Лора Лий Гърк
Без дъх (11)

11.

На Даниел, разбира се, му стана много забавно, когато по-късно през вечерта през прозорците на стаите им тя му разказа за затруднението си.

— Така ти се пада — изхихика той. — В края на краищата нито едно добро дело не остава ненаказано.

Тя едва не хвърли една възглавница върху му.

— Всичко е по твоя вина — оплака му се, като опря ръце на рамката на прозореца. — Бях толкова заета да се чудя дали някой от нашите членове не би могъл да бъде убиецът, така че нямах представа на какво се съгласявам. И именно ти ми пъхна тази глупава муха в главата.

— Защо става така, че всяко нещастие, което ти се случва, се оказва, че е по моя вина?

Тя се засмя, като знаеше, че вероятно така изглежда.

— Защото ти си проклятието на съществуването ми.

Даниел й се ухили невъзмутимо.

— Има моменти, когато чувствам същото за теб, сладуранке. Лично аз мисля, че получи онова, което заслужаваш. Една цяла година с Дави.

— Нали не си забравил онова, което каза за някой, който е способен да извърши убийство, при условие че има подходящия мотив? Мисля, че съм съгласна с теб. Една година с Дави и ще трябва да я убия.

Тя простена при мисълта и наведе глава към скръстените си ръце.

— Горе главата! Това ще бъде убийство при смекчаващи вината обстоятелства и аз ще поема защитата ти.

— Благодаря — отрони тя, а гласът й заглъхна изпод извивката на ръката й. Изправи глава. — Просто не мога да си представя някоя от тези жени да промуши с нож онова бедно момиче. След събранието имаше много разговори за убийството над чаша кафе и пай, но всички са правили точно същото, каквото правехме аз и ти — спали са.

— Така казват.

Тя призна истинността на думите му с кимване.

— Игралният клуб на Шиварий е на по-малко от половин километър разстояние от града. Всеки би могъл да извърви пътя дотам посред нощ, без да бъде видян — тя тръсна глава. — Но все пак не мога да си представя някоя от тези жени да извърши убийство. Да дефилират по улиците в подкрепа на трезвеността — да, но да убият? Не.

— Както и да е, не мисля, че би трябвало да разговаряме за това през отворени прозорци, където всеки може да ни чуе. Нека го обсъдим утре.

— Някои от жените са по-големи фанатички по отношение на трезвеността, отколкото си представях. Особено Дави и Мери Алис. Те планират да въвлекат и жени от други градове, отдадени на каузата, и разчитат на моята подкрепа за това — раменете й увиснаха унило.

— Мисля, че този път наистина отворих кутията на Пандора.

— Искаш да кажеш, че всичко, което си искала да направиш, е да си отмъстиш на игралния клуб в Шиварий и не си планирала да посветиш живота си на движението за трезвеност?

Проклет да бъде за това, че винаги успяваше да отгатне мотивите й. Откъде знаеше винаги всичко?

— Наистина вярвам в онова, което групата се опитва да постигне. Просто цяла година в комитета с Дави не бе нещо, което бях планирала.

— Защо просто не каза не?

— Не е толкова просто — въздъхна и подиря брадичката си с ръце. — Не би ме разбрал.

Дълго време властваше тишина — тишина, която най-накрая я подтикна да говори.

— Винаги съм искала да бъда приобщена към хората и никога не съм имала чувството, че съм го сторила. През целия си живот се чувствах сякаш не на мястото си. Имам две по-големи сестри, които винаги са били по-красиви, по-елегантни и очарователни, а се страхувам, че не бях нито едно от тези неща. Те се омъжиха добре и двете са на голяма почит в бирмингамското общество. Тъй като аз бях толкова буйна и пряма, и винаги се забърквах в някакви неприятности, никой не очакваше от мен дори да се омъжа. Когато се омъжих за Джейсън и той ме доведе тук, най-после имах възможността да променя всичко това. Най-после попаднах на мястото си и създадох свой кръг от приятели и за пръв път почувствах, че съм част от живота, а не че го наблюдавам отвън. Но това не продължи дълго.

