Анри Ардел
Пробуждането на любовта (18)

Глава XVIII

На вратата на къщата Жилиан се спря замислена и погледът й се плъзна по улицата, където играеха деца. Мина й през ума, че може би ще направи удоволствие на Ришар, ако отиде за малко у баронеса Дьо Мовиер. Той не беше настоял, но тя знаеше, че обича да я вижда сред обществото, което лично на него му харесваше. Не беше късно. Тя имаше време да се върне у дома и да се преоблече набързо. Може би щеше да завари и него у госпожа Дьо Мовиер.

Колебанието изчезна. Жилиан реши да направи това посещение. Тя спря веднага едно такси и се отправи към къщи.

Когато се прибра, Ришар беше вече излязъл. Младата жена се облече бързо, но с голямо старание. Когато излезе навън, тя разбра, че грижите й не бяха отишли напразно. Погледите, които се спираха на нея, й го казваха твърде ясно. Жилиан съжаляваше, че Ришар не можеше да я види така, в пролетната рокля, с голямата светла шапка, която засенчваше очите й.

Къде беше той? У госпожа Дьо Мовиер? Другаде? У принцеса Катерина?

Тази неизвестност й беше неприятна. Тя отиваше в тази чужда къща, водена само от надеждата, че ще го намери там. Обзе я желание да се върне у дома си, сред познатата, приятелска обстановка.

Но беше вече твърде късно. Тя стоеше пред дома на Дьо Мовиер. Широко отворената врата откриваше градината, където пролетта бе обсипала дърветата с цвят. Крехка трева бе покарала на поляната и лилавите иглики вече бяха нацъфтели. По прясно постланите с пясък алеи се разхождаха двойки и разговаряха, докато вътре в салоните се забавляваха още много посетители.

Явно градината беше предназначена за желаещи да флиртуват. Жилиан нямаше какво да прави там. Тя се изкачи по стълбите, мина през зимната градина и се озова пред стаите, отредени за приема. Оттам долиташе силна и смесена миризма на парфюми, смехове, откъслечни думи. Отделни групи бяха образувани тук-там. Жилиан потърси с очи домакинята между седналите и прави жени. Повечето от тях бяха много хубави. Те бяха облечени с чуден усет за цветове, линии и форми, като естествено се бяха придържали в тона, даден от новата мода. Всяка от тях знаеше много добре какво може и какво не може да носи. Тези хубави елегантни жени в разкошния хол бяха толкова приятна гледка, че за миг очарованата Жилиан забрави, че търси госпожа Дьо Мовиер.

Но изведнъж тя я зърна до пианото. Домакинята разговаряше с една млада жена, която стоеше права и държеше някакви ноти в ръка. Вероятно тя се готвеше да пее. В това време пианото и една цигулка свиреха тихо.

Жилиан не продължи нататък, а остана неподвижна на мястото си. Тя отказа да седне на предложения й стол, защото искаше да вижда по-добре лицето на певицата, чието малко хладно изражение внезапно бе сгряно от невидим пламък.

Първата нота прозвуча като вик на дива и болезнена страст и бе толкова изразителна, че мигновено в хола се възцари пълна тишина. Най-повърхностните, най-много погълнатите от собствената си личност, най-малко музикалните, всички слушаха, подчинени на магията на една песен, която действаше на нервите, проникваше в сърцето, повдигаше бурните вълни на желанията…

Тя намираше отзвук дълбоко в душата на Жилиан. Но младата жена не искаше да се поддаде на вълнението, което тя пораждаше у нея и за да се разсее, започна да оглежда присъстващите и да се опитва да ги разпознае.

И така, внезапно тя забеляза в огледалото до нея, което отразяваше кът от зимната градина, един строен силует, полускрит от големите листа на едно високо растение. И в този силует тя позна веднага Катерина Арвенеско.

Младата жена говореше. Кому? Положително не на някой безразличен. В движенията на леко повдигнатата й глава, в израза на очите, на устните имаше някакво нежно и многозначително сладострастие, още повече, че тя не допускаше да е наблюдавана.

Изведнъж странно нетърпение обхвана Жилиан, защото не можеше да види с кого разговаряше тази жена. С внимание, което я правеше чужда на всичко, дори на песента на цигулката и на човешкия глас, тя продължи да наблюдава изящния профил, отразен в огледалото. Внезапно тя изчезна. Или Катерина Арвенеско бе променила мястото си, или някой от гостите се бе приближил между нея и огледалото.

Едва тогава Жилиан чу отново песента, която завърши сред буря от ръкопляскания, шум от разместени столове, възклицания, преплетени думи. Слушателите в хола се раздвижиха и се отправиха към певицата и цигуларя, останали до пианото при госпожа Дьо Мовиер, която се чувстваше не по-малко щастлива от тях.

Жилиан си помисли смътно, че учтивостта й налагаше да си пробие път и да отиде да поздрави домакинята. Въпреки това, тя не се помръдна и погледна несъзнателно към огледалото, където бе забелязала Катерина Арвенеско. Образът на младата жена бе изчезнал от сребърната повърхност. Но Жилиан я видя на самия праг на зимната градина. Тя стоеше права, имаше изрядното държание на светска жена и разговаряше с нейния съпруг, с Ришар. Значи той е бил там… там в зимната градина.

