Анри Ардел
Пробуждането на любовта (16)

Глава XVI

Ришар току-що се бе прибрал. Той все още беше с ботуши и брич, когато Жилиан отвори вратата на ателието, където прислужникът й бе казал, че ще намери съпруга си.

Копнежът за Ришар, който бе почувствала на изложбата, все още я владееше. Но тя не беше в състояние да издаде тази тайна на сърцето си, ако не отгатнеше, че и тя самата е желана.

— Не ви ли безпокоя, Ришар? — запита тя, когато повдигна завесата на ателието.

Още преди Ришар да отговори, тя го видя да стои прав пред писалището, отрупано с книги, вестници и скици. Той гледаше внимателно една от тях.

Светлината, която бликаше от големия прозорец, изтъкваше здравата му и хубава фигура, ясните и властни черти на лицето му, които в този миг не бяха смекчени от блясъка на усмивката и на очите.

Щом чу гласа на младата жена, той сви едва забележимо вежди и с бързо движение остави на масата листа, който гледаше… Когато се приближи, младата жена забеляза с изненада, че листът е бял.

Въпреки това със съвършено спокоен и весел глас той я поздрави с името, с което обичаше да я нарича:

— Е, горско цвете, значи се върнахте от черква? Молитвите ви понасят добре. Вие сте толкова свежа, че всички ваши приятелки ще станат набожни!

Тя се усмихна съвсем слабо. В този миг всеки намек за нейната вяра й беше мъчителен.

— Струва ми се, че дължа по-скоро на разходката свежестта, за която ме поздравявате. Вървях много бързо, за да се върна навреме от изложбата „Женски портрети“.

— Как, били сте там? Съвсем сама?

— Но, разбира се, съвсем сама! Кому бих могла да предложа да дойде с мен… сутрин особено!

— Първо, на вашия съпруг, госпожо. Защо не му направихте честта да го помолите да ви придружи?

— Защото той отиваше на езда, а аз знам какво удоволствие му доставя това. Впрочем не обичам да безпокоя, когото и да било заради себе си!

Докато говореше, тя сваляше ръкавиците си, а после, като се наведе леко назад, махна шапката си. Движенията й имаха такава грация, че Ришар остана очарован. Свикнал да обслужва жените, той пое шапката й и я остави на масата до ръкавиците и маншона.

— Това може да се отнася за някой чужд човек, но за мен? Жилиан, такова ли е вашето отношение към мен? Това ми е обидно. Внимавайте, горско цвете, вашата сдържаност прилича страшно много на гордост!

Тя започна да се смее. Когато беше с него, забравяше странната си тревога.

— Наистина тази сутрин не ми върви! Вие ме упрекнахте, че съм горделива. Морланд ме нарече „ненаситна“.

— Морланд? Къде сте видели днес Морланд? Във всеки случай не в черквата…

— Не, не там… а на изложбата.

— Вие ми казахте, че сте отишли сама?

— Действително, отидох сама, но изложбата не бе запазена изключително за мен. Там срещнах Морланд, който се прояви като много любезен водач.

— Това не ме учудва никак… и после, доволен съм, че сте имали кавалер като Морланд. Никой не би могъл да ви упрекне, като ви види заедно с него. Но има нещо друго, което ме учудва… как можете да се разбирате човек, чиито религиозни схващания са съвършено противоположни на вашите.

Тя трепна едва забележимо:

— Ние не засягаме никога религиозни въпроси, признавам му, както и на себе си, правото да мисли това, което смята за вярно. Ние нямаме желание да си влияе един на друг…

Съвсем разсеяно, тя все листа, който Ришар бе оставил на писалището. Тогава изражението на очите му промени. Като повдигна листа, Жилиан забеляза от другата страна една скица на Катерина Арвенеско.

И както на изложбата, стори й се, че някаква смътна тревога заля сърцето й. Но тя се овладя и запита съвсем естествено:

— Вие ли сте я рисували?

— Да — отвърна той кратко.

— Преди? Но не знам защо ви отправям този въпрос… Това е шапката, която принцесата носеше, когато я срещнах преди няколко дни у госпожа Мовиер.

