Анри Ардел
Пробуждането на любовта (9)

Глава IX

На сцената, издигната в дъното на хола между тежки завеси от жълто кадифе, завършваше ревюто, което госпожа Дьо Мовиер показваше на гостите си преди обичайната коледна вечеря. Самата домакиня беше авторка на това дръзко и духовито ревю, което беше поставено блестящо.

Госпожа Дьо Мовиер, която наближаваше петдесет те, бе сочена като истинска светска жена. Тя се отлича ваше с бистрия си ум и с безразличието си към мнението, което хората имаха за нея. Впрочем нейното богатство караше всички да бъдат снизходителни.

Тя бе съобщила, че вечерята ще бъде в тесен кръг, но този кръг обхващаше повече от сто и петдесет души светски хора, артисти, театрални директори, писатели критици… и множество хубави жени — или поне оставящи илюзията, че са хубави — облечени с явната грижа да изтъкнат прелестите, дадени им от природата или придобити изкуствено. Те бяха истински парижанки прекалено свикнали да виждат и да слушат всичко.

Появяването на Жилиан Воврей в тези салони беше един неоспорим и блестящ успех, защото тук имаше толкова много жени, с които можеше да бъде сравнявана, толкова жени, след които се обръщаха и шушнеха имената им.

Както Ришар бе пожелал, тя бе дошла да прекара Бъдни вечер сред това оживено общество. Младата жена беше твърде горда, за да издаде огорчението си при това тя беше сигурна, че няма да бъде разбрана. Без никакво възражение Жилиан се подчини на желани ето на мъжа, комуто принадлежеше.

Тя беше тук. И Ришар, облегнат на една врата открояващ се с високия си ръст между тълпата с фракове, я наблюдаваше с гордост и задоволство, както наблюдаваше тези от творбите си, които бяха одобрен и от най-строгите критици.

Седнала до Жанин Шамбел, тя беше изящна в роклята си от гъвкаво сребърно ламе, което той самия беше избрал. Жилиан слушаше без усмивка приятелката си. Главата й беше изправена повече от обикновено. Устните й бяха свити в едва забележима надменна гримаса.

Какво ли мислеше тя за предизвикателните думи на хубавата артистка, която пееше в този момент на сцената пред редицата танцьорки, които играеха канкан и показваха краката си? Дали се забавляваше като други жени или намираше това представление твърде неподходящо за Бъдни вечер?

Ришар я наблюдаваше с любопитство и се стараеше да проникне в скритите мисли на това същество от друг свят. Но младото лице пазеше грижливо веднъж сложената маска. И не за първи път Ришар почувства, че той не би открил начин, по който можеше да я свали. Но все пак по нейното изражение личеше, че околната атмосфера й беше неприятна… Обзет от смътно чувство на отговорност, той призна нетърпеливо:

„Това ревю сигурно не й харесва, но в края на краища тя не е вече малко момиче и трябва да свиква, но най-лошото е, че тя дори не може да го разбира… Няма как, все трябва да се мине по този път!“

Ришар имаше право. Двусмислените подмятания, които приковаха вниманието на зрителите, запалваха пламъчета в очите на мъжете и извикваха усмивки на устните на жените, тези подмятания отминаваха незабелязано за нея. Може би друга вечер и тя щеше да бъде увлечена от духовитостта и веселието, което бликаше от сцената, но тази свята нощ тя не искаше да слуша подобни думи, сред тълпа от чужди хора. Младата жена изпита тъга по Коледите в Бретан, обзе я чувство на самота, толкова болезнено, че и присъствието на Ришар не беше в състояние да го разпръсне. Защото пръв той би се усмихнал на нейните „детинщини“. Тя знаеше това, знаеше го толкова добре, че никога не би намекнала за мъката си и дори несъзнателно отбягваше да обърне глава към мястото, където беше съпругът й, за да не види на лицето му изражение, по което съвсем би проличала тяхната отчужденост.

А те бяха далече един от друг много повече, отколкото тя предполагаше! Сега вече той не гледаше нея. С твърд поглед, с напрегнати черти младият човек следеше с очи Катерина Арвенеско. Права, близо до него, тя беше облечена в рокля от сив воал, по който бяха пръснати едри, тъмнозлатисти цветя.

Без съмнение младата жена току-що бе пристигнала, защото господата около нея се пръснаха, за да й намерят стол. Тя чакаше, като им благодареше с усмивка, която разкриваше белите й остри зъби между силно червените устни. Финото й лице беше матовобяло и само лека руменина едва оцветяваше страните й. Светлината от сцената падаше върху шията й, заобиколена от два реда перли, върху бледото деколте, върху малкото лице с бадемови светли очи, очертани от тъмната сянка на ресниците, върху косите, отпуснати на раменете, очакващи сякаш докосването на любяща ръка.

Ришар я обгърна с палещ поглед и пое дълбоко дъх, сякаш внезапно бе почувствал липса на въздух.

