Лора Лий Гърк
Без дъх (8)

8.

На следващия ден Лили разбра, че копнее за присъствието на Даниел, за да я предпазва, но не от мъже, които пишат заплашителни бележки. Не, Лили имаше нужда от Даниел да я предпази от нафукани търговци на книги.

Алвис Пърди разхлаби папийонката си и я погледна със сладострастно намерение между лавиците с книги, като мляскаше с дъвка между зъбите.

— Разбира се, мога да ти продам някои енциклопедии на Фънк и Уогнъл този месец.

— Не, благодаря.

На Лили й се искаше да може да му каже какво да направи с енциклопедиите си. Но чакаше голяма пратка нови книги от Ню Йорк и ако Алвис се разбеснееше, можеше да не получи своите книги до Коледа.

Реши, че да избяга, е най-добрата й възможност. Спусна се сред лавиците и действително успя да се добере до бюрото си, без Алвис да успее да й пусне ръце. Грабна ножа си за писма и застана срещу него от другата страна на бюрото. Въпреки че начина, по който я гледаше, винаги я караше да иска да се изкъпе със сапун, знаеше, че по същество Алвис е безобиден. Въпреки това тя се почувства много по-добре със сребърния нож за отваряне на писма в ръка. Ако станеше агресивен, щеше да прободе ръката му — с книги или без книги в нея. Това ще го научи да си държи ръцете прибрани до себе си — помисли си тя и се усмихна, като си го представи.

Алвис, разбира се, изтълкува погрешно тази усмивка.

— Чувам, че следващата седмица ще има забава с танци в Калхун — поде той, като се наведе по-близо над бюрото й. — Бих могъл да пренаредя програмата си така, че да съм свободен тогава. Какво ще кажеш, малката, да отидем двамата с теб? Имам съвсем нов автомобил, който ще ни закара дотам, имам и пари, с които можем да си прекараме чудесно.

И той измляска отново с дъвката си.

— Не, благодаря ти.

Лили започна да отваря пощата си като й се искаше някой, който и да е, да влезе през предния вход. Дори Дави щеше да бъде добре дошла сега.

Той я наблюдава известно време, после оправи целулоидната си яка, изкашля се леко и опита отново.

— Виж сега, няма какво толкова да си вириш носа пред мен, като си раз-ве-де-на и всичко останало. И двамата знаем, че женски като теб искат да се забавляват малко от време на време, а с мен би прекарала много добре, малката.

Лили издаде напред брадичка. Ръката й стисна по-силно ножа за писма.

— Съмнявам се.

— Двамата с теб бихме могли да отидем на тези танци, а после да си намерим хубав хотел и… — той й смигна. — Нали знаеш…

Още една дума, само една и щеше да си го получи.

Протегна се да я достигне през бюрото и тя отстъпи назад извън обсега му. Той заобиколи бюрото във формата на U и преди тя да може да избяга, я хвана в капана на очертанията му.

— Хайде, скъпа — каза той, като се смееше и направи крачка напред. — И двамата знаем, че си свободна жена, която обича да си прекарва добре. И никой няма да те забавлява по-добре от мен.

Лили реши, че това е пределът, до който можеше да издържи Алвис Пърди. Тя вдигна заплашително ножа за писма.

— Алвис, ако не изчезнеш от библиотеката ми в същия този миг, заклевам се, че…

— Какво, по дяволите, става тук? — прекъсна я един друг мъжки глас и Лили погледна покрай Алвис. Видя Даниел да пресича бавно библиотеката към тях.

— Добър ден, господине — Алвис бързо излезе иззад бюрото и се отдалечи от нея. — Тъкмо направих посещение на госпожа Морган, това е всичко — обясни объркано. — Ние сме стари приятели.

Даниел изгледа Алвис и изражението на лицето му ясно показваше мнението му, че търговецът на книги е нещо, което току-що е изпълзяло изпод някоя скала. Изпод свъсения поглед на мъжа, който бе два пъти неговия ръст, Алвис започна да се свива точно като червей, какъвто си и беше. Лили истински се наслаждаваше на това как Алвис се гърчи и едва не избухна в смях.