С поглед, полускрит от клепачите, тя гледаше портрета, нахвърлен с рядка сигурност. Гледаше тялото очертано под тясната рокля, финото загадъчно лице по грамадната шапка.

— Да, действително, скицата е правена съвсем наскоро. По една случайност можах да наблюдавам принцеса Катерина, застанала точно в тази поза. Харесах ми хармоничните й линии и аз ги „нахвърлих“.

— При това скицата е не по-малко хармонична от вдъхновителката. Къде видяхте принцесата така? В Болонската гора ли?

— В Болонската гора? Защо пък там?

— Защото светската хроника разказва, че и тя като вас е една от редовните посетителки на парка. Дори…

Тя млъкна за малко. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Въпреки това Жилиан продължи непринудено:

— Дори трябва да ви предупредя, говори се, че съзерцанието на вашия чуден модел ви поглъща до такава степен, че ви прави сляп за поздравите на приятелите.

— Жилиан, каква е тази история?

Гласът му звучеше, невъздържано и грубо. Младата жена вдигна успокоително ръка. Устните й се свиха малко презрително.

— Не подскачайте така, Ришар. Шегувах се, предавайки ви една незначителна забележка на вашия приятел Шабер. Той ви видял вчера в Болонската гора, когато сте разговаряли с госпожа Арвенеско… Вие не сте го забелязали. Това е всичко. Предполагам, че ви е съвсем безразлично дали са ви видели или не да говорите с принцеса Катерина… Това няма никакво значение.

— Очевидно. И точно затова забележката на Шабер е крайно глупава. Със своята бъбривост и глупост той ще разнесе навсякъде новината. Наистина това ще бъде много приятно за принцесата!

— Защо не? За една жена е винаги ласкателно да поглъща изцяло вниманието на един скулптор!

Воврей смръщи вежди. Лицето му доби твърдо изражение.

— Много подигравателно сте настроена тази сутрин Жилиан. Какво ви е? Предполагам, че няма да имате детинщината да ревнувате само поради някаква глупава забележка, направена пред вас?

Младата жена повдигна рамене и остави листа на масата?

— Да ревнувам? Аз? От принцеса Арвенеско? Защото ви е приятно да говорите с нея, защото сте й направили една скица? Бих имала твърде лошо мнение за вашата честност, ако започвах да се съмнявам във вас от такова малко нещо!

Той отвори уста, за да отговори, но внезапно замълча. Ришар наблюдаваше с особено внимание младото лице, което внезапно бе добило някаква особена горда и дълбока сериозност. Жилиан продължи:

— Струва ми се, че не съм способна на ревност. Ако един ден се случи да установя, че вие сте друг, а не такъв какъвто съм вярвала… тогава… тогава вие ще бъдете съвършено чужд за мен. Но аз не бих била ревнива, не, не бих си позволила!

— Не бихте си позволили?

Ришар беше прав като нея. Те стояха лице срещу лице.

— … Значи веднага вашата воля ще се намеси безмилостно и не ще допусне нито снизхождение, нито прошка, нито забрава?

Тя поклати глава и отвърна:

— В случая моята воля няма да бъде от значение. Не съм ли ви казвала вече, че за да обичам, необходимо е да вярвам? Може би ще мога да простя, но как се прощава, когато човек е престанал да обича. Отчуждаването прави лесна прошката. Но да забравя! Нима се забравят тези разочарования, които са ви засегнали самото сърце, които са разстроили същината на живот ви.

— Откъде знаете, че е така? За щастие вие сте още твърде млада, за да имате голям опит в тази област.

Лицето на младата жена придоби странно изражение. Тя продължаваше да стои облегната на писалището. Очите й бяха отправени далече към небето. Ришар, забеляза, че пръстите й трепереха малко, а също устните й, когато отговаряха:

— За да почувстваш нещата, за които вие говорите не е необходимо да имаш опит.

— Вярно е. И вие имате право, Жилиан, човек никога не забравя! Не може да забрави… защото не е нищо друго, освен едно бедно създание от плът и страсти!

Думите му звучаха толкова искрено, че тя го погледна изненадано. Без съмнение, у него оставаше някакъв жесток спомен и внезапно цялото й сърце се насочи към това друго сърце, което й беше непознато. Все пак то беше сърцето на съпруга й, на единствения мъж, който трябваше да изпълва живота й.