Значи дошла бе най-после минутата, която той предвиждаше и очакваше от толкова седмици! Катерина Арвенеско беше отново близо до него, толкова близо, че младият мъж чувстваше да го облъхва същият парфюм, който неведнъж го бе опиянявал, толкова близо, че виждаше лекия облак пудра върху кожата, потръпването на меките и топли устни, чието докосване все още усещаше.

Обзе го някакъв див гняв на разочаровано и гладно мъжко животно, който заличи у него желанието за отмъщение, желанието да я види победена и умоляваща.

В този миг той едновременно я желаеше сляпо и изпитваше изкушението да я смаже в прегръдките си, да я задуши с целувките си, да събуди и у нея същото чувство на тревога, на мъка, на жажда…

Поток от страст го заля… Но той имаше твърде голям светски опит, за да не издаде нищо от тази буря. Държанието му остана все така спокойно и непринудено. Лицето му беше невъзмутимо, въпреки голямото усилие на волята.

Точно в този миг тя го видя, когато сядаше в донесеното й кресло. В светлите й очи премина бегъл блясък; после те се спряха на неговите с далечен, търсещ поглед, който имаше сладострастието на любовна ласка.

Ришар я изгледа за миг без никакъв мускул да трепне по лицето му и после поздрави учтиво.

Тя кимна бавно с глава и седна. След това и двамата си дадоха вид, че следят внимателно ревюто, което завърши сред шум от ръкопляскания, смехове и подвиквания към артистите. Хубавата изпълнителка на главната роля превиваше стройните си крака в закачливи поклони. Завесите закриха сцената, като пометоха хвърлените цветя.

И веднага в хола се разнесе шумът от разместените столове, от подхвърляните думи, от преценките. Зрителите бяха доволни, че можеха отново да се раздвижат.

Образуваха се групи. Господата поведоха дамите към масите. В програмата преди вечерята бяха вписани още и испански танци.

Раздвижилата се тълпа раздели Ришар от Катерина. Той си спомни внезапно за присъствието на своята съпруга и я потърси с поглед. Чувстваше, че не бива да я оставя съвсем сама сред тази чужда за нея среда. Но до него прозвуча гласът на госпожа Дьо Мовиер:

— Воврей, приятелю мой, понеже сте близо до вратата, бъдете така любезен да донесете един сладолед на принцеса Арвенеско, която се плаши от тълпата.

Младият човек се огледа наоколо си. Права, Катерина Арвенеско отговаряше с разсеяна усмивка на поздравите. Нейният поглед се плъзваше някъде далече между сведените й клепачи. Тя сякаш не бе чула думите на домакинята, защото нито прие, нито отказа, но една едва забележима бръчка се вдълба между веждите й.

Ришар запита, преди да изпълни желанието на госпожа Дьо Мовиер:

— Госпожо, дали знаете къде е жена ми?

— Тя е там, при Жанин Шамбел. Тя разговаря, но не зная с кого. Не мога да видя…

Под полусведените клепачи продълговатите, светли очи на Катерина Арвенеско потърсиха в указаната от домакинята посока. После те се спряха. Погледът й, в който личеше изострено внимание, долови стройния и фин силует, гордото държание на главата, младежкия блясък, изразителното и чисто изваяно лице, елегантността на роклята, която беше в съвършена хармония с красотата на тази, която я носеше. Тя беше толкова погълната в наблюдението си, че трепна, когато Воврей каза до нея със същия тон, с който би се обърнал към някоя непозната:

— Госпожо, ето сладоледа, който пожелахте.

Ришар отгатваше с положителност какво ставаше в душата й. В този миг Жилиан му беше особено скъпа, заради победата, която му донасяше.

Катерина Арвенеско благодари съвършено спокойно и протегна ръка, за да вземе поднасяната й кристална чаша. Но внезапно тя се усмихна и тази усмивка приличаше толкова много на някогашните усмивки, че за миг Воврей изпита влудяващо чувство, че нищо от миналото не беше мъртво.

С малко напевния си глас, който едновременно милваше и дразнеше, тя запита:

— Защо ми говорите така официално? Нима сме се скарали, нима сме неприятели?

— Нито сме се скарали, нито сме неприятели. Ние сме само далечни познати. Не мислите ли, принцесо, че ние не можем да бъдем нищо повече?

Той беше напълно господар на себе си. Лицето му изглеждаше невъзмутимо, дори твърдо. Гласът му имаше леката ирония на обикновена салонна шеговитост.

Отново палещата усмивка премина по тези устни, които неведнъж бяха трептели под неговите, които толкова пъти бяха произнасяли жарки и луди любовни думи.

Тя повтори след него:

— Нима ние сега сме далечни познати? Мислите ли, че това е възможно? Аз не… Аз не мисля, че споменът за божествени, но отлетели минути, трябва да разделя все същества, които са живели едно чрез друго…

Той отвърна остро, с тих глас, защото около тях имаше много любопитни уши:

— Принцесо, няма смисъл да пилеете времето си със стари спомени! Такова е поне моето скромно мнение… Аз съм убеден, че най-разумно е да забравиш миналото и да живееш само с настоящето! Така постъпвам аз и смятам, че правя добре.