Даниел се смръщи на мъжа, който бе почти с тридесет сантиметра по-нисък от него, и скръсти ръце на гърди.

— Защо не отидеш да посетиш някой друг? — предложи той.

— Разбира се, разбира се — засмя се нервно Алвис. Докосна леко шапката си за поздрав към Лили. — Ще бъда тук няколко дни, госпожо Морган, ако промените мнението си за онези енциклопедии — избъбри той и побърза да се измъкне през предния вход.

Лили се засмя.

— Благодаря ти. Със сигурност си мислех, че ще трябва да го пробода.

И тя размаха заплашително ножа за писма.

— Приемам, че това означава, че поне веднъж в живота си си доволна, че ме виждаш — той извърна глава към вратата, през която бе излязъл Алвис. — Кой е той между другото?

Лили си помисли какво се бе случило предишната нощ и усети, че бузите й пламват от притеснение при спомена. Не искаше да обяснява за Алвис Пърди на Даниел, особено след миналата вечер. Вместо да отговори на въпроса му, тя зададе свой.

— Какво правиш тук? Още разследвания по правни дела?

— Този път не. Дойдох да ти кажа, че разговарях с Тру за бележката, оставена в къщата ти. Той с неохота прие да направи нещо и да разследва случая, което не е изненадващо като се има предвид как жена му го заплашва заради теб и твоето движение за трезвеност. Но каза, че ще се заеме.

Даниел скръсти ръце и подпря бедро на бюрото й.

— Имаш ли намерение да отговориш на въпроса ми?

Тя би трябвало да знае, че не може да отклони вниманието на Даниел толкова лесно.

— Алвис Пърди. Търговец на книги.

— Той се държеше така, сякаш те познава много добре.

Хладният тон на гласа му я смути. Сега мислеше точно това, което всички, включително и Алвис Пърди, си мислеха за нея: че тя е свободна, лека жена. След начина, по който бе отвърнала толкова буйно на целувката му миналата нощ, какво можеше да очаква от него да си мисли?

— На Алвис би му се искало да си мисли, че ме познава много добре — отговори тя с хладен глас като този на Даниел. Предположи, че би могла да му каже и истината и да го остави да си мисли каквото си ще. — Той идва в града, перчи се с парите си, опитва се да ми продава някакви нови книги, прави ми неприлични предложения и си тръгва намусен, когато го отблъсна. Това се случва всеки месец като по часовник.

— Разбирам — втренченият му поглед се спря на ножа за отваряне на писма, който все още бе в ръцете й. — И ти чувстваш, че имаш нужда от някакво оръжие, за да се защитаваш?

Тя сви рамене.

— С Алвис това вероятно не е необходимо. Но по-добре да бъда предпазлива, за да не съжалявам после.

— И колко други жени са подложени на това прилепчиво поведение на този мъж?

— Струва ми се, че съм единствената. Алвис си мисли, че една разведена жена може лесно да се завладее.

— По дяволите — изпусна бавно въздишка Даниел. — Страхувах се, че се каниш да кажеш това.

 

 

Следващите няколко дни в Шиварий бяха напрегнати. В сряда се бе настанила горещина заедно с обичайната задушаваща влажност. Температурата се качи, а раздразнителността на хората от града растеше с вдигането на всеки градус на термометъра. Влажността и напрежението направиха въздуха достатъчно гъст, за да се реже с нож. Караниците между приятели, семейните спорове и уличните кавги постоянно ангажираха шерифа Трусдейл и го караха да проклина дружеството за трезвеност. До неделя почти всеки жител на Шиварий бе участвал поне в един разгорещен спор относно игралния клуб.

Стратегията на жените да затворят това място като бойкотират домашните си задължения започна да взема тежката си дан сред мъжете. Все повече мъже започнаха да вярват, че Шиварий наистина не се нуждае от заведението на Хелън и отстояването на мъжкия им авторитет ставаше все по-маловажно с всеки изминал ден. Въпреки че Даниел направи онова, което можа, за да повдигне унилия им дух, той не успя да утеши мъжете от липсата на семействата им и колкото и да му се искаше, не можеше да завърже краката и ръцете на Лили за някое дърво до деня на гласуването.

