Лора Лий Гърк
Без дъх (17)

17.

Лили можеше да види лицето на Даниел в профил, докато той се бе навел над Еймъс и му говореше. Седнала на няколко крачки разстояние, тя не можеше да чуе какво му казва, но не й бе и нужно да чува краткия разговор, за да знае как се чувства Даниел.

„Няма да защитавам някой, който ме лъже.“

Тъй като си спомни думите му в кафенето, Лили изведнъж бе обзета от страх. Ако Даниел напуснеше делото, какво щеше да стане с Еймъс?

Тя трескаво разбута множеството, за да излезе от залата. Искаше да стигне до затвора колкото е възможно по-бързо. В момента не я вълнуваше дали Еймъс бе излъгал, искаше само да убеди Даниел да не напуска делото.

Едва пристъпила прага на предната врата на кабинета на шерифа, тя го чу да крещи и премина покрай Боби Том, като пренебрегна протестите му, че сега не може да влиза в затвора.

— Ще можеш ли да ми обясниш защо не ми каза за тоя разговор? — питаше настойчиво Даниел, докато крачеше напред-назад пред решетките.

Тя погледна покрай него и видя Еймъс в килията, свит върху нара, а ръцете му бяха обгърнали главата му, сякаш се защитаваше — едно сърцераздирателно напомняне за страха на момчето от разгневени мъже. Даниел изглежда бе твърде вбесен, за да го забележи. Той продължи:

— Ти ми каза, че си отишъл на разходка в гората, срещнал си се с Корин и тя те е поканила в игралния клуб. Не ми каза, че си направил предложение на момичето, за Бога! Или че тя ти е отказала. Или че сте се скарали. Какво, нима си мислеше, че това не е важно?

Той спря и се обърна към момчето.

— Имаш ли представа какво впечатление прави това на съдебните заседатели? Сега разбрах какво имаше предвид Хю, когато каза, че ще докаже мотива и умисъла. Ти си имал пълно основание да й се разсърдиш и не е нужно голямо въображение, за да се сети човек, че ще си ядосан, за да отидеш там и да я убиеш.

Еймъс изскимтя от страх и Лили не можа да издържи повече.

— Даниел, за Бога, спри да го тероризираш!

Той й хвърли поглед през рамо.

— Ти стой настрана от това — й изръмжа късо и насочи отново внимание към клиента си. — Ако ми бе казал, ако знаех за това, бих могъл да намеря начин да го опровергая. Сега не знам какво да правя и ако не започнеш да ми обясняваш какво наистина се е случило, ще бъдеш обесен, момче. Това ли искаш? — и без да чака отговор, той продължи: — Би трябвало да ти намеря друг адвокат. Трябва да помоля съдията и да прехвърля делото ти на някой друг веднага.

Като чу точно това, от което се страхуваше, Лили заговори отново.

— Даниел, ти не можеш…

— Лили!

Тази единствена дума, изречена меко и тихо, бе някак си по-заплашителна, отколкото ако бе креснал. Той се обърна към нея и Лили направи крачка назад при гнева, който видя в очите му.

— Излез оттук.

Тонът му не оставяше място за спор. Тя се отдалечи бавно, но говореше, докато отстъпваше.

— Не можеш да се откажеш сега. Ти си неговият адвокат. Трябва да останеш докрай.

— Дай ми поне едно основание, за да го направя — процеди той през зъби.

— Защото той е невинен, Даниел — напомни му тихо тя. — И ти си всичко, което той има.

С тези думи тя си тръгна като знаеше, че е направила всичко, което бе по силите й, надявайки се да е достатъчно.

 

 

Когато Даниел дойде да се срещне с нея в библиотеката, й се стори, че бяха изминали години, но в действителност бяха само няколко часа. Тя скочи, когато той се появи на вратата.

— Е? — попита го нетърпеливо.

Той остави папката си на масата, после разкопча сакото си и го хвърли върху облегалката на стола.

— Не можеш винаги да фучиш като квачка над пиленцата си — рече тихо той и започна да навива ръкавите на ризата си.

Обля я вълна на облекчение.

— Ти си все още негов адвокат?

— Засега — измърмори той и разхлаби вратовръзката си с едно дърпане. — Ако открия, че ме е излъгал отново, няма да се наложи да има процес.