Жилиан имаше чувството, че е засегната право в сърцето. В този изпълнен с хора салон тя не виждаше вече никой друг, освен тези две същества.

Катерина и Ришар. Колко чужди изглеждаха те на всичко, което ги заобикаляше! Катерина Арвенеско се усмихваше и усмивката й беше мамеща и опасно кротка. Зъбите й блестяха между алените устни. С разсеяно движение тя играеше с огърлицата от опали, която падаше върху лилавата й рокля. Тя повдигна отново глава към него и му заговори. Може би отмяташе така назад главата си, защото той беше много по-висок. Може би… Точно това движение бе доловила Жилиан в огледалото. Сега Катерина гледаше Ришар с продълговатите си, премрежени очи.

А той? А той? Той се държеше както обикновено, непринудено и спокойно. Профилът му се открояваш ясно. Но имаше ли устата му обичайната подигравателна гънка? Какво беше изражението на очите му?

О, неговите очи, да почерпи от тях успокоение, вяра… да отгатне, че не той е бил в зимната градина преди малко. Защото Жилиан знаеше много добре, че никога не би го запитала направо.

Дали щяха да разговарят още дълго време?

Неволно тя прошепна:

— Не мога да понасям повече да ги гледам така погълнати един от друг.

И все пак Жилиан не би си позволила нито една стъпка, за да се приближи до тях или за да ги раздели. Тя страдаше, като ги гледаше заедно. Защо? Нима имаше слабостта да ревнува? Да ревнува, защото съпругът й говореше с някаква жена в един салон, препълнен с хора?

Гордостта й се разбунтува. Младата жена се ядоса на себе си и се обърна решително. Тя чу съвсем близо до себе си един приятелски глас:

— Как, Жилиан, вие тук? Каква изненада! Вашият съпруг ми каза преди малко, че няма да дойдете.

До нея стоеше Жанин Шамбел, доведена от потока на движението. Нейните очи имаха особено изражение.

— Действително, нямах намерение да идвам, но после промених решението си. Току-що дойдох и сега се старая да стигна до домакинята… предстои ми истинско пътешествие!

Жилиан се опитваше да говори весело и не си позволяваше да хвърли дори бегъл поглед към съпруга си и госпожа Арвенеско.

— Ришар знае ли, че сте тук?

— Не. Аз не съм успяла още да отида при него. Забелязах го отдалече да разговаря с принцеса Катерина, но понеже аз не съм близка с нея, оставих ги да продължат разговора си без мен. Жанин, напускам ви, за да поздравя най-после домакинята, а след това ще си вървя. Исках само да се мерна от учтивост.

Госпожа Шамбел повтори „довиждане“ и не се опита да я задържи. Но тя стоя известно време и я наблюдава, докато си пробиваше път през групата, като отвръщаше на поздравите на някои познати. Най-после тя стигна до баронеса Дьо Мовиер.

След като се увери, че младата жена е задържана в другия край на хола, госпожа Шамбел отправи поглед към зимната градина, където бе видяла Ришар и Катерина Арвенеско. Те не бяха вече там. За миг тя се поколеба какво да направи. Не беше ли по-благоразумно да предупреди Ришар за непредвиденото появяване на младата му съпруга. Но в това време до нея се приближиха приятели, заобиколиха я и я задържаха… Те й попречиха да изпълни намерението си… И за да се успокои, тя си каза:

— В края на краищата тук тя няма да види нищо, което не трябва да види. Залите са пълни с твърде много любопитни!

Колкото и да беше предвидлива, Жанин Шамбел не се беше сетила, че в зимната градина, място удобно за флирт, цареше почти пълна самота, особено сега, когато всички гости се тълпяха около бюфета или търсеха свежестта и прохладата на парка.

Тя не знаеше, че Жилиан, след като бе поздравила госпожа Дьо Мовиер, на излизане от хола бе минала край зимната градина. Там, между растенията, тя бе зърнала съпруга си и Катерина Арвенеско. Значи те все още бяха заедно. Принцесата стоеше права, облегната на една колонка, от която се спускаше цъфнало виещо се растение. Сега тя не се усмихваше. Огънят, който гореше в очите й, осветяваше нейното фино лице. Устните й бяха стиснати.

Този път говореше той! Чертите му бяха изгубили невъзмутимото си изражение. Той също не се усмихваше. Необуздана страст бликаше от лицето му и го преобразяваше в човек, когото тя не познаваше!

Какво си говореха те? О, какво говореха толкова дълго време? Сърцето на Жилиан биеше лудо в гърдите й. Изведнъж тя се огледа. Тези, които я заобикаляха, може би щяха да отгатнат мъката, която я задушаваше. Но, всъщност, ако помислеше, нямаше причини да се вълнува. Да размисли? Но, не, острият й женски усет не я мамеше. Тук ставаше нещо!