Да му разказва за това как се бе чувствала, бе все едно да го преживее отново, но тя си пое дълбоко дъх и му доразказа останалото.

— Когато Джейсън ме обвини в прелюбодеяние и се разведе с мен, аз се оказах отново здраво посадена извън обществото. Само дето беше далеч по-лошо, отколкото преди. С изключение на Роузи загубих приятелите си. Загубих също и уважението на околните към мен, загубих и семейството си. Нямаш представа как се чувствах.

Гласът й потрепери и тя направи пауза. Не искаше съжаление, особено от Даниел. Повдигна глава.

— Тази работа по трезвеността ме поставя обратно на една плоскост с тези жени и ако аз подкрепя начинанието, мога да спечеля поне подобие на почтеност. Поне хората да не ми обръщат гръб, когато ме виждат да идвам. Не мога да се оттегля сега…

— Разбирам…

Лили наблюдаваше как чертите на Даниел се втвърдяват в неумолимите линии, които вече познаваше. Той се облегна на стола си, като излезе от лунната светлина и потъна в сенките на тъмната стая зад него.

— Разказваш ми това, за да ме придумаш да ти се извиня ли?

— Не. Но ще го приема, ако ми го предложиш.

— Не ти го предлагам. Казах ти преди, съжалявам за това, че си загубила уважението на хората и собственото си семейство, но аз представлявах Джейсън, а не теб в развода и като негов адвокат мое задължение беше да го представлявам по възможно най-добрия начин, на който съм способен. Нямам намерение да се извинявам за това, че съм си вършил работата. Ако бе толкова загрижена за доброто си име, може би не трябваше да имаш връзка с друг мъж — той пусна отново стола върху краката и се изправи, после извърна поглед от прозореца. — Късно е — избъбри през рамо, — а утре имаме да вършим много работа, ако възнамеряваме да подготвим стратегия на защита за Еймъс преди съдията Билингс да се върне.

Тя би трябвало да го познава по-добре, за да очаква извинение от него и все пак се почувства глупаво разочарована от това, че не й се бе извинил. Стана от стола си, за да си ляга, но гласът му се понесе през отворения прозорец и я накара да спре.

— Лили?

— Да?

— Не беше права, когато каза, че не бих те разбрал. Разбирам много добре какво е да си отвън и да поглеждаш вътре — последва миг на мълчание, после той додаде: — Не беше права и за нещо друго.

— Какво?

— Видях те веднъж на един котильон в къщата на родителите ти. Не исках да идвам, но Джейсън ме замъкна с него, въпреки че не бях поканен. В онези дни не се движех в същия обществен кръг с девойки, които навлизат в обществото и със синове на богати банкери. Останах само няколко минути, но те видях да стоиш в градината и да танцуваш валс сама на лунната светлина. Беше облечена в някаква сребристобяла дреха и ми напомни на Титания на Шекспир, все едно че бе сцена от „Сън в лятна нощ“. Наблюдавах те дълго време.

— Така ли? — Лили бе разтърсена от изненада, че е бил на една от забавите на родителите й, и от притеснението, че я бе видял да танцува сама. Тя се намръщи в усилието да си спомни онази вечер, но не можа. Родителите й бяха организирали много танцувални вечери. — Вероятно съм танцувала сама, защото никой не ме е поканил — пробърбори тя, като се опита да звучи така, сякаш това най-малко е имало значение за нея.

— Защо, за Бога, да не танцуваш?

— Казах ти преди, въвеждането ми в обществото не бе много успешно — тя се опита да се засмее на това, но смехът й прозвуча неискрено, дори и за собствените й уши.

— Джейсън не искаше ли да танцува с теб?

— Никога не ме е канил.

Следващите думи на Даниел й казаха, че той не се е заблудил от непринудения тон на гласа й.

— Това вероятно те е наранило.

Тя би трябвало да знае, че не може да го заблуди.

— Да, така беше — призна му. — Разбира се, по-късно, когато го опознах по-добре, научих, че той счита, че танцуването прави мъжа да изглежда глупаво. Никога не е пожелавал да танцува с мен. Нито дори на сватбата ни — тя погледна към прозореца срещу нейния, но той седеше назад в сенките, така че не можа да види лицето му. — Но за какво не бях права? — попита по-тихо.