Лили си имаше своя кръг от проблеми. Повечето от жените започнаха да се оплакват от ефекта, който бойкотът имаше върху децата им. Някои от тях отстъпиха и се върнаха към всекидневните си задължения на съпруги — понякога с желание и понякога по принуда, защото съпрузите им използваха сила, за да ги накарат. И въпреки че неделната проповед във всяка от трите църкви на Шиварий осъди алкохолните напитки, разпуснатостта и хазарта, и заклейми Хелън Оувърстрийт като дяволско изчадие, игралният клуб продължаваше процъфтяващата си дейност. Мъже от други градове винаги бяха опора на нейната клиентела и на тях не им пукаше какво каканижат проповедниците. В добавка много от местните мъже, чийто крак никога преди не бе стъпвал в заведението на Хелън, сега го правеха — отчасти, защото никъде другаде не можеха да получат топла храна и отчасти, защото искаха да покажат на жените си кой е господарят вкъщи. Фактът, че Хелън бе намалила цената на половинчасово забавление с някое от нейните момичета наполовина; че сервираше бърбън за десет цента чашата и намали началните залагания на масите за покер, също помогна много, тъй като повече местни мъже сега можеха да си позволят да отидат там.

Нито Лили, нито Даниел можеха да предвидят как ще гласуват мъжете, когато настанеше време, и двамата направиха всичко, каквото можаха, за да осигурят успеха на тяхната си страна.

Но едно убийство напълно измъкна положението извън техен контрол.

То стана около полунощ в неделя. До един часа в понеделник сутринта Еймъс Буун бе откаран в затвора. В четири часа същата сутрин Лили бе в къщата на Самюъл.

— Какво, по дяволите… — измърмори Даниел, като излизаше от дълбок сън и чу как някой думка на предната врата и го вика по име. Затарашува из тъмното за кибрит и запали една лампа, после нахлузи чифт панталони. Слезе долу, като стигна до предната врата малко преди Самюъл.

Когато отвори вратата, той видя отпред да стои Лили с вдигнат юмрук, готова да задумка пак.

— Най-после — извика тя като го видя и свали ръка. — Помислих си, че ще трябва да подпаля къщата, за да те измъкна от леглото.

— Лили? — все още полусънен, той разтърка едното си око с опакото на ръката си, без да е в състояние да възприеме едно посещение от нейна страна в този безбожен час и се зачуди дали не сънува. Беше все още тъмно като в рог и тишината навън му казваше, че дори и местните петли не се бяха събудили, но разбра, че това не може да е сън. Ако бе сънувал Лили, адски сигурно бе, че тя нямаше да има никакви дрехи върху себе си.

— Малко е рано за посещение, нали?

— Може би. Не знам колко е часът — тя си пое дълбоко дъх, погледна към Самюъл зад него, после отново насочи поглед към Даниел. — Едно от момичетата в игралния клуб е било убито с нож снощи.

Ако намерението й бе да шокира Даниел и да го накара съвсем да се разбуди, тя успя. Слисан, той се вторачи в нея, но би могъл да се закълне, че тя казва истината. Дори на мъждукащата светлина, която се процеждаше през вратата, лицето й беше бледо и тя трепереше. Сграбчи я за ръката и я издърпа вътре.

— Можеш ли да направиш малко кафе? — попита той Самюъл и въведе Лили в гостната.

Тя потъна в края на кушетката, покрита със сатинирана басма, и веднага избухна в сълзи. За Даниел това бе толкова нехарактерно, че той се сепна. За него Лили никога не бе изглеждала като тип жена, способна да потъне в сълзи.

— Разкажи ми всичко.

Лили с усилие си възвърна присъствието на духа и затърси носна кърпичка в джоба си. Изтри бузите си и изсуши очи, после го погледна.