Тя каза бавно:

— Виждате ли, Ришар, вие, който имате опит, разсъждавате като мен.

— Да, аз мога да разсъждавам така, защото съм живял много, много повече от вас, дете. Аз съм вижда изневери, чувал съм лъжи, които белязват едно същество толкова дълбоко, че годините дори не са в състояние да изтрият техните следи… О, да, аз имам богат опит, не мога да отрека!

Той направи няколко крачки из ателието. Младата жена стоеше неподвижна и замислена. Сърцето й биеше бързо.

След известно мълчание, изпълнено с мисли, които и двамата криеха грижливо, Ришар се обърна към нея:

— Кажете ми, Жилиан, вие, която сте въплъщение на искреността… защо ми говорите така тази сутрин? Имате ли някакво намерение, някаква цел?

— Никакво намерение, нито цел. Вие пръв, Ришар, дадохте тази насока на разговора ни. Но…

— Но вие не съжалявате, защото по този начин успяхте да ме предупредите каква, съдба ме очаква, ако се поддам на мъжката си слабост, нали?

— Нима е имало нужда да бъдете предупреден? На мене ми се стори, когато говорехме преди малко, че сме на едно и също мнение относно невъзможността да се простят някои изневери. Оставете ме да вярвам, че поне по този въпрос ние мислим и чувстваме еднакво.

— „Поне по този въпрос“ — повтори той. — Тогава вие смятате, че по други, по много други ние имаме съвършено различни мнения?

Нейният поглед отбягваше неговия, но изразът на лицето й я издаваше достатъчно, без тя дори да подозира.

— Ришар, вие ме питате за нещо, което знаете не по-зле от мене. И може би вие също се плашите от пътя, който трябва да изминем, за да стигнем до взаимно разбирателство, ако изобщо, можем да го постигнем. Затова би трябвало толкова много любов!

— Любов, която вие смятате, че не същества между нас, нали?

Тя не отговори. Клепачите й бяха сведени и скриваха очите.

Той повтори благо, но настойчиво:

— Една любов, която не същества, нали?

— Да, която не същества.

Ришар потрепери, толкова уверено звучеше гласът на младата жена.

— Значи, Жилиан, вие не вярвате, че ви обичам?

— О… аз зная, че ме обичате по свой начин… но, разбира се, не така, както си представях, че ме обичате, когато… когато ме отведохте от Бретан… Впрочем сега разбирам, че съм си представяла невъзможното!

Тя млъкна. Имаше ли смисъл да прави това безполезно признание? Нима щеше да проси една любов, която не й даваха, да издаде колко много страдаше, като чувстваше колко чужди бяха морално един на друг? Жилиан реши да се изплъзне. Със стиснати устни тя се наведе към дивана да вземе шапката и ръкавиците, за да си върви.

Но Ришар сложи ръка на рамото й и я спря. Той я обгърна с проницателен поглед:

— Жилиан, бихте ли искали да ми кажете как сте смятали да ви обичам?

— Каква полза? Аз имах за брака съвсем детинска представа, допустима само за едно момиче, което не познава живота… изобщо — смешна представа! Моят живот в Париж ми го доказа! Имайте милост към мен и не се опитвайте да я узнаете!

Но младият човек повтори и гласът му, макар и умолителен, заповядваше:

— Жилиан, моля ви, кажете ми какво е вашето схващане за брака… Уверявам ви, за благото и на двама ни, по-добре е аз да знам.

Тя мълчеше. Той искаше от нея да му разбуди най-скритите и свети кътчета на сърцето си. Младата жена се колебаеше, защото отгатваше, че ще се чувства още по-отчуждена, ако не бъде разбрана.

— Жилиан, моля ви!

Превъзмогвайки себе си, тя заговори, като се стараеше да не се вълнува.

— Бракът? За мене той означаваше две същества, чиито души са се слели. Един мъж и една жена, които живеят един за друг, един чрез друг… които дават най-хубавото от себе си… и не желаят нищо друго. Двама души, които раздялата не отдалечава, макар за тях отсъствието да е мъка, която не ги напуска нито за миг. Ето виждате ли, роман и нищо повече! Сега знам много добре какво струват всички тези въздушни кули.