— Не беше права, когато каза, че не си била красива. Ти наистина бе красива. Просто не го знаеше — последва дълго мълчание, после той додаде тихо: — И все още си.

Слисана, Лили остана в тъмното в продължение на цяла минута, неспособна да повярва на онова, което току-що бе чула. Даниел си мислеше, че е красива. Това бе озадачаващо разкритие. Но всички комплименти на света не биха могли да променят факта, че той все още вярваше, че тя е прелюбодейка.

Беше си хабила напразно думите, като се опитваше да го убеди — него и всички, в своята невинност преди пет години и се бе изморила да опитва. Нямаше нищо, което да може да каже и което да промени онова, в което вярваше той, и в никакъв случай нямаше да му признае колко много бе наранена. В края на краищата имаше си своята гордост.

 

 

Когато се срещнаха на следващата вечер, Лили бе напечатала всички записки, които Даниел й бе дал, и бе преписала имената от хотелския регистър.

Даниел също бе зает. Беше телеграфирал на съдията Билингс, който в момента вземаше решение по едно дело в Калхун. Получи отговор, че съдията ще се завърне в Шиварий в понеделник и ще призове на следващия ден в съда Еймъс Буун, а после ще свика и съдебните заседатели на по-следващия ден. Ако съдебните заседатели решат въпроса да се предаде на съда, щеше да последва процес.

Даниел научи също, че поради факта, че районният прокурор е трети братовчед на Еймъс по майчина линия, нямаше да може да води съдебен процес в името на Народа и от Атланта щял да бъде доведен специален прокурор. Този прокурор бе Хю Мастърсън, който доброволно бе пожелал да поеме делото. Даниел знаеше много добре каква бе причината Хю да проявява тази благосклонност. Щеше да се стреми да му отмъсти с всички сили след делото „Роситър“ и това го накара да бъде още по-решен да спечели оправдателна присъда за Еймъс.

Когато работеше по дело, Даниел рядко разпитваше един свидетел само веднъж. Опитът го бе научил, че често третият или четвъртият разпит съдържа най-ценната информация — понякога, защото свидетелят бе забравил отделни подробности или ги бе счел за твърде незначителни, за да ги спомене. Така че Даниел се срещна отново с Хелън Оувърстрийт и разпита както шерифа Трусдейл, така и доктор Уилсън за втори път. До времето, когато се срещна с Лили тази вечер, Даниел бе прегледал всички свидетелски показания отново и бе стигнал до някои заключения за смъртта на Корин.

— Има три възможни мотива за убийството на момичето — каза той на Лили, докато се разхождаше безспирно напред-назад из залата на библиотеката и разсъждаваше на висок глас. — Най-очевидното решение е, че някой от мъжете, които са посетили клуба онази вечер я е убил. По-добре да попитам Хелън за редовните посетители.

— Редовни посетители?

— Повечето проститутки имат редовни клиенти, които търсят услугите им отново и отново. Ако някой от редовните посетители на Корин е искал да бъде с нея, но тя е била заета с други мъже, той би могъл да се промъкне в кухнята за ножа, после да се качи обратно по стълбите и да я убие в пристъп на гняв от ревност. Или може би той не е клиент. Може да е просто някой от онези мъже с извратено съзнание, който се забавлява като убива проститутки.

Забеляза гримасата на Лили и спря да снове из залата.

— Не бъди толкова благовъзпитана и изтънчена с мен, Лили — каза той. — Ако се тревожа за твоята чувствителност, не мога да обсъждам с теб случая.

— Съжалявам — промърмори тя. — Но е толкова гадно…

— Убийството е гадно нещо — кимна той и продължи да крачи напред-назад. — Искам да телеграфираш на Джоузая и да го помолиш да открие дали е имало подобни убийства на проститутки напоследък, особено в Джорджия.

Лили си отбеляза да го стори и Даниел продължи:

— Другата възможност е, някой от хората в града да е станал прекалено ревностен привърженик на движението за трезвеност и да е убил Корин с надеждата, че така ще затвори клуба.