— Не исках да стане така — изхълца тя. — Съжалявам, че не можах да се овладея. Просто защото я видях…

— Кого?

— Корин Хюз. Онова бедно момиче. Цялата бе оплискана с кръв. Собствената й кръв.

Лицето на Лили се сгърчи и той забеляза, че сълзите й всеки миг заплашваха да рукнат отново. Помисли си за мъжа, който й бе оставил онази заплашителна бележка, помисли си за Алвис Пърди, който й пускаше ръце в библиотеката и внезапно го обзе бясно желание да я защити, и се зачуди дали не подлудява. Въпреки начина, по който го бе целунала миналата нощ, тя все още го мразеше. Той си помисли, че трябва да си е изгубил ума, щом започва да се грижи да защитава една жена, която му бе зашлевила плесница още първия ден, в който го бе видяла, че се е върнал в града. Рязко той стана на крака и пресече стаята, за да отиде до шкафчето с алкохолни напитки.

Наля два пръста бърбън в една чаша и й я подаде.

— Вземи.

Тя отказа с поклащане на глава.

— Добре съм. Не ми трябва алкохол.

— Хайде де. Изпий го все пак.

— Аз съм секретар на дружеството за трезвеност в Шиварий. Какво биха си помислили хората?

— Кой ще разбере? — възрази той. — Освен това откога започна да те е грижа какво си мислят хората?

— Вярваш или не, винаги ме е било грижа.

Въпреки думите й той не махна чашата. Просто продължи да я държи пред нея, докато тя най-накрая я прие. Изпи бърбъна на две глътки, закашля се два пъти и потрепери.

Той взе чашата от ръката й като наблюдаваше как малко цвят се връща на бузите й.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — въздъхна тя след изгарящото усещане в гърлото й. — Благодаря ти…

Той остави стъклената чаша на близкото нощно шкафче, после седна до нея.

— Как се е случило всичко това и как така ти я видя?

— Жената на шерифа Трусдейл дойде и ме намери, след като го арестуваха.

Даниел не я прекъсна да я попита кой е бил арестуван. Беше разпитвал достатъчно разстроени свидетели, за да знае, че ще стигне до това, когато му дойде времето.

— Бяхме се отправили за затвора — продължи тя — и мъжете носеха… тялото към доктор Уилсън. Знаеш, че къщата на доктора е от другата страна на улицата срещу затвора. Както и да е, вкараха я вътре за…

Тя направи пауза, за да потърси подходящата дума. Той й я намери.

— Аутопсия.

— Точно така. Умът ми е толкова разнебитен, че не мога да мисля нормално — Лили спря и го погледна с очи, широко отворени от ужас и шок. — Беше увита с одеяло, но човек можеше да види как кръвта се процежда през него от всички страни. О, Боже!

Тя прехапа долната си устна между зъбите, за да спре да трепери, сведе глава и отново погледна Даниел.

— Той не го е направил. Не би могъл да извърши такова нещо.

— Кой?

— Еймъс.

Той се вторачи в нея.

— Шерифът Трусдейл е арестувал Еймъс Буун?

Лили вероятно усети изненадата му.

— Разбирам. Аз също не можах да повярвам. Като че ли Еймъс би могъл да убие някого.

— Тру вероятно е имал причина. Какви доказателства има?

Тя не отговори и Даниел разбра от мълчанието й, че вероятно е имало много доказателства, за да издаде заповед за задържането на Еймъс.

— Разкажи ми как се е случило.

Тя въздъхна.

— Бил е в игралния клуб. Сигурна съм, че е бил там, защото… ами защото…

— Искал е жена?

— Беше любопитен!

— Добре, нека бъде така, както казваш. Любопитствал. После какво се е случило?

— Не знам. Шерифът дори не ми разреши да го видя — гласът й стана писклив, треперещ и уплашен. — Вероятно е загубил и ума и дума, а Тру дори не ми дава да го видя. Защо не мога да го видя?

Даниел покри бузите й с длани. Пръстите му погалиха слепоочията й.

