Анри Ардел
Пробуждането на любовта (21)

Глава XXI

Щом я зърна, портиерът, който дремеше на прага на вестибюла, стана, свали шапката си и побърза да съобщи:

— Има писма за синьората. Сега ще отида да ги поискам.

Тя кимна с глава, почти не разбрала какво й говореше този човек. Тя мислеше… Наистина ли Ришар бе прекарал целия следобед в това ателие, където веднъж бе отвел и нея? Този ден Жилиан бе разбрала защо му беше приятно да работи там… И на нея й бе харесала самотата на стария, запуснат дворец. Колко хубава беше стаята с избледнелите фрески, където Ришар се бе настанил, червената коприна на мебелите беше протрита, а златото на дървените рамки беше избледняло. Но може би най-много очарование имаше малката изоставена градина с нейното живо мълчание и с тъжната си поезия. Там растяха диви рози и плевели, а под прозорците на стаите лавровите храсти бяха отрупани с бели и розови цветове.

За миг тя бе помислила, че би било приказно щастие да бъде изцяло негова и той изцяло неин, сред това жилище, където сякаш витаеше някакъв тайнствен любовен парфюм, където сякаш се чуваха стъпките на изчезналите обитатели и гласове, които шепнеха думи, които само влюбените знаят да казват…

А може би в прекрасното ателие, където тя не бе стъпвала втори път, защото Ришар не й бе предложил, Катерина Арвенеско отиваше вместо нея, сигурна, че няма да бъде позната от двамата старци, пазачи на самотния дом. И тогава те изживяваха заедно минутите, за които тя мечтаеше напразно… О, защо, защо тази жена бе пристигнала във Флоренция, точно когато те се намираха тук?

Портиерът се върна с писмата и се извини, задето се беше забавил. Жилиан се учуди. Тя бе толкова погълната от собствените си мисли, че нямаше никаква представа за изминалите минути, нито бе забелязала прикрито любопитните погледи, които й отправяха от хола.

Тя взе писмата и запита:

— Прибрал ли се е господин Воврей?

— Не, госпожо… Не съм видял синьора да се връща.

Тя прегледа писмата едно по едно. Всички бяха адресирани до нея, освен едно, на което беше написано името на Ришар с елегантен, едър почерк. Веднага едно име дойде на устните й, името на Катерина. Но с цялата си гордост и с всичката си воля тя се противопостави на това подозрение. Жилиан никога не беше виждала почерка на Катерина Арвенеско. Защо да допуска, че този е именно нейният? Защо да допуска тази отвратителна слабост?

Младата жена се обърна към портиера, който стоеше прав на няколко крачки от нея.

— Това писмо е за господин Воврей. Ще бъдете ли така добър да му го предадете, когато се върне.

Човекът взе плика, а Жилиан се запъти към стълбата, която водеше към нейната стая. Младата жена влезе в малкия салон, който се намираше преди спалнята. Тя спря задъхана, сякаш бе тичала дълго време и се бе уморила.

Прозорецът на тъмната стая беше широко отворен. Навън тихата, звездна нощ простираше своето топло крило. Един лунен лъч блуждаеше по реката, чиито води слизаха спокойно към морето, отнасяйки отразените, образи на старите дворци и скромните малки къщурки, останали около стария мост.

Младата жена се приближи към прозореца, защото чувстваше, че лицето й гори. Устните й прошепнаха отчаяно:

— Не мога повече да понасям това! Не мога да живея така! Трябва да знам. Ако той ми изневерява, ще си замина. Всеки от нас ще си възвърне свободата.

Да узнае, да… но как да узнае? Тя беше неспособна да извърши нещо, което дори малко би напомняло за шпионаж. Да го запита откровено? Той или щеше да се изплъзне… или щеше да излъже от съжаление към нея, а може би, за да пощади кавалерски другата… Но възможно е той да постъпи честно и да признае, че тя е отгатнала истината… И тогава, Жилиан се познаваше, тя нямаше да бъде способна да забрави и да прости. О, тя щеше да презира човека, към когото бе отишла с толкова вяра!

Господи, колко сама и слаба се чувстваше, за да изживее подобна криза!

Вратата се отвори и гласът на Ришар прозвуча много весело:

— Улових ви, Жилиан! Вие мечтаете на лунно осветление!

Тя се отдръпна от прозореца. Стройната й фигура се открои на звездното небе. Младата жена отвърна машинално:

— Късно се прибирате.

— Вярно е… Забавих се, докато скитах и се наслаждавах на чудния залез.

— За да си починете от работа, нали? — каза някак особено тя и в гласа й сякаш потръпна ехото на бурята, която бушуваше в сърцето й.

Ришар не показа с нищо, че бе забелязал възбудата в гласа й. Напротив, той повтори съвсем естествено:

— Да, действително, за да си почина, защото следобедните часове не отидоха напразно. Новата ми работа върви добре. Ще трябва да дойдете да я видите. А вие как прекарахте?

Като го слушаше да говори така, Жилиан се успокояваше.

— Как прекарах? Писах писма, бях за кратко време в двореца Питти, а после, към края на следобеда, се качих на Сан Миниато, където вашият приятел Морланд дойде да ме намери.

— Наистина вие ставате неразделни. Внимавайте, Жилиан, в края на краищата Морланд ще ви изложи!

Ришар сякаш се шегуваше, но все пак в гласа му имаше известно нетърпение…

— Да ме изложи? В очите на кого?

— Но дори и да е само в очите на гостите на този хотел, които могат както мен да установят, че вие постоянно излизате заедно… дори и тогава.

Младата жена вдигна рамене и без самата тя да го съзнава, държанието й стана почти надменно.

— Е, добре, какво ме засяга мене, ако известни хора направят погрешни заключения относно моето приятелство с Морланд! Истината е по-важна от всичко. Аз намирам, че е напълно естествено вие да прекарвате дълги часове в ателието си… Защо тогава се учудвате, че тези същите часове аз посвещавам на разходки из Флоренция с един водач и приятел, който ми показва нейните най-хубави страни. При това той е толкова любезен, че съм му много благодарна, че ме спасява от самотата ми.

— Имате право. Но внимавайте, Жилиан, ако продължавате така, ще ме накарате да ревнувам от Морланд.

— Да ревнувате? Защо? Това, което му давам, няма нищо общо с… това, което се полага на вас.

— Вие казвате, каквото се полага на мен?

Той се приближи рязко до младата жена, която бе отстъпила назад към отворения прозорец.

— Жилиан, нима не сте отгатнали, не сте почувствали, че на мен ми се полага всичко? Че аз искам всичко? Вие, вие цялата ми трябвате… И аз ревнувам сърцето и мислите ви, може би много повече от тялото ви.

— Защото сте сигурен, че то няма да принадлежи на никой друг… освен ако…

— Освен ако? — повтори той властно.

— Освен ако някогашната Жилиан не изчезне напълно.

— А защо би изчезнала тя?

Той беше толкова близо до нея, че при най-малкото движение главата й щеше да докосне рамото на Ришар. Жилиан четеше явно в погледа на съпруга си, че той нямаше да се опита да я привлече в прегръдките си, защото не бе забравил деня, в който тя бе отблъснала целувката му. Глухо желание я разяждаше да опре глава на това сърце, което й принадлежеше толкова малко, да заридае, признавайки мъката си и може би да бъде успокоена. Но споменът за току-що полученото писмо от Ришар отстрани това изкушение. Тя се отдалечи от съпруга си и без да отговори на въпроса му, запита с нисък глас:

— Предадоха ли ви едно писмо за вас? Портиерът ми го беше дал погрешка заедно с моите лични писма.

— Благодаря ви… Да, дадоха ми го.

Той млъкна. Жилиан чувстваше, че сърцето й бе замряло в гърдите; тя чакаше… Какво? Една дума, едно обяснение… или може би самото писмо?

Без съмнение младият мъж почувства, че неговото мълчание бе направило неприятно впечатление, защото само миг след това прибави малко нетърпеливо:

— Получих едно сведение, което бях поискал.

Тя не отговори нищо, напълно сигурна, сякаш имаше доказателства, че той я лъже. Вледени я остро, мъчително чувство на презрение.

Младата жена се отдръпна от прозореца, където той се бе облегнал, като че не бе чула думите му.

— Жилиан, къде отивате?

— Да запаля лампата, тази тъмнина ми е неприятна!

— Неприятна? А пък аз смятах за прекрасна тази звездна нощ, която нахлуваше в стаята… Но да запалим, щом предпочитате светлината на електричеството. Моля ви, оставете ме да ви направя тази услуга.

Той натисна копчето. Светлината заля малкия салон, изгубел баналността на хотелските стаи благодарение на дребните украшения, фотографиите, гравюрите и цветята, пръснати тук-там от обитателката му. Но Ришар не можа да види лицето на младата жена. Тя се бе обърнала малко към камината и търсеше звънеца.

— Искате ли нещо, Жилиан?

— Ще повикам камериерката. Време е да се обличам… Закъсняла съм… Чувате ли звънеца за вечеря?

Гласът й сякаш бе загубил изведнъж топлата си звучност.

Ришар хвърли бърз оглед към огледалото, където се отразяваше лицето на младата жена. И той забеляза в очите и устата й този израз на болезнена и презрителна сериозност, който бе виждал неведнъж.

Нима бе научила? Дали не я бе загубил… нея, неоценимото съкровище, на която държеше много повече, отколкото на изкусителката?

Той постави нежно ръка на косите и й запита настоятелно и тихо:

— Жилиан, Жилиан, кажете какво тежи на сърцето ви? Какво криете в него?

— А във вашето, Ришар?

Неспокойни, очите, които не лъжеха никога, се спряха продължително на очите на Ришар.

— Най-хубавото, което любовта може да даде, Жилиан…

Тя щеше да отговори, но на вратата се почука. Повиканата прислужница бе дошла. Жилиан се отстрани и каза бързо:

— Влезте.