Без съмнение, инстинктът й на светска жена й помагаше да запази самообладание. Държанието и изразът на лицето й не можеха да породят у никого подозрение за бурята, която бушуваше в нея. Тя забеляза Жанин, която й правеше знак да отиде при нея. Позна сред мъжете Морланд, чийто любопитен поглед обхождаше самообразувалите се групи и усамотилите се тук-там двойки. Жилиан искаше да избегне и двамата. Тя се страхуваше, че Жанин ще дойде при нея, ще я задържи и ще я принуди още да се преструва и да се владее, докато тя имаше само едно желание, да избяга далече! Далече от тази жена, която той срещаше всеки ден в Болонската гора, а може би и някъде другаде. Той казваше, че харесва нейното гъвкаво тяло само като художник… Едва ли? Сега Жилиан не вярваше вече.

— Малка приятелко, признайте, че се готвехте да избягате! Сигурно си мислите, че се появявам в твърде неподходящ момент. Толкова по-зле, но аз съм решила да ви задържа. Безмилостна съм, когато трябва да запазя хубавите си гостенки.

Домакинята я бе хванала под ръка и говореше приятелски, но авторитетно.

— Госпожо, бъдете така добра да ме извините. Чувствам се много уморена.

— Наистина вие сте малко бледа… вероятно от топлината. Елата, драга, трябва да вземете нещо. Ще ви предложа някое разхладително питие. Елате до бюфета…

— Моля ви, госпожо, не си правете толкова труд заради мен. Аз искам само да подишам малко свеж въздух, а после ще потърся госпожа Шамбел.

Госпожа Дьо Мовиер не настоя повече, защото трябваше да се занимае и с другите си гости. Най-после свободна, Жилиан се запъти към изхода, без дори да обърне глава към зимната градина.

Но тя спря рязко. Младата жена се озова внезапно лице в лице със съпруга си. Неговите очи блестяха и техният блясък беше радостен и горд.

— Жилиан! Вие тук!

За миг огънят в тях угасна. Дълбока бръчка се вряза между веждите му, но веднага изчезна.

— Вие тук? Смятах, че в този час вие сте напълно отдадена на благотворителна дейност. Много се изненадах, като ви видях тук в ноктите на Сатаната. Впрочем тази атмосфера ви действа добре. Чудесна сте така… с тази рокля.

Тя долавяше само звука на думите му, но не и смисъла, замаяна от множеството противоречиви чувства, които я задушаваха. Усещаше любопитство, болезнено като жажда, да узнае истината. Искаше да се увери, че се бе излъгала в своята неопитност. И все пак, нещо смътно й подсказваше, че имаше, че съществуваше нещо нередно.

Във всеки случай той посрещаше нейното непредвидено появяване съвсем спокойно. Дори нещо повече, в погледа му имаше такова явно задоволство, че тя почувства известно облекчение.

Младата жена поясни:

— Свърших работата си много по-рано, отколкото предполагах. И тогава реших да дойда за малко тук, защото смятах, че все пак по-добре ще е да се отзова на поканата на госпожа Дьо Мовиер.

— Да, наистина… Отдавна ли сте тук?

— Не зная… Може би от половин час.

— Тогава как не съм ви забелязал?

Тя се усмихна малко подигравателно и някаква странна трескавост оживи лицето й.

— Вие бяхте твърде зает.

— Зает?

Нито сянка от затруднение по лицето му, но отново дълбоката бръчка проряза челото му.

— Зает?

— Да, беседвахте много увлечено с принцеса Арвенеско. Видях ви отдалече в зимната градина, но не посмях да прекъсна вашия разговор.

— Жилиан, какво искате да кажете?

Нейната гордост взе връх. Около тях имаше любопитни уши, които можеха да доловят думите им. Много очи гледаха техните лица.

— Какво искам да кажа? Нищо повече от това, което чухте. Отиде ли си вече принцеса Арвенеско?

Погледите им се срещнаха, еднакво решителни, еднакво непроницаеми и търсещи. Това трая само миг. Техните две души се криеха една от друга. Тя видя, че в очите на Ришар блесна отново пламъкът, който бе доловила в първия момент, когато го срещна преди малко. Младият мъж отговори непринудено:

— Да, принцесата си отиде. Току-що я изпратих де колата й.

Тогава, овладяла се напълно, усмирявайки неспокойното си сърце, Жилиан каза:

— И аз ще направя като нея. Ако имате желание, можете да останете още. Аз ще си отида, защото вече доста късно. Ще вечерям у госпожа Таени, а преди това трябва да довърша писмото си до Тревенек.

— Е, тогава няма да ви задържам. Доскоро виждане, горско цвете! Сега ще отида да поговоря малко с домакинята, учтивостта го налага. С кола ли сте?

— Не, пеша…

— Вие сте твърде привлекателна, госпожо, за да скитате така по улицата! Ще отида да се погрижа за кола.

Тя вдигна ръка, защото нервите й не издържаха повече.

— Не, благодаря, предпочитам да се раздвижа малко.

И младата жена започна да слиза по стълбите.

Ако наистина му беше неприятно, че тя се разхожда сама по улиците, защо не я придружаваше? Не, тук нямаше място за съмнение, Жилиан чувстваше, че в този момент той не искаше да остане насаме с нея.