— Успокой се — каза й нежно, като усещаше, че тя е все още на ръба на истерията. — Ще разговарям с Тру за това. Ще се погрижа да получиш права за посещения, докато Еймъс е в затвора.

Кафявите й очи станаха по-спокойни и му благодариха.

— Благодаря ти.

Отново той изпита онова неочаквано желание да я закриля. Плъзна ръце около нея, но тя внезапно се вдърви и той неохотно остави ръцете си да паднат встрани. Да, той определено подлудяваше, за да си мисли, че Лили иска или се нуждае от закрила. Изправи се и отстъпи на една безопасна крачка от нея.

— Лили, вероятно е имало повече от двадесет мъже в заведението на Хелън. Защо шерифът е арестувал точно Еймъс?

— Той е бил в стаята й. Шерифът каза нещо за това, че са го намерили в килера. Целите му дрехи са били в кръв и веднага са го арестували. Това е всичко, което знам — тя погледна Даниел в очакване. — Сега какво ще стане?

— Първо, ще се предяви обвинение. Вероятно след около две седмици, когато се върне съдията Билингс. Ще бъдат определени съдебни заседатели и срещу Еймъс ще бъде заведен съдебен процес за убийство.

Тя поклати глава.

— Не това имам предвид.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво възнамеряваш да направиш по случая?

— Аз? Нищо.

— Как така нищо! Ти трябва да го защитиш.

Смаян, той поклати глава.

— О, не! Утре се връщам в Атланта. Имам работа, която изисква цялото ми внимание.

— Като например кампанията ти за Сената?

— Точно така.

— Еймъс ще бъде обесен.

Той го призна с кимване.

— Вероятно.

— Но той не е извършил убийството.

— Откъде знаеш?

Въпросът я накара да скочи на крака. Във възбудата си тя започна да се разхожда напред-назад.

— Познавам Еймъс. Освен това той е казал на шерифа, че не го е извършил.

— Разбира се, че не е възможно да е излъгал…

— Той не го е направил — повтори тя упорито. Като спря да крачи, го погледна. — Ти се срещна с Еймъс. Честно, вярваш ли, че той би могъл да извърши такова нещо?

— Няма значение в какво вярвам аз. Онова, което има значение, е в какво биха повярвали съдебните заседатели.

— Ами истината? Или тя е твърде безинтересна за теб?

Той си пое дълбоко дъх.

— Лили, намери някой друг адвокат. Аз няма да поема този случай.

— О, да, ще го поемеш! — тя размаха обвинително пръст в негова посока. — Това все пак е изцяло по твоя вина.

— По моя вина?

— Ако не беше дошъл тук да спреш действието на съдебното разпореждане, онова ужасно място щеше да бъде затворено, а това момиче все още щеше да бъде живо. Не се ли чувстваш малко отговорен?

— Не — каза той рязко. — Не се чувствам.

— И тъкмо когато започнах да вярвам, че имаш сърце.

Той понечи да каже нещо, но тя предугади намерението му.

— Знам, знам, ти просто си вършиш работата. Разбирам. И после си тръгваш и никога не виждаш последствията от онова, което си свършил. Просто нямаш съвест.

Ето я отново. Същата фраза. „Ти просто си вършиш работата.“ Щеше да намрази тази фраза върху устните й.

— Освен моето съзнание, което си сигурна, че нямам, има ли друга причина, поради която да бъда въвлечен в това?

— Защото Еймъс е невинен. Защото това е твоят град. И защото ти си най-добрият адвокат. Еймъс заслужава най-доброто.

Той бе силно изненадан от комплимента й, въпреки че изражението на лицето й му казваше, че това е признато с неохота.

— Благодаря, но не.

— Защо не? — възрази му тя.

Брадичката й се вирна напред. Погледна го така, както може да погледне лъвица, която защитава малките си, и Даниел разбра, че го грозят неприятности. Познаваше този поглед. Почти се страхуваше от него. Защото когато Лили издадеше брадичката си напред и го погледнеше с тези обвиняващи очи, когато имаше цел, за която да се бори, плановете на Даниел се проваляха и животът му се усложняваше.