Лили бе повече от скептична по отношение на този мотив.

— Мисля, че това е твърде пресилено.

— Аз също, но е възможно. Ще бъдеш силно учудена от някои от мотивите, които съм срещал в кариерата си. Хората могат да извършват убийство поради причини, които аз или ти бихме счели за невероятно тривиални. Но е малко вероятно. Ножът не е типичното оръжие за една жена, освен ако тя не действа при самозащита.

— Ти спомена за това и преди. Защо един нож да не е оръжие за жена? Защото е твърде брутално?

— Не. Защото е твърде рисковано да бъде използвано от жена. Много е по-лесно за мъж, защото ножът е доста интимно оръжие.

— Интимно? — изборът на думите му я озадачи. — Не разбирам.

Даниел се приближи до нея.

— Стани. Ще ти покажа.

В мига, в който тя се изправи на крака, той обви ръка около талията й и я придърпа към себе си като приближи свободната си ръка, сякаш да плъзне нож между ребрата й. Дъхът й секна от изненада от твърдия контакт с тялото му, с бедрата му, притиснати до нейните, с ръката му върху талията и с палеца му, настанен точно под гърдите й.

Знаеше, че той усеща ударите на сърцето й под ръката си. Трябваше да ги усеща, защото то биеше толкова силно. Кожата й сякаш изгаряше през пластовете тъкани, където той я докосваше. Тя напълно забрави за какво разговаряха и всичко, което искаше, бе той да я целуне отново.

— Виждаш ли какво имам предвид? — промълви той, а горещият му дъх опари бузата й.

Ръцете му се плъзнаха встрани и я освободиха. Като се извърна, той насочи отново вниманието към обсъждания въпрос, докато Лили отчаяно се опитваше да събере мислите си и да успокои разтърсените си усещания.

— Поради това — продължи той — ножът може да бъде отнет по време на борба. Жените обикновено биха използвали отрова или пистолет с малък калибър, за да извършат убийство. По-лесно е да убиеш с огнестрелно оръжие, защото можеш да стоиш на разстояние. Отровата е дори още по-лесна.

Лили още чувстваше горещината на тялото му, въпреки че той вече не я докосваше и сякаш не можеше да възстанови нормалното си дишане. Чудеше се как може да действа така, сякаш нищо не се е случило. Преглътна трудно, като отчаяно се опитваше да измисли какво да каже.

— Ти каза, че има три вероятни мотива. Кой е третият? Грабеж?

Даниел поклати глава.

— Тру ми каза, че Корин е имала тридесет долара в стаята си. Не е била ограбена. Третата възможност да е била убита, е това да е извършено по причини, за които ние не знаем нищо — той погледна към Лили. — Виж дали можеш да откриеш нещо за живота й. Била ли е омъжена? Имала ли е семейство? Някакви ревниви любовници?

— Почакай — помоли го Лили, като грабна лист и молив. Започна да пише възможно най-бързо. — Задръж малко.

Даниел направи достатъчно дълга пауза, за да може тя да довърши, после продължи:

— Считам, че това покрива мотивите. Нека да погледнем възможностите.

Той се приближи до бюрото и разлисти записките, докато накрая намери скицата на първия етаж на клуба, която бе нарисувал. Тя бе груба и дори не бе в нужния мащаб, но бе достатъчно добра. С върха на един молив обозначи района на кухнята.

— Спомняш ли си онези стълби отзад, които водят до стаите от кухнята? По пода в кухнята имаше следа от кръв.

— Това е добре, нали? Искам да кажа, това доказва, че убиецът е избягал по този път. Ако Еймъс…

— Това не доказва нищо — прекъсна я Даниел, като поклати глава. — Следата бе по кухненския под. Колко често хората си порязват пръстите в кухнята? Кръвта би могла да бъде на всекиго. Бяха само няколко капки. Въпреки всичко, мисля, че убиецът вероятно е изчезнал по този път — той хвърли молива на масата и прокара ръка през косата си. — Става късно. Нека да спрем за тази вечер.