— Защо?

— Защото сам ще го обеся.

Той седна и Лили зае място на един стол от другата страна на масата.

— И така, излъгал ли те е наистина? — затаи дъх тя.

— Да.

— Но защо?

— От това, което сте казали ти и Роузи, Еймъс е знаел, че жените в игралния клуб са лоши. Когато се е срещнал с Корин онзи следобед, започнали спор точно както го описа Луиза. Наистина й казал да се омъжи за него. Щял да се грижи за нея, така че да не й се налага да работи повече там.

Лили се усмихна.

— Колко мило от негова страна…

Даниел й хвърли ироничен поглед.

— Корин не мислела така. Казала му, че харесва живота си такъв, какъвто е, да носи красиви дрехи и да живее в разкошна къща, да яде скариди и праскови фламбе всеки път, когато си поиска. И всичко само за няколко часа на гръб през нощта. Защо да се отказва от всичко това?

Лили не бе изненадана.

— Значи Еймъс е отишъл там онази нощ, за да…

— Защото решил да я накара да промени мнението си — довърши Даниел вместо нея. — Между другото в известен смисъл ти бе права защо е отишъл в клуба онази нощ. Корин му е казала, че ако иска да я види отново, ще трябва да си плати, затова той е взел спестяванията си и е отишъл. Не е заради сексуална връзка.

Естественият говор на Даниел накара Лили да се изчерви, но затруднението й нямаше нищо общо с въпроса.

— Защо, за Бога, Еймъс просто не ти е казал за това?

— Помисли. Знаел е от теб и Роузи, че проститутките са лоши и вероятно се е почувствал унизен, когато е разбрал, че тя предпочита да си остане проститутка, отколкото да се омъжи за него.

— Мъжка гордост? — тя изсумтя пренебрежително. — Това ли било?

— Достатъчно е — увери я той. — Повярвай ми.

— Но кой я е убил? Имам чувството, че тъпчем на едно място.

— Считам, че си имаме работа със същото копеле, което е убило онези две проститутки. Еймъс се закле, че онова, което ми е съобщил преди, е вярно, че отишъл в стаята й и я намерил мъртва. Проблемът е, че сега съдебните заседатели са с предварителната нагласа, че Еймъс е бил толкова вбесен от отказа й да се омъжи за него, че е отишъл в игралния клуб онази нощ с намерението да я убие и че наистина я е убил. Как да оборя това?

— Свидетелските показания на Еймъс може да помогнат — предположи Лили с надежда. — Ако съдебните заседатели изслушат историята от неговата гледна точка…

— Искаш да кажеш, че истината сама ще възтържествува? — Даниел й отправи цинична усмивка. — Съмнявам се.

— Ти му повярва. Не мислиш ли, че съдебните заседатели също ще му повярват?

Даниел остана безмълвен и Лили го изгледа нерешително.

— Ти нали наистина му вярваш?

— Няма значение в какво вярвам.

— Но вярваш ли му?

Той мълча толкова дълго, че Лили си помисли, че има намерение да каже не, но за нейна изненада той кимна.

— Да, вярвам му — потърка с ръка челото си. — Въпросът не е в това дали му вярвам или не, не мога да разчитам на способността на Еймъс да убеди съдебните заседатели. Трябва да им покажа, че не го е направил, когато сега мисълта за вината му е здраво загнездена в умовете им — Даниел вдигна глава и я погледна. — Ако се проваля в опита си да ги убедя, Еймъс ще бъде обесен.

Изглеждаше толкова уморен… За пръв път Лили изцяло оцени тежестта на неговата отговорност. Той отговаряше за живота на един човек. Сега разбра, че докато успяваше в предизвикателствата, той също и страдаше от съмненията и страховете, които ги съпътстваха.

— Може би имаш нужда от добър нощен сън…

Той се засмя мрачно и се облегна на стола.

— Онова, от което имам нужда, е стратегия. Утре трябва да разпитам Луиза и да се опитам да оправя пораженията, които тя нанесе с показанията си. Нямам представа как да го направя, защото всичко, което каза, е вярно.

Лили протегна ръка и отметна кичура коса, който бе паднал върху челото му.

— Ще намериш начин — рече тя простичко, а пръстите й погалиха бузата му.

Той я хвана за китката и я придърпа към себе си. Прикова поглед в нейния.

— Знаеш ли, не съм направен от камък — почти простена той. — Ако продължаваш да ме докосваш така, заклевам се, наистина ще дам на хората от този град повод да говорят.

Тя издърпа ръката си.

— Съжалявам, не исках…

— Забрави го — той дръпна стола си назад и се изправи. — Просто сега трябва да се съсредоточа върху делото и ми е трудно, когато ме гледаш така.

— Как? — прошепна тя.

— Така. С премрежен, приканващ в спалнята поглед. Мисля, че разбираш какво означава това.

Лили си представи картината на двамата в спалнята. Внезапно потрепери, осъзнаване и очакване проникнаха в тяло й като я накараха да пламне. Погледна го в очите и видя това, което си бе помислила, отразено в тях — един болезнен глад за онова, което не може да достигне.

Той се извърна и взе да крачи неуморно из залата.

— Когато ме погледнеш така, не мога да мисля за нищо друго.

Лили го изгледа, озадачена от признанието му. Усещаше напрежението върху плещите му, видя мрачната линия на устата му и разбра, че той отхвърля със сила неканените мисли от съзнанието си, мисли за нея, които щяха да го разсеят от това, което наистина имаше значение в момента. Делото.

Между тях се настани тишина, а той продължаваше да крачи неуморно из библиотеката. Но когато стигна до стълбището, спря и погледна нагоре към мецанина.

— Езекиел — промълви глухо и пое по стъпалата. И изчезна от погледа й зад лавиците.

— Какво търсиш? — извика тя след него.

— Библиите — долетя отговорът. — Това е библиотека. Трябва да имаш няколко. Какво стана с онази от миналата нощ?

Думите на Даниел уловиха нещо в спомените й, същата натрапчива мисъл, която бе останала някъде назад в съзнанието й откакто бе видяла стаята на Корин. Нещо за тази библия.

— О, Господи! — простена тя, като притисна ръце до главата си. Мислеше трескаво и чувстваше, че всички парченца си идват на мястото с рязка и шокираща яснота — Алвис Пърди! Даниел, чуваш ли ме? Алвис Пърди!

Даниел се приближи до перилата и погледна надолу към нея.

— Кой?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— О, защо не разбрах по-рано? — пак изстена тя. — Как можах да бъда толкова сляпа?

— За какво говориш?

Тя отново погледна нагоре към него.

— Търговецът на книги. Библии. Съвсем нови библии. Средата на корицата бе пречупена — всичко това преминаваше през ума й светкавично и тя не можеше да намери думите достатъчно бързо, за да направи съответното заключение. — Знаех, че има нещо странно в стаята й. Това беше библията, Даниел. Това беше библията! Нима не разбираш?

Той се взираше недоверчиво в нея и тя разбра, че още не разбира. Пое си дълбоко дъх и тръгна по стълбите, като не спираше да обяснява.

— Библията бе отворена на Езекиел, защото убиецът е искал да видим този пасаж. Но защо бе отворена? — тя не изчака за отговор, а продължи по-забързано. — Това бе съвсем нова библия, а съвсем новите библии не могат сами да застанат отворени на точно определена страница. Точно по средата гърбът на книгата бе пречупен, така че книгата да остане отворена на тази страница. Като библиотекар аз забелязвам такива неща. Това, че средата на корицата бе прегъната, привлече вниманието ми — тя се спря пред него. — Как би се озовала една съвсем нова библия в стаята на Корин?

— Защото я е купила ли? — предположи тихо Даниел с тънка усмивка в ъгълчетата на устата си.

Лили видя тази усмивка, но бе достатъчно развълнувана, за да обръща внимание на опита му да я подразни.

— Или й е била дадена. И при двата случая от кого би получила тя съвсем нова библия? От Алвис Пърди, търговеца на книги, ето от кого. Той идва в библиотеката веднъж на два месеца под претекст, че ми продава книги, но онова, което прави в действителност, е да ме преследва. Мисли си, че защото съм разведена жена, ще съм лесна плячка. Всеки път, когато идва, се хвали колко много пари печели, като си мисли, че може да ме впечатли. Той е бил в града в деня на убийството. Видях името му в регистъра на хотела на Сю Ан.

Докато говореше, тя забеляза как умората на лицето му изчезна.

— И всичко това само поради една пречупена среда на корица? — каза той, като се засмя високо. — Само един библиотекар може да забележи нещо такова. Лили, ти си прекрасна! — без предупреждение той я сграбчи за раменете и я притисна силно към себе си. — Наистина си прекрасна! — повтори, преди да я целуне.

Когато Лили усети устата му да покрива нейната, тя се разтопи пред него без съпротива като разтвори устни да приеме целувката му и уви ръце около врата му. Точно това бе чакала тя в продължение на дни и нощи, този огън, който препускаше през вените й и сгорещяваше кръвта й. Изви се пред него със стон, желаейки до болка усещането за тялото му — твърдо и наведено към нейното.

Преди тя да осъзнае какво става, той я свлече на пода. Постави я да легне на гръб, а ръцете му се плъзнаха под нея като възглавница, която да я предпази от твърдия дървен под, дори когато се качи върху нея. Въздухът излезе от гърдите й при тежестта на тялото му, но тази тежест й бе приятна.

— Даниел — прошепна тя, неспособна да спре неволното усукване на бедрата си около неговите. — Даниел.

Той простена при това движение, като зарови лице във врата й. Обсипа с целувки шията й и я накара да произнася името му всеки път с въздишка. Премести тежестта на тялото си така, че да може да сложи ръката си под нея, после плъзна другата между телата им, за да достигне горното копче на роклята й.

— Нямаше да направя това — промълви той, като заля с целувки лицето й и започна да разкопчава копчетата с непреклонно спускане до кръста й. — Заклех се, че няма да направя това. Не сега. Все още не.

Той раздели краищата на горната част на роклята й и дръпна блузата й нагоре, за да плъзне ръка отдолу. Споходи я мисълта, че трябва да го спре, да го отблъсне, но краткият проблясък за причината изчезна при допира на пръстите му до голата й кожа.

Под долната й риза ръката му погали гърдата й, а палецът му заедно с показалеца заклещи зърното й. Започна бавно, ласкаво движение на пръстите си. Изтръгваше леки звуци на възбуда от гърлото й с всяка милувка.

— Лили, о, Господи, Лили — промълви той. Молитва или проклятие — не беше сигурен. — Желая те и това ме влудява. Знаеш ли го?

Тя не знаеше, но признанието му й даде прекрасното чувство на радост. Той вдигна глава и я изгледа втренчено, а очите му изпиваха лицето й с жажда и страст, която потвърждаваше думите му. Даниел я желаеше. За Лили, чийто съпруг никога не я бе пожелавал истински, това бе откровение. Тя се протегна, зарови пръсти в косата му и го придърпа към гърдите си.

Целуни ме там, помоли се тя безмълвно и той го направи, като отстрани тъканта, която покриваше гърдата й и накара тънката памучна материя да скърца връз чувствителната кожа на зърното й при всяка игра на езика му. Лили се почувства обгърната от прелестните усещания, които той създаваше, безсилна да го спре.

Тя прокара пръсти по гъстата му копринена коса. По тялото й се разнесе топлина, която ставаше все по-гореща с всяка целувка и с всяка милувка на ръката му. Държеше го близко до себе си и не искаше никога да го пуска, искаше той никога да не спира. Беше вълшебно.

Внезапно, с промълвено под носа проклятие, той се изтърколи от нея. Тя извика, протестирайки, но бе твърде късно. Той извърна глава, за да я погледне в един горещ миг, после рязко отскочи от пода и се изправи на крака.

Лили бавно излезе от чувствената замаяност, слисана и смутена от внезапното му отдръпване. Тя се изправи, като се взираше в неподвижните му рамене, докато той се бе загледал в стената.

— Спря… — прошепна тя. — Защо?

Без да я погледне, той издаде сподавен стон, който вероятно представляваше смях.

— Проклет да съм, ако знам — изрече дрезгаво с грапав от неутолената страст глас. — Но съм сигурен в едно. Когато този процес приключи, двамата с теб ще довършим онова, което започнахме. Ти също го знаеш, нали?

— Да — прошепна тя, като тази единствена дума бе съгласие и обещание. — Знам го.