Тя взе една лъжичка от сладоледа, който се топеше в кристалната чаша.

— Да забравиш миналото. Да живееш с настоящето. Наистина това е практично разрешение! Но аз имам твърде малко влечение към практичните неща, за да мога да възприема съвета ви. Обичам да извиквам старите спомени, дори и да биха ме измъчвали с желания и съжаления. Важното е у мен да се появи известно желание… тогава нищо не може да ме спре.

Гласът й, малко глух, го пареше като пламък. С бавни движения тя продължаваше да яде сладоледа. Воврей виждаше да блестят зъбите между влажните й устни.

И дълбоко у него се събуждаше неутолима жажда по нея.

Може би тя отгатваше смътно това, защото, без да произнесе нито дума, спря на него поглед, в който имаше твърде много любопитство, ирония и съжаление; поглед, който беше нещо като ласкав зов. За миг както някога те забравиха всичко, освен себе си. В този хол, сред блестящата тълпа, те бяха сами, лице в лице, питащи и търсещи се безмълвно.

Един миг… После, с леко движение на раменете, Катерина се изправи. Клепачите й се отпуснаха. Тя продължи да яде бавно сладоледа, но прибави с неизразима усмивка:

— Наистина много ми е неудобно, че ви задържам така далече от госпожа Воврей. Ще ми позволите ли да ви поздравя относно избора ви? Тя е прекрасна с вида си на недокосната лилия.

Той се поклони с подигравателна почтителност:

— Вие сте прекалено добра с мене, госпожо.

— Намирате ли? Тогава, какво ще кажете, ако ви пожелая в брака най-голямото щастие, което можете да очаквате?

— Ще повторя, принцесо, че сте неизказано добра. Щастлив съм, че мога да ви уверя, съдбата ми дава много повече, отколкото имам право да очаквам!

Тя поднесе към устата си последната лъжичка сладолед. Между ресниците очите й имаха същия израз, едновременно подигравателен и милващ, който имаше и усмивката й.

— Имате право, и аз виждам, че съдбата е била много щедра към вас. Но дори и да вземете забележката ми за прекалено дръзка ще ви кажа, че съм с впечатлението, че щастието, което ви е отредено… може би не е точно такова, каквото сте желали. И…

Тя спря за миг и добави със съвсем тих и милващ глас:

— … И смятайте ме, ако щете, за чудовище на егоизма, но почти съм доволна, че е така.

— Защо? — запита дръзко той.

— Защо? О, повикайте на помощ вашите познания за женските сърца и може би ще разберете… Впрочем положително ще разберете… вие, който ме познавате… Не ме гледайте така. Уверявам ви, че не заслужавам такъв гняв, нито презрение, особено сега, когато ви пожелах щастие… стига да можете да го намерите!

— Имам основания да вярвам, че ще го намеря, принцесо. Всички хорски предвиждания ме насърчават да се надявам.

Сините зеници на Катерина Арвенеско блеснаха бурно. Думите и още повече, тонът на Воврей бяха засегнали гордостта й. Нима бе успял да се овладее до такава степен, той, който беше роб на страстта си към нея?

Бавно тя вдигна лицето си, обляно от топла вълна. Кожата й имаше мекия блясък на чайна роза. Погледът й доби неудържима примамливост.

Но този поглед, погледът, с който тя се сгушваше в прегръдките му, се натъкна на гордата воля, която смразяваше очите на Воврей, макар че той едва потискаше изкушението да се наведе към това лице, към тази уста…

Младият мъж не направи никакво движение. Не се помръдна. Тогава Катерина отърси глава, сякаш се събуждаше. С променен тон, с тон на светска жена, тя каза, отвръщайки на неговите последни думи:

— Вярвате ли на човешките предвиждания? Колко непредпазливо! Нима сте забравили, че има сили, които ги сринат като кубчета за игра. Вие трябва да оцените сладостта на непредвиденото. Ах, сладоледът ми свърши най-после. Ще бъдете ли така любезен да отнесете чашката.

Той се подчини, а после запита все така учтиво:

— Бихте ли желали да ви отведа някъде, госпожо?

— Никъде, благодаря. Тук се чувствам много добре.

Той се поклони… и може би затова не видя, или се престори, че не вижда, ръката, която тя му протегна.

Ришар чувстваше нервите си изопнати до скъсване, толкова силно беше усилието на волята му. Чувстваше непреодолима нужда да се успокои, да напусне тази къща, където беше и тя, да излезе в студената зимна нощ, и да върви, докато умората угаси треската му.

Но той не можеше да постъпи така, не беше свободен. Сега той зависеше и от другиго.

Жилиан!

Името изпълни мислите му. Младият мъж пое дъх, като човек, който идва бавно на себе си. Жилиан, неговата съпруга. Той я потърси с очи. Но нея я нямаше вече в хола, макар че зрителите заемаха отново местата си, защото испанските танцьорки се бяха появили вече на сцената. Задържан от гъста тълпа, Воврей остана в хола.