Той я прекъсна нервно:

— Жилиан, не се подигравайте! Не ви подхожда, не сте искрена!

— А каква съм всъщност, Боже мой! Една дива провинциалистка, пропита от схващания, вкусове, предразсъдъци и ограничения на едно отживяло време.

— Вие сте най-честното момиче, което някога съм срещал!

Тя повдигна рамене:

— Това не е от особено значение!

— Но за мен е, Жилиан! И точно заради това ви качество, на което гледате с такова пренебрежение, аз ви давам това, което никога никому не съм давал. Така да бъде, аз ви обичам лошо. Не ви обичам, както вие желаете, както заслужавате да бъдете обичана… Но вярвайте ми, вие сте за мене това, което никоя жена не е била преди. И може би, ще ме сметнете за егоист, глупав, възмутителен, но аз имам дързостта да твърдя, че ще ви пазя като мое съкровище… дори и въпреки самата вас!

— Въпреки мен? О, Ришар, нима още не ме познавате?

Думите й прозвучаха без грубост, без гордост, нито възмущение. Младата жена стоеше изправена пред него. Огън гореше в зениците й. Действително, тя беше едно същество, готово да даде всичко най-хубаво от себе си, но същевременно, никаква човешка воля не можеше да я преклони, ако веднъж реши да откаже този дар.

Изведнъж Ришар си представи другата, с жадните й прегръдки, с умилкващите се движения. И за миг той вкуси цялата сладост на контраста между тези две жени, които смяташе, че бе успял да завладее… Харесваше му и Жилиан, чиста и горда, пазеща тъй ревниво сърцето си… Но това сърце трябваше да бъде негово.

Без да обръща внимание на възклицанието на младата жена, той запита:

— Жилиан, позволете ми да ви задам един въпрос, който вие отправихте неотдавна към мен. Защо се омъжихте за мен? Защо, щом аз съвсем не съм отговарял на вашите младежки мечти?

Той бе дошъл толкова близо до нея, че забелязваше едва доловимото потрепване на устните й и виждаше в тъмните й зеници своя образ, далечен и малък…

Настъпи тягостно мълчание. Ришар настоя:

— Кажете, Жилиан.

— Мислех ви за съвсем друг… и ви обичах.

— Говорите в минало време, Жилиан.

— Да, защото се отнася за минало време…

— Не искате ли да кажете, че понастоящем аз вече съм за вас това, което бях в деня, когато ви отведох от Тревенек? — изведнъж той почувства непреодолима нужда да се увери, че все още притежава това сърце, което мамеше, макар и да го ценеше високо. Това, което беше някога и сега за него Катерина Арвенеско, приличаше толкова малко на сложните чувства, които пораждаше у него младата му съпруга.

— Жилиан, защо не ми отговаряте? Защо вече не сте моя, така, както преди няколко месеца?

По устните на Жилиан се появи усмивка, в която имаше много тъга.

— Аз вече не съм същата. Не мога вече да бъда ваша, със същото сърце… моето сърце на малко наивно момиче, което приличаше… — не ми се смейте! — на светилище, където трябваше да остават затворени любовта, която щях да дам и любовта, която щях да получа. Клетото светилище! Неговото място беше в музея на Тревенек!

С нежно движение той обхвана главата й с ръце и я привлече към своята.

— Жилиан, Жилиан, вие ми бяхте обещали да бъдете търпелива с мен, да дочакате великодушно часа, когато ще бъда ваш, такъв, какъвто ме желаете.

Устните му обсипваха със страстни целувки косите й, клепачите, свежата кожа, която тръпнеше под неговите ласки.

Тя прошепна:

— Не, аз не съм великодушна, Ришар. Искам всичко, когато давам всичко.

Може би тя се надяваше, че той ще отговори с думите, които сърцето й очакваше, и на които едва ли щеше да повярва:

— Аз ви давам всичко, Жилиан.

Но Ришар остана мълчалив. Младата жена се освободи полека от прегръдките му и той не я задържа.