Анри Ардел
Пробуждането на любовта (1)

Глава I

— Е, Воврей, какво мислите за моя Бретан? — запита весело госпожа Таени. За да вижда по-добре слънчевия пейзаж, тя бе опряла хубавата си белокоса глава назад, на облегалото на стола.

Ришар Воврей пое дълбоко свежия въздух, наситен с миризмата на морето и на тревите, които лятното слънце изгаряше.

— Вашият Бретан, госпожо? И аз като всички ще стана поклонник на тази местност. Тя прилича толкова на жена! Тя е привлекателна и вероломна. Нейните усмивки и нейните тъги са тъй подкупващи, че ни карат да й прощаваме всички други недостатъци. Аз съм ви признателен, че ме повикахте, госпожо!

Той говореше шеговито. Очите му гледаха с почти чувствена наслада бляскавия хоризонт на залива Сен Каст, който искреше под слънчевите лъчи.

Госпожа Таени посрещна с доволна усмивка възторжените думи на госта си.

— Ах, значи моят любим Бретан ви е пленил до такава степен? Толкова по-добре. Тогава, надявам се, че времето, което ще прекарате тук, за да изваяте бюста на една досадна, стара жена, няма да ви се види много дълго. Наистина, що за нещастно хрумване имаха моите деца да искат един такъв спомен за майка си…

Той се усмихна и усмивката му откри хубави зъби, които вероятно лакомо отхапваха от всички плодове на живота. Той беше от тези, за които жените казват още при първия поглед: „Хубав мъж!“ Беше висок, кестеняв, с живи и иронични очи.

Воврей отговори съвсем искрено на госпожа Таени, чието лице все още бе запазило нещо от чара на младежките години:

— Драга госпожо, когато намеря някой хубав модел, аз се чувствам толкова щастлив, че не искам нещо повече от живота… поне за момента.

— Да, да… разбирам… Безполезно е да настоявате… Между нас казано, млади човече, за вас ще бъде от полза да прекарате известно време сам с една стара жена като мен, защото струва ми се, че животът в Париж ви е преуморил. Не се шегувам, Ришар, вие изглеждате отслабнал.

Госпожа Таени се държеше майчински с младия човек, защото той беше приятел от детинство на сина й, който в момента се намираше в Индокитай на военна служба. Ришар й беше особено скъп, понеже й напомняше за отсъстващия.

При забележката на домакинята лицето на Воврей изгуби за миг веселото си изражение. Но той отговори все така шеговито:

— Вярно е, че нашият трескав живот не може да ни докосне, без да остави своя печат… Но какво от това! Аз чувствам у себе си сили да понеса още много нещо. А тук, сред спокойствието на вашия Кер Армор, аз ще се превърна в един дисциплиниран момък, точно такъв, какъвто искате да ме видите.

— Тогава ще бъда много доволна, моето момче. Впрочем вие няма дълго да се радвате на спокойствието на Кер Армор. След няколко дни ще пристигнат зет ми, дъщеря ми и внуците, а няма да закъснеят да ги последват и някои приятели. Тогава ще имате спътници за разходките и няма да ви бъде толкова скучно.

— Много ще ми бъде приятно, но чудно, тук самотата никак не ми тежи.

— Чудесно, лесно е човек да угоди на такъв невзискателен гост като вас. Не забравяйте, че имате на разположение и моята библиотека. Там ще намерите всичко — и стара, и съвременна литература и много модерна дори… Ах, по този повод… познавате ли тази книга, която току-що получих.

Тя взе от масата една още неразрязана книга.

— „Езически химни“, новата стихосбирка на принцеса Арвенеско… Чели ли сте я? Харесва ли ви?

— Да… но когато съм в по-особено настроение.

Тонът му беше рязък. Думите бяха произнесени след известно мълчание. Те сякаш бяха изговорени с известно усилие. Госпожа Таени не беше наблюдателна. Нейните собствени впечатления и мисли я поглъщаха твърде много, за да може да долови тези на другите. Тя повтори закачливо:

— По-особено настроение? Какво настроение? Предполагам, че въпросът ми не е нескромен?

— Какво настроение? — младият човек се усмихна иронично. — Настроение, в което нямам желание да бъда друго, освен човек-животно, жаден за усещания, каквито и да са те, от най-изтънчените до най-грубите!

