Анри Ардел
Пробуждането на любовта (10)

Глава X

Щом свърши ревюто, както всички Жилиан стана от мястото си. Тя изпитваше особена нужда от присъствието на Ришар, толкова силно беше чувството на самота, което тегнеше върху нея. Но очите й срещнаха само непознати лица. Единствената й подкрепа беше Жанин Шамбел, която я повика:

— Жилиан!

Тя престана да търси с очи из салона. Стоеше права, без да обръща внимание на интереса, който събуждаше у присъстващите, без да долавя успеха, който имаше.

До Жанин се бе приближил един мъж, който клонеше към четиридесетте, със слабо, замислено лице, с одухотворена уста, с проницателни очи на наблюдател под широкото чело. В този миг погледът му беше весел и заинтересован.

— Жилиан, господинът ме моли да ви го представя…

Непознатият се поклони:

— Госпожо, потърсих съпруга ви, за да го помоля да ме представи, но не можах да го намеря сред тази блестяща тълпа. Ето защо аз се обърнах към госпожа Шамбел, която винаги е тъй любезна с мен.

И като се обърна към младата жена, той помоли:

— Госпожо, бъдете така добра да ме представите по всички правила на госпожа Воврей.

— На драго сърце. Жилиан, един добър приятел на нашия съпруг, Люк Морланд, току-що завърнал се от Гърция. Той е забележителен писател и е известен със своите сказки по въпроси от философията, религията, социологията и изкуството.

Морланд я прекъсна:

— Госпожо, моля ви, госпожо, имайте милост към мен и не ме хвалете така… резултатът може би ще е противоположен на очакванията ви и госпожа Воврей ще бъде по-строга към мен.

— Защо? — запита Жилиан, развеселена от забележката му.

— Защото след подобно хвалебствие вие ще очаквате да намерите в мое лице един рядко издигнат мъж, а за съжаление ще бъдете твърде разочарована и за да не се ядосате на мен, аз искам да избягна това.

Думите му бяха закачливи и леко иронични. Жанин отвърна весело:

— Виждам, че вие най-напред ще се изповядате на госпожа Воврей и по този начин ще си осигурите добри отношения за в бъдеще. Смятам, че сега е най-добре да ви оставя сами. Ах, ето че и съпругът ми ме търси. Жилиан, ще се видим след малко! Ако имате желание да хапнете нещо, помолете този млад човек да ви отведе на бюфета.

— Млад човек? Госпожо, не ми е ясно дали искате да ме поласкаете или да ме обидите?

— Отгатнете! — подхвърли тя със звънък смях, докато се отдалечаваше.

Люк Морланд се поклони пред Жилиан.

— Госпожо, вие чухте какво каза вашата приятелка. Искате ли да се подкрепите с нещо?

— Не… нямам подобно желание!

— Тогава…

В сивите му очи блестеше хлапашка веселост, която придаваше неподозирано младежко изражение на това лице, белязано вече от ноктите на умствената работа. Без никаква безогледност, но много внимателно, той гледаше, усмихвайки се, младата жена. Явно беше, че новото познанство му доставяше голямо удоволствие.

— Госпожо, нали няма да ме сметнете за прекалено нескромен, ако ви отправя една молба. Понеже имам силно желание да използвам добре минутите, които ще прекарам с вас бихте ли желали да поседнем в малкия салон, където се оттеглят всички, които искат да разговарят на спокойствие. Много ми се ще да се опознаем добре и да станем приятели.

Без да чака нейното съгласие, той й предложи ръката си. Тя се огледа за последен път, като търсеше Ришар, но не го зърна никъде. Тогава младата жена се облегна на ръката на Морланд. Странна усмивка полуразтвори устните й при мисълта, че се разхожда сама с този непознат.

— Добре, нямам нищо против да седнем за малко.

И тя го остави да я отведе. Той беше от тези, на които изглеждаше съвсем естествено да се довериш. Беше мъж, комуто е вродено да взема решения и да покровителства.

Доста двойки се бяха настанили вече в малкия салон, отворен към хола. Но тук ниските лампи създаваха атмосфера на задушевност със своята мека светлина, която милваше скъпите украшения, бледите копринени тапети, розовия ориенталски килим и стилните мебели.

Морланд бързо откри до рояла един стол, случайно останал свободен. Той остана прав до младата жена, която запита с известно любопитство:

— Ще ми кажете ли, господине, защо имате толкова силно желание да се опознаем и сприятелим?

— Госпожо, би трябвало да ви отговоря: „Защото вашият съпруг е мой стар и добър приятел“. Но това няма да е пълната истина.

— О — възкликна тя, несъзнателно доволна, че се бе намерило някой да я разсейва. — А каква е точно истината?