— Нямам нищо против — кимна тя. — Огладнях.

— Господи, та ние въобще не сме яли, нали? — той погледна часовника на стената. — Минава десет. Съжалявам, че те задържах толкова до късно.

— Няма нищо — увери го тя, а той събра записките и показанията, разпилени по масата, и ги сложи в папката си. — Ще си приготвя нещо, когато се прибера вкъщи — тя се поколеба, после додаде неуверено: — Ако си гладен, ще приготвя нещо и на теб.

— Благодаря ти — отговори той, когато излязоха от библиотеката. — С удоволствие ще се възползвам от предложението ти. Роузи вече е затворила, Беатрис отдавна си е отишла вкъщи при семейството си, а мен не ме бива много в кухнята.

— Нито пък мен, и то в този час — предупреди го тя. — Не очаквай нещо повече от студено пиле, царевичен хляб и парче пай.

— Ако твоят пай е също толкова добър, колкото и сметановата ти торта, ще е чудесно. Винаги съм обичал да си похапвам сладки неща.

Извървяха краткия път до дома й. Когато пристигнаха, тя трябваше да бръкне в джоба си за ключа и Даниел с удоволствие забеляза, че бе възприела съвета му да заключва вратите. Пристъпиха вътре и Лили запали няколко лампи, за да освети тъмния вестибюл и гостната, после взе още една лампа.

— Кухнята е нататък — посочи тя и се отправи към задната част на къщата.

— Да, знам. Бил съм в тази къща много пъти като дете — понечи да я последва, но се спря при грамофона. — Какво ще кажеш за малко музика? — предложи неуверено.

Тя погледна към него над лампата в ръката й и се усмихна.

— Мислех си, че не обичаш да слушаш музика по време на вечеря.

Като си спомни деня, в който бе влязъл в къщата й и я бе заплашил, че ще я даде под съд за това, че вдига шум, като свири силно на пиано късно вечерта, Даниел се усмихна широко.

— Нямах предвид съвременна оркестрова музика. Мислех си за нещо малко по-традиционно.

— Опера? — предположи тя и когато той се съгласи му връчи лампата, после отвори шкафчето на грамофона. Извади една от плочите, извади я от хартиената й обвивка и я постави върху апарата. Завъртя манивелата, постави стоманената игла върху плочата и звуците на оркестър от поне сто инструмента изпълниха къщата. — Хайде — подкани го тя, като повиши глас, за да бъде чута над богатия тенор на Енрико Карузо, когато се отправи към кухнята. — Гладна съм.

Той я последва и зае място на кухненската маса, докато тя започна да приготвя храна за двамата. Даниел се облегна на стола, постави глава на стената зад него и затвори очи, като остави музиката да го отмива като топла океанска вълна. На фона на музиката можеше да чуе как Лили запалва огън в печката, как отваря и затваря хладилника, как носи чиниите и приборите на масата. Когато ароматът на печащ се царевичен хляб започна да изпълва кухнята, той вдиша дълбоко, като се наслади на силното, изкушаващо ухание. Почувства се така, сякаш бе изпаднал в блажена летаргия.

— Нямаш намерение да заспиш върху мен, нали — попита тя.

Той усети шеговитата нотка на гласа й и се усмихна. Без да отваря очи, поклати глава.

— Не. Просто не съм свикнал да правя това толкова често.

— Да правиш кое?

— Да слушам опера. Да усещам мириса на храна, която се приготвя вкъщи. Да си отпочивам.

— Щом нямаш време да си отпочиваш, да ядеш добра храна и да слушаш музика, това означава, че работиш прекалено много.

— Може би. През повечето време се храня в ресторанти заради обществените ми ангажименти и програмата ми. Имам и места в ложата в операта в Атланта за зимния и за летния сезон, но почти никога нямам възможност да ходя.

— Ложа! Ако имах места в ложата, нищо не би могло да ме спре да ходя редовно.

С все още затворени очи той сви рамене.

— Трудно е да ходиш на опера в Атланта, ако работиш по някое дело в Чатанууга или Сейнт Луис. Мисля, че трябва да си купя един такъв грамофон. Тогава ще мога да имам музика, когато съм вкъщи, без значение каква е програмата ми.