— Ако е за пари — каза тя, — ще намеря начин да ти платя хонорара. Нямам много пари, но…

— Парите нямат нищо общо с това — прекъсна я той. — Казах ти, имам други задължения.

— Искаш да кажеш, че Еймъс не е достатъчно важен, за да привлече вниманието на голям адвокат като теб.

— Въобще не е така.

— Аз пък мисля, че е точно така. Ако мъжът, който стои в тази килия, бе Калвин Стодърд или някой също толкова богат, влиятелен човек, ти щеше да захвърлиш другите си задължения по-бързо отколкото горещ картоф.

В думите й имаше достатъчно истина и те го жилнаха. Но проклет да бъде, ако се оставеше тя да го забележи. Изправи се и я погледна безпристрастно.

— Нямам намерение да защитавам Еймъс Буун. Ще разговарям с Трусдейл, ще се погрижа да можеш да го посещаваш, докато е в затвора и ще ти дам списъка на няколко отлични адвокати, които, сигурен съм, ще имат голямо желание да поемат този случай.

Втренчените им погледи се приковаха един в друг в мълчалива битка за цели пет секунди, преди най-накрая тя да се откаже.

— Добре — въздъхна тя и се извърна. — Разбрах, че вече си решил. Предполагам, че трябва да си намеря някой друг адвокат.

Обърна се, после спря да го погледне през рамо.

— Но ако възнамеряваш да откажеш помощта си на някой, който има нужда от теб, най-малкото, което можеш да направиш, е да го погледнеш в очите, когато му го казваш.

С това предизвикателство на раздяла тя се отправи към вратата. Даниел я наблюдаваше как си отива и нещо, което бе казала преди няколко минути, внезапно проблесна в съзнанието му.

— Хей, Лили, почакай за секунда.

Тя се спря отново и се обърна към него.

— Да?

— Какво имаше предвид, като каза, че нямаш много пари? От Джейсън се изискваше да плаща издръжка — доста щедра сума, доколкото си спомням. За какво я похарчи?

— Въобще не съм я похарчила — отговори тя и Даниел изведнъж изпита гадене в стомаха. — Джейсън продаде всичките си вещи — продължи монотонно, — опакова багажа си и замина. Всички пари изчезнаха с него. С решение за издръжка или не, той никога не ми плати и цент.

Тя си тръгна и този път Даниел не я спря. Прокара пръсти през косата си и се облегна на най-близката стена.

През цялото време си бе мислил, че тя е финансово осигурена. През цялото това време си бе мислил, че разводът е приключил добре за нея.

Не, възрази той сам на себе си. Истината бе, че въобще не бе помислил за нея. По дяволите…

Звукът от стъпки го сепна от мислите му. Отвори очи, когато Самюъл влезе в стаята с поднос и чаши в ръце.

— Ето кафето — каза той и се спря, като се огледа наоколо. — Къде отиде гостенката?

— Тръгна си.

Даниел разказа накратко за убийството и за целта на посещението й.

— Намерили са го в килера? — тихо подсвирна Самюъл. — Това е голяма беля. Значи ти не поемаш случая?

В думите на Самюъл нямаше упрек, нито осъждане в очите му, но Даниел почувства известна вина. Веднага зае отбранителна позиция.

— Имам други дела — каза.

— Хмм.

— Имам задължения в Атланта.

— Вярно е.

— Не съм отговорен за Еймъс.

— Аха, аха.

С всяко измърморено съгласие вината на Даниел нарастваше.

— По дяволите — промълви той и се изправи от стената, после премина покрай Самюъл и излезе от стаята.

— Къде отиваш?

— Ще се върна.

Дръпна и отвори предната врата.

— Помислих си, че нямаш намерение да поемеш случая.

— Няма да го поема. Просто ще отида да видя какво става.

Той пое по посока към затвора като с всяка крачка си казваше, че няма да се забърква в това. Щеше да изпълни обещанието си към Лили и щеше да издейства тя да се види с Еймъс. После, когато се върнеше в Атланта, щеше да намери друг адвокат, който да поеме делото на момчето. Добър адвокат.