— Госпожо, бъдете много благосклонна и я приемете със снизхождение. Още преди да науча, че сте съпруга на моя приятел Воврей, бях решил да намеря някакъв начин да ви бъда представен и то, защото ви наблюдавах, докато гледахте духовитото ревю, което току-що ни бе представено.

— Защо? Да не би да съм го гледала по някакъв особен начин? — запита тя с изненада и интерес в очите.

— Случаят ме бе довел на няколко крачки от вас, госпожо. Ето защо имах възможност да забележа, че вашите впечатления бяха съвсем различни от тези на заобикалящите ви жени, толкова различни, че…

Той млъкна. На устните му се изписа полуусмивка, която сякаш питаше дали трябва да разкрие цялата си мисъл.

— Че?

— Че… Дали мога да продължа? Няма да ме сметнете за прекалено дързък, нали?

— Няма.

— И като отгатнах, че вашето впечатление от това прекалено парижко зрелище беше сродно с моето, запитах се какви са били обстоятелствата, които са ви принудили да присъствате на него…

— И малко по-късно сте научили, че аз съм тук със съпруга си, нали?

— Да, действително. Тогава престанах да се учудвам. Но разбрах също, защо невинаги слушахте това, което се говореше на сцената, защо често изглеждахте разсеяна. Питах се къде може да отлита мисълта ви…

— Това е вече любопитство.

— О, не, не го казвате сериозно, нали? Бъдете уверена, че в моето внимание нямаше нищо, което би могло да ви обиди и в края на краищата признайте, че не съм отгатнал зле… като стигнах до заключението, че намирате прекалено езически този начин за посрещане на Коледа!…

Морланд остана с впечатлението, че някаква сянка премина в очите й, а после помрачи и лицето й. Но младата жена каза съвсем спокойно:

— Действително днес за първи път прекарвам Бъдни вечер вън от къщи, сред толкова много хора.

— Да… и струва ма се, че по време на ревюто вие имахте желание да ни напуснете, нас, неверниците парижани, и да се върнете в Бретан в някоя малка черквица, която ви е скъпа.

— Твърде скъпа, за да говорим за нея тук! — отвърна тя тъй горещо, че Морланд остана затрогнат.

— Вярно е, имате право… Ще ме извините, нали, госпожо?

Младата жена съжали веднага, че се бе издала тъй лесно и страните й поруменяха.

— Няма за какво да ви извинявам. Вие не можехте да знаете, че има неща, които са святи за мен и които пазя ревниво.

— Не, не можех да зная, но бих могъл да го отгатна, защото повече или по-малко ние всички пазим от случайните минувачи по нещо свято в душата си.

— Да, всички…

Тя замлъкна. Предпазливо, но много внимателно Морланд наблюдаваше изразителното й лице. Сведените клепачи бяха скрили светлината на погледа.

Какво имаше в тази непозната душа, която неговата прозорливост на психолог бе открила веднага сред пъстрото множество? Тя се различаваше толкова много от всички и особено от Ришар. И Морланд не можа да не се запита: „Защо? С какво го бе пленила тя?“ Тя приличаше толкова малко на жените, които той бе харесвал дотогава!

В желанието си да поведе отново разговора, той запита:

— Париж не може да ви накара да не съжалявате за вашия Бретан, нали, госпожо?

Клепките се повдигнаха и откриха хубавите блестящи зеници:

— Съжалявам за Бретан, като за земята, която взе сърцето ми още от детинство и го запази завинаги ще не знам дали ще обикна Париж… Във всеки случай, такъв, какъвто го откривам с всеки отлетял ден, той ме интересува извънредно много! Този град едновременно ме смайва… поразява… възмущава… и огорчава… И аз слушам като любопитна и любознателна ученичка всички уроци, които той ми дава, каквито и да са те…

— Значи вие сте една жадна за познание ученичка, госпожо. Тогава тази вечер трябва да сте придобили богат опит…

И живият поглед на Морланд се плъзна към хола, където сред наситения и натежал от парфюми въздух сред преплетените разговори се разиграваше вечната човешка комедия във всичките й многобройни образи.

— Защото тук, на това събиране, ще намерите хора с най-различни схващания, амбиции, слабости и страсти… Светският живот предлага една много забавна сплав от човешки същества. Показа ли ви Ришар всички знаменитости, които домакинята умее да събира в салоните си?

— Ришар? Но вие забравяте, че ние сме съвършено модерно семейство! Когато сме на гости, на бал или някъде другаде, ние се разделяме и се събираме отново едва накрая… Може би вие знаете много по-добре от мен къде се намира той в този миг…

— Не, госпожо, аз го зърнах само за момент при една врата и после го изгубих от очи… още не съм го поздравил за женитбата му… Научих новината в Гърция и то съвсем случайно. И ще ви призная още нещо, госпожо. Бях много заинтересуван коя може да бъде жената, успяла да заведе пред олтара Воврей, който беше известен като закоравял ерген… И нито за миг не си представях, че вие сте такава… каквато сте.