— Охо! Нима? — възкликна заинтересувана госпожа Таени. — Значи стиховете на госпожа Арвенеско ви доставят тези… тъй разнообразни усещания. Тогава аз не зная какво мнение да имам за тази тъй известна поетеса, ако е вярно, че „стилът е самият човек“… Вие я познавате само от произведенията й или…

— Не само от тях… Аз бях канен няколко пъти в дома й.

— Що за жена е тя?

— Рускиня, отраснала в Париж, която преди доста време се омъжила за един румънец.

— Това е достатъчно относно произхода й, но какво ще ми кажете за личността?

— Една езичница, чувствителна към красотата, обличана от най-добрите парижки шивачи и притежаваща забележително дарование.

— Образът е пълен… Осведомихте ме чудесно! — госпожа Таени се смееше от все сърце. — А ако съдя по снимките, появили се в списанията, тази езичница има тяло на нимфа! Правя това сравнение от митологията, понеже вие я нарекохте езичница.

— Имате право, госпожо… Природата е надарила принцеса Катерина Арвенеско с несравнима външност… и нейните рокли я събличат достатъчно, за да могат тези, които знаят да си отварят очите, да се уверят в това. Тъй като не съм съпруг на принцесата — впрочем тя се е развела вече, — аз ценя готовността, с която тя оставя хорските очи да се радват на красотата й.

— Воврей, вие говорите като строг моралист! Все пак, като човек на изкуството, трябва да бъдете признателен на Катерина Арвенеско за радостта, която ви доставя!

— О, вярвайте ми, госпожо, аз се наслаждавам неизказано много на нейното гъвкаво и крехко тяло… на опасния чар на нейната хубава и извратена глава, на нейния ум…

Макар че Воврей говореше съвсем спокойно, от време на време иронията в неговите уста добиваше особена острота, която внезапно направи впечатление на госпожа Таени. Тя погледна с любопитство младия човек и забеляза:

— Моето момче, струва ми се, че сте прекалено строг към тази млада жена!

— Строг? Не намирам, госпожо! Нима не ви казах, че понякога съм склонен да се опивам от езическия блясък на нейните творби? Признавам в нея поетесата, влюбена в природата, но не мога да не отбележа и обстоятелството, че тя се интересува твърде малко от всичко, което засяга морала!

Той млъкна рязко. Зъбите му захапаха долната устна.

— А като жена? — настоя госпожа Таени, разочарована от внезапното му мълчание.

— Като жена… може би не съм в състояние да преценя правилно, но щом искате и понеже се касае за една поетеса, ще ви поверя, че за мен тя е нещо като въплъщение на възпетите от нея опасни, омагьосани дъщери на смъртта.

— Които сирени са толкова привлекателни, нали, Ришар, че вие, бедните мъже, почти никога не устоявате на техния зов? Не се защитавайте. Аз няма да се опитам да узная тайните ви. Ах, ето на, сега ще се отърсите от моите любопитни въпроси. Свещеникът идва да ми направи обичайното си седмично посещение.

Тя махна с ръка на свещеника, който се задаваше по алеята. Той беше закръглен, имаше селски вид и въпреки палещото слънце носеше шапката си в ръка.

Ришар стана.

— Няма да се сърдите, ако ви оставя насаме със свещеника, нали, госпожо? В това време аз, неверникът, ще отида да видя морето по-отблизо.

— Вървете, приятелю, вървете. Тук вие сте напълно свободен. Ако ви е приятно, в пет часа може да се върнете за чая.

— С най-голямо удоволствие ще изпия една чаша заедно с вас, госпожо.

Той целуна ръка на старата жена, поздрави свещеника, чието червендалесто лице лъщеше под белите коси и се отдалечи.

Ако старата му приятелка го бе погледнала в този миг, тя щеше още повече да се учуди на отпечатъка, който последните месеци бяха оставили върху лицето му. Но тя гледаше вече новия посетител с усмивка на уста.

Младият човек се промъкна сред лехите с цветя и тръгна по една широка кестенова алея, която слизаше право към морето, яркосиньо и окъпано в светлина.

Но неговите очи не виждаха вече нищо. Един случаен разговор бе докоснал незарасналата рана…