Дори и в четири и половина сутринта новината се разпространи бързо в Шиварий и когато той пристигна отвън пред затвора вече се бе събрало множество. Заместник-шерифът Боби Том Тайър, невъзмутимо наблюдаваше тълпата отвън.

— Добро утро, Даниел — поздрави го той. — Предполагам, че си чул.

Кимна в отговор.

— Имаш ли нещо против да вляза?

Боби Том се отмести и Даниел влезе в кабинета на шерифа. Там бяха Лили и Роузи, които го увещаваха да им позволи да се видят с момчето, докато Тру, с незапалена пура стисната между зъбите, стоеше пред затворената врата, която водеше към двете затворнически килии в Шиварий, с широко разтворени крака и скръстени ръце на гърдите, без да се трогне от настоятелните им искания. И тримата вдигнаха поглед, когато Даниел влезе в стаята.

— Госпожи — поздрави той двете жени с кимване, после се приближи до шерифа Трусдейл. — Тук съм, за да се срещна с Еймъс.

Шерифът неохотно отстъпи встрани и Даниел влезе в задната стая. През железните решетки той можа да види Еймъс сгушен върху един нар в ъгъла на килията, свит на кълбо като зверче в клетка. Той се обърна към Тру, който го бе последвал.

— Бих искал да остана сам с Еймъс за няколко минути.

— Какво? — Тру издърпа незапалената пура измежду устните си. — Не мога да направя това, Даниел. Той е убиец.

— Откъде знаеш? Видял ли си го да убива някого?

— Може и да съм го видял. Той е безусловно виновен.

— Никой не е виновен, докато не приключи следствието и докато не влезе в сила присъдата — натърти Даниел. — И искам известно време, за да разговарям с Еймъс насаме. Аз съм адвокат и имам правото на това, Тру. Знаеш го. Ще ти извикам, когато съм готов.

— Ами ако той те нападне?

— През решетките?

— Би могъл. Би могъл да те сграбчи за гърлото. Ами ако те убие?

— Тогава ти ще знаеш, че той е безусловно виновен за това, че е убил някого, нали?

Неохотно, шерифът излезе от стаята и затвори вратата на кабинета след себе си.

По време на разговора на Даниел с шерифа Еймъс не бе вдигнал глава, нито пък бе дал някакъв друг знак, че осъзнава какво става около него. Остана напълно неподвижен, с чело върху коленете, а ръцете му бяха поставени върху тила и предпазваха главата му. Даниел приближи до железните решетки, които го разделяха от младежа, и седна на стола за посетители.

Почака няколко секунди, но Еймъс не помръдна. Най-накрая той заговори:

— Еймъс? Даниел Уокър е. Спомняш си за мен, нали? Лили ме помоли да дойда и да те видя. Тя се тревожи за теб. Както и Роузи.

Последва дълга тишина. После, със звук от глас, заглушен от ръцете му, Еймъс проговори.

— Искам да си отида вкъщи.

— Знам, но не можеш да си отидеш вкъщи сега. Разбираш ли защо? — когато Еймъс не отговори, той продължи: — Хората си мислят, че ти си убил онова момиче, Корин Хюз.

Споменаването на името на момичето накара Еймъс най-накрая да повдигне глава. Той не погледна към Даниел, а впери невиждащ поглед покрай него, сякаш търсеше нещо в далечината.

— Тя бе винаги добра с мен — рече глухо.

Даниел бе силно изненадан. Момчето кимна бавно.

— Имаше навика да се разхожда из гората. Виждал съм я да хвърля хляб на птичките. Тя харесваше птички. Понякога разговаряхме. Роузи и Лили казаха, че е от онези лоши жени, но те не я познаваха. Тя не беше лоша. Поне не искаше да бъде.

Даниел не бе сигурен дали фактът, че Еймъс познава момичето би му помогнал, или би попречил на делото срещу него, но ако имаше намерение да осигури адвокат на Еймъс, беше по-добре да научи колкото се може повече.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи миналата нощ?