— Каквато съм? Но струва ми се, че това не може да ви е известно напълно.

В тъмните сини очи имаше малко надменност. Той спря на нея усмихнатия си и открит поглед:

— Не ви ли казах, като предварително ви помолих да бъдете снизходителна, че си позволих да ви наблюдавам по време на представлението?

— Тогава, радвам се, че не съм забелязала нищо, защото би ми било крайно неприятно да бъда предмет на проучвания.

— Госпожо, не отговаряйте със строгост на моята откровеност. Аз съм приятел на Ришар и ако знаете как все по-голямо става желанието ми да стана и ваш… поне малко! Повярвайте ми, моля ви, аз съм съвсем искрен!

Нейният поглед срещна погледа на Морланд. И тя почувства, че бе спечелила едно приятелство, което не се даваше на всеки срещнат. Внезапно Люк Морланд престана да бъде за нея един учен човек, който я бе развлякъл за малко.

Усмивка просветли лицето й:

— Вярвам ви от все сърце. И надявам се, че времето ще ми докаже, че съм имала право да ви дам така бързо доверието си…

Тя замлъкна. В хола оркестърът засвири отново. Приютилите се в малкия салон се раздвижиха. Двойките станаха и се запътиха навън, за да видят новото зрелище, което започваше. Жилиан също стана. Едва сега тя осъзна, че вече бе минало доста време откакто говореше с Морланд… А Ришар все още го нямаше… Къде ли беше той? Сърцето й се сви.

Но най-после, сякаш отгатнал немия й зов, Ришар се появи на прага на малкия салон и възкликна:

— О, Жилиан, измъчих се, докато ви открия! Как? Значи вие флиртувате с Морланд? А пък аз мислех, че още си в Ориента, драги ми Люк, и, че не можеш да се откъснеш от саркофазите и разни други старини… Реши ли най-после да станеш отново парижанин, вечни скитнико?

— Уви, драги мой, и най-хубавите пътешествия имат край!

Двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете.

— Значи идваш да се потопиш отново сред тази пагубна атмосфера? Като говоря така, ставам изразител на мнението, което отгатвам, че си е съставила вече моята съпруга.

— Което отгатвате? Кажете по-добре, което ми приписвате… И то съвсем погрешно. Аз съм напълно убедена, че вие нямаше да ме доведете в това общество, ако действително беше такова, каквото казахте.

Тя говореше съвсем равнодушно. Цялото й внимание беше насочено към раздразнението, което чувстваше у съпруга си. Младият мъж отвърна с хаплив глас:

— Жилиан, ако ви водех само на места, където бихте могли да извлечете известна поука, скоро ще бъда принуден да ви оставя у дома! Попитайте Люк, ако не внимавате… Все пак, малко горско цвете, аз чувствам у себе си изкушението да ви отвлека преди вечерята и да ви отведа у дома.

Очите на младата жена светнаха радостно.

— Ришар, моля ви, поддайте се на това изкушение… Нямам никакво желание да остана повече между тези непознати хора… още повече, че вие не можете да бъдете мой кавалер.

— Естествено! Тук ние не можем да играем на влюбени и да ставаме смешни в очите на хората.

Морланд се преструваше, че не обръща никакво внимание на разменяните думи, но неговата неумолима прозорливост долавяше отсенките в тона. Той също чувстваше едно извънредно нервно напрежение у Воврей, схващаше нетърпеливата ирония в гласа му. И после, какво беше това държание спрямо младата му съпруга. Какви бяха отношенията между двамата съпрузи?

Той се питаше, обзет от любопитство, каква трябва да е истината, но същевременно възкликна:

— А какво ще стане с мен, госпожо? Аз се надявах, че ще имам щастието да вечерям заедно с вас…

— Друг път ще вечеряме заедно. Надявам се, няма да забравите, че Ришар е ваш приятел и че имате желание да станете и мой…

— Благодаря ви, госпожо, че не сте забравили моето желание. В кой час бих могъл да ви посетя без опасност да ви преча?

— Рано следобед почти винаги съм вкъщи… а също и към края…

— Аз ще си позволя скоро да ви напомня за себе си… Значи, Ришар, твърдо си решил да си вървите…

— Да, и то веднага, драги мой, още докато домакинята е погълната от испанските танци. Доскоро виждане, нали, Люк? Жилиан, надявам се, че се съгласявате да ви отвлