един и същ човек. Но когато чуха Том Тайър да твърди, че е видял Еймъс в същата нощ, в която е била убита проститутката от Мейсън, заседателите разбраха, че Еймъс не е този мъж.

Беше време да се каже на съдебните заседатели кой е този мерзавец. Даниел се приближи до масата на защитата и вдигна два документа.

— Ваша чест, това са две телеграми от управителите на „Мейсън сити хотел“ и „Джеферсън армс хотел“. Бих искал да ги приложа като доказателства.

Билингс изпълни молбата му и Даниел извика Сю Ан Паркър на мястото на свидетелите.

— Госпожо Паркър, вие и вашият съпруг управлявате хотела в Шиварий, нали?

— Да.

— И в нощта, в която бе убита Корин Хюз, имаше един определен мъж, който бе отседнал във вашия хотел, нали така?

— Да.

— Кой беше този мъж?

Подготвена за този въпрос, тя му даде името, което бе поискал.

— Алвис Пърди.

Главите се обърнаха в посока на Алвис Пърди дори и от отсрещната страна на залата, Даниел можа да види как потта се стича по челото на търговеца на книги. Той стана от мястото си и се обърна в посока на изхода, но Боби Том Тайър бе застанал на вратата и блокираше всякакъв опит за бягство, а Алвис не бе в категорията на Боби Том. Търговецът бавно потъна обратно на мястото си.

Даниел подаде на Сю Ан двете телеграми, които току-що бе приложил като доказателство.

— Това са телеграми от собствениците на хотелите в Мейсън и Сейнт Джоузеф. Виждате ли името върху тях?

— Да.

— Те потвърждават, че Алвис Пърди е отсядал в техните хотели в Мейсън, щата Джорджия, и в Сейнт Джоузеф, щата Мисури, нали?

— Да.

— И датите, в които Алвис Пърди е останал там, съвпадат с датите, когато проститутките от областите Мейсън и Джоузеф са били убити?

— Да.

Даниел направи малка пауза за по-голям драматичен ефект, после я попита:

— Какво е написал Алвис Пърди върху регистрите на тези два хотела и във вашия като своя професия?

— Търговец на книги и библии.

В залата настъпи хаос и на съдията Билингс този път му бяха необходими няколко минути да удря с чукчето по масата, за да усмири множеството. Алвис скочи на крака и хукна към вратата, като се опита да премине през Боби Том, но беше безполезно. Якият помощник-шериф му щракна белезниците пред погледа на съдебните заседатели и го отведе.

Даниел довърши защитата си и произнесе кратка заключителна реч. Заключителната реч на Хю бе съвършено подготвена, отлично представена и не промени абсолютно нищо. Съдебните заседатели се събраха в четири и половина същия следобед и се върнаха в пет, за да оповестят решението си.

— По единствената точка на обвинителния акт, предумишлено убийство, ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Еймъс Джеферсън Буун за невинен.

— Да! — извика Даниел, неспособен да потисне вълнението си. Той обичаше да печели. Но когато се обърна назад и видя Лили зад него, с цялото облекчение, щастие и благодарност на света в очите й разбра, че това е най-приятната му победа от всички.