Еймъс не продума. Очевидно бе уплашен, а вероятно бе и в шок, и Даниел реши, че вероятно най-добрият подход бе да предположи действията на Еймъс и да види какъв ще е отговорът му, ако въобще имаше такъв от негова страна.

— Еймъс, ще ти кажа какво мисля аз, че се е случило, а ти ще ми кажеш къде греша. Става ли?

Като в транс Еймъс продължаваше да се взира в стената отвъд решетките на килията му и не отговори.

— Снощи ти си отишъл в игралния клуб. Решил си да посетиш Корин, защото тя е била… твоя приятелка. Качил си се по стълбите и си влязъл в стаята й. Така ли е?

Еймъс не каза нищо.

— Видя ли някого в стаята? — продължи Даниел. — Искам да кажа, освен Корин? Когато се качваше в стаята й, видя ли някого да слиза по стълбите? Видя ли някого в коридора?

Еймъс остана напълно неподвижен, абсолютно безмълвен. На този етап да се измъкне истината от него бе все едно като вадене на зъб, но мълчанието на младежа само засили твърдението на Лили, че е невинен. Убийците обикновено нямаха търпение да разговарят, да кажат какво знаят или за да установят своето алиби, или за да накарат другите да повярват, че не са извършили нищо осъдително. Интуицията на Даниел показваше, че Еймъс не е убил момичето. Но когато се стигнеше до това да разкаже какво се е случило, Даниел изпадна в затруднение.

— Еймъс, ти ли го направи? Ти ли уби Корин Хюз?

Еймъс просто го погледна с изражение на силно нещастие, като напомни на Даниел за малко кутре, но все още не отговаряше и Даниел съзнателно усили гласа си.

— Ти ли я уби? Да или не. Ти ли я уби?

Еймъс се сепна, отдръпна се назад до стената, а ръцете му покриха главата му в защита — един жест, който Даниел познаваше толкова добре. Съвсем, съвсем добре.

— Не — прошепна Еймъс.

Шерифът Трусдейл дотича на бегом и Лили след него. Като се взираше в Еймъс, Даниел едва ги забеляза.

— Чух, че извика — каза шерифът, като спря зад него. — Добре ли си?

Даниел не обърна внимание и на двамата. Изцяло бе съсредоточен върху Еймъс.

— Еймъс, ако ти не си я убил, защо си се скрил в килера? — усили натиска той.

Еймъс не отговори. Беше се оттеглил в един собствен свят и Даниел разбра, че няма да получи повече информация. Стана от стола и се обърна към шерифа.

— Е? — помита го Тру. — Доволен ли си?

— Не. Ще бъда доволен, когато приключи следствието и Еймъс бъде освободен.

Гъстите вежди на шерифа се вдигнаха до средата на челото му.

— Ти няма в действителност да му станеш адвокат, нали?

През рамото на Трусдейл Даниел мярна Лили, която го наблюдаваше от рамката на вратата.

— Баща му бе пияница — каза тя, — който го биеше. Еймъс имаше навика да се крие в килера от него.

Даниел изпусна въздух с една дълга, бавна въздишка, като си спомни собственото си място за криене под предната веранда. Чу пиянския глас на баща си и плющенето на бръснарския каиш.

„Излизай оттам, ти малък пикльо или ще ти размажа физиономията.“

Даниел затвори очи за миг и се пребори да запази самообладание, докато накрая успя да заличи спомена. Когато отвори очи, Лили го наблюдаваше.

Каза си, че не може да си позволи да остави личните чувства да попречат на кариерата му. Каза си, че Калвин ще бъде бесен ако поемеше случая. Изтъкна пред себе си всички причини защо не би могъл да помогне на Еймъс. Но когато погледна Лили в очите, всички тези причини се разтвориха, защото въпреки онова, което вероятно си мислеше за него, той имаше съвест.

Без да сваля поглед от Лили, отговори на въпроса на шерифа.

— Да, Тру — отвърна с усилие. — Ще бъда негов адвокат.