— Ти притежаваш онази голяма великолепна къща в Атланта и все още нямаш грамофон?

Той отвори очи.

— Откъде знаеш каква къща имам?

Тя се обърна, за да отвори хладилника.

— Джейсън ми каза, когато я построи. Доста ти завиждаше.

— Така ли? Каква ирония…

Лили натовари с храна двете си ръце, затвори хладилника с извъртане на бедрото си и занесе храната на масата.

— Ирония ли? — повтори тя, докато сервираше един поднос със студено пържено пиле. — Защо?

— Когато бяхме момчета, живеех в една барака с ламаринен покрив с насмолена хартия по прозорците, за да ни предпазва от дъжда. Джейсън бе банкерският син, тази къща бе една от най-луксозните в града и той винаги разполагаше с пари за харчене. По онова време аз му завиждах.

— Разбирам.

Лили прекоси кухнята, взе една ватирана ръкавица от куката близо до печката и извади тавата с царевичен хляб от фурната. Занесе хляба на масата, постави го върху чугунен триножник и после седна срещу него.

— Кое те накара да решиш да станеш адвокат? — попита тя, като разгъна салфетката си.

— Самюъл. Той ми даде работа — да мета подовете и да изпълнявам дребни поръчки, когато бях на около десет години. Докато станах на петнадесет, работих като чиновник при него. Баща ми почина онази година и аз се преместих у Самюъл, докато постъпих в университета в Алабама две години по-късно. Да работя като чиновник при него за мен означаваше да натрупам голям опит.

Той се засмя, като поклати глава, спомняйки си онези дни.

— Тогава Самюъл имаше клиенти от целия щат. Аз най-вече пишех досиета за спорове по земеразделяне, носех призовки и поръчителства за освобождаване на задържани лица в затвора, но ми харесваше.

Лили подпря лакът на масата и постави брадичка в ръката си, като го наблюдаваше как си слага парче пържено пиле в чинията.

— Защо ти харесваше толкова много?

Той замълча, като се опита да намери начин да обясни.

— Самюъл ме научи, че законът е открит за всички, справедлив за всички — каза той най-накрая. — Това беше нещо, в което можех да повярвам, и нямаше значение, че баща ми бе пияница и че живеехме в барака на изполичар от южната страна на пътя. Исках да бъда нещо повече от баща си и знаех, че да стана адвокат, бе една възможност да скъсам с този начин на живот.

Той отряза две парчета от тавата с царевичен хляб, като внимаваше да не си изгори пръстите.

— Предполагам, че няма да го разбереш — продължи той, като постави вдигащите пара комати във всяка от чиниите и се протегна за маслото. — Израснала си в богатство и привилегии.

— Напротив — прекъсна го тя, като се протегна за парче от пилето. — Разбирам повече, отколкото можеш да си представиш. Дори и една позлатена клетка си остава все пак клетка. Аз също исках да избягам от тогавашния си живот. Това е една от причините, поради които се омъжих за Джейсън.

Той остави ножа и я погледна изненадан.

— Значи не си го обичала? Просто си искала да избягаш?

— Аз действително го обичах, но бях много млада. Бях едва на седемнадесет и на тази възраст не съм сигурна, че някой е наясно какво точно означава любовта. Мислех си, че той би могъл да ме отведе и да промени живота ми, да оправи всичко. Иронията за мен бе, че считах, че бягам от един задушаващ живот, а завърших по-задушена отпреди.

— Какво искаш да кажеш?

— Бащата на Джейсън живееше с нас докато почине и бе натрапчиво взискателен. Казваше ми какво да обличам, какво да купувам, какво да казвам, дори какво да мисля. Чувствах се като животно, което играе в цирк.

— Ами Джейсън?

— Джейсън? — тя поклати глава. — Джейсън не се осмеляваше да противоречи на баща си. Въпреки че когато за първи път ме доведе тук, той наистина направи усилие да бъде добър съпруг. В продължение на година или нещо такова. Но с времето ставаше все повече и повече затворен в себе си, повече и повече недоволен. Отначало не можех да разбера защо. Трябваше ми много време, за да осмисля причината.

— Която бе?

Тя се втренчи в чинията си и той си помисли, че няма намерение да отговори на въпроса му, но след дълго мълчание тя го направи.

— Джейсън просто не ме обичаше. Ожени се за мен, защото баща му поиска да се ожени за мен. Произхождам от семейство, което подхожда на общественото положение на семейство Морган. Елиас Морган беше банкер, и то богат, но нямаше знатно потекло. И искаше това за сина си. Джейсън бе съгласен с това, но си мисля, че вътрешно дълбоко негодуваше срещу баща си за това, че го бе накарал да сключи един брак, който не бе искал. Той не се осмели да изрази това негодувание пред Елиас, но вместо това обвини мен. Така му бе по-лесно.

Даниел си спомняше стария Елиас. Безмилостен, надменен и неспособен да види нечия друга гледна точка, освен своята собствена, той винаги бе успявал да направлява живота на Джейсън като шахматна игра. Даниел знаеше, че онова, което каза Лили, бе напълно възможно. Той може и да бе приятел на Джейсън, но бе проумял най-голямата му слабост — да намира лесен начин да се измъкне от трудни ситуации. И Лили бе платила за това.

Той я погледна, но тя не гледаше към него. Все още се взираше в чинията си.

— Три години след като се оженихме — продължи тя, — го чух веднъж как се кара с баща си. Беше малко преди старецът да умре и научих, че Джейсън се е оженил за мен само защото съм била момичето, което баща му му бил избрал, и че иначе той никога не би се оженил за мен.

Даниел не знаеше какво да каже. Преди няколко седмици вероятно би скочил в защита на Джейсън, но започваше да разбира, че историята, разказана му навремето от Джейсън, не е единствената.

— Вероятно те е заболяло, когато си узнала — отрони той най-накрая.

— Заболяло? — тя вдигна лице, после го погледна и някак си от болката в очите й него също го заболя. — След като баща му почина, все едно че Джейсън бе излязъл от затвора. Остави нещата в банката да се влошат. Започна да пие много и взе да играе комар. Започна да прекарва все повече и повече време в игралния клуб. Не направи никакво усилие да скрие факта, че не ме обича и ме обвини за нещастието си. В края на краищата нещата стигнаха до положение, че аз почти никога не го виждах. Когато наистина го виждах, бе дори по-лошо.

Даниел бе слисан.

— Какво искаш да кажеш с това по-лошо?

— Когато се виждахме, той почти не разговаряше с мен. Ако влезех в стаята, той излизаше. Все едно че искаше да бъде навсякъде другаде, само не и с мен. Нищо не е по-жестоко от безразличието.

— Вероятно е вярно — кимна той. — Но студенината, безразличието и вината оставят малка надежда за помирение.

Тя изглежда прочете мисълта му.

— Значи разводът ни е бил замаскирана благословия?

— Може би — рече й той тихо.

— Изгубих всякаква възможност да се омъжа отново или да имам собствени деца. Изгубих доброто си име, приятелите си и семейството си — тя се засмя унило. — Бракът ми може и да не е бил най-добрият в света, но платих твърде висока цена, за да бъда благословена за загубата му.

Думите й възвърнаха у него онова чувство на безпокойство и съмнение в себе си и той разбра, че не иска да изследва ролята, която бе играл в онова, което тя бе изстрадала. Напомни си за нейната любовна връзка, но това не бе оправдание за предишното лошо отношение на съпруга й към нея, особено в светлината на собствената му изневяра. Изведнъж Даниел почувства внезапен пристъп на гняв към приятеля си от момчешките години.

Тя бутна рязко чинията си и се изправи.

— За Бога — каза му, — нека да разговаряме за нещо друго.

Той с облекчение се съгласи и разговорът им се върна на делото на Еймъс. Подновиха обсъжданията си за самоличността на истинския убиец, докато тя измие няколкото чинии, които бяха използвали.

— В доклада на доктор Уилсън е казано, че има рани, направени при самозащита — отбеляза тя, като се обърна от мивката, за да го погледне. — Това означава, че вероятно е имало борба, нали? Ако е имало борба в стаята на Корин, нямаше ли някой да чуе нещо?

— Не непременно. Музиката от пианото е доста силна. Освен това звуците от една борба биха могли много лесно да бъдат оприличени на звуци от доста по-различно естество.

Тя очевидно разбра какво имаше предвид.

— П-предполагам… Предполагам, че е така — запъна се тя, като извърна лице настрани, защото то порозовя. Изсуши ръцете си в една кърпа, после прекоси кухнята и започна да слага останалата храна в хладилника, без да поглежда към него.

Даниел се ухили на изчервяването й и на начина, по който тя извърна лицето си, за да го скрие.

— Ти наистина лесно се шокираш, нали? — изрече той през смях. — Лили, Лили, само ако хората знаеха тайната ти.

Тя прие много подозрително тази му усмивка.

— За Бога, не знам за какво говориш — смотолеви тя, като затвори вратата на хладилника с малко повече сила, отколкото бе необходимо. — Каква тайна?

Той се облегна назад, като обхвана с ръце ръба на плота пред него.

— Имаш статуя на гол мъж във фоайето си — напомни й той. — Свириш онази порочна музика на пианото си и имаш екземпляри на мръсни книги като „Кандид“, „Мол Фландърс“ и „Рубайят“ от Омар Хаям в тази твоя библиотека и всички казват, че не носиш корсети. На практика целият град мисли, че ти си зла, обиграна светска жена, но в действителност си една света богородица.

— Не съм!

— Наистина ли? — противопостави й се той. — Тогава защо тялото ти се втвърдява като дъска, когато някой мъж те прегърне? — той започна да се приближава към нея. — Защо сърцето ти бие като ковашки чук, когато някой мъж те докосне?

Разбира се, беше забелязал. Проклет да е! Тя не можа да измисли нищо, с което да отхвърли твърденията му, освен още едно отрицание. Затова вдигна брадичката си, когато той спря на крачка от нея.

— Не съм света богородица.

— Щом казваш — той протегна ръка и плъзна пръст по бузата й. — Виждаш ли? — промълви. — Наежваш се като малко на опосум, което вижда да се навърта наоколо язовец.

Той вдигна свободната си ръка и пръстите му погалиха страните на шията й, докато палците му се движеха напред-назад покрай челюстта й. Тя го мразеше. Знаеше, че трябва да го спре. Би трябвало да изрази възмущението си и гнева си и да го изрита от къщата си. Да стори всичко, само не и да му позволява да прави това. Но изглежда не можеше да помръдне. Хипнотизирана от леките милувки на пръстите му, тя видя как той едва примижа, докато наблюдаваше себе си как я докосва с открито възхищение.

— Може отвън и да си бодлива като магарешки бодил, но вътрешно просто си уплашена. Какво толкова има в мъжете, че те плашат? Страхуваш се да не те наранят отново ли?

Тези думи бяха достатъчно близко до истината, за да я подтикнат към действие. Тя се гмурна под ръката му и се отдалечи, докато в същото време отричаше думите му.

— Не ме е страх от никой мъж. Най-малкото от теб.

— Наистина ли? — рече провлачено той, очевидно, без да й вярва.

Не можеше да го вини. Ръцете й трепереха. Извърна се и повдигна брадичка, като го погледна право в очите.

— Късно е, Уокър — рече му с равен глас. — Върви си.

Той вдигна ръце в жест на капитулация.

— Отивам си, отивам си — каза, като се отправи към задната врата.

На прага се спря и я погледна през рамо.

— Отричай всичко, което си искаш, сладуранке, но това няма да промени нищо — той поклати недоверчиво глава. — Лили Морган се страхува от мен. Проклет да съм…

С тези думи той се отправи към задната врата. Лили се облегна на кухненския плот, като изпусна въздишка на облекчение. Даде си дума, че той никога няма да разкрие унизителната истина, че тя се страхува от него, защото никой друг мъж, дори и собственият й съпруг, не я бе докосвал така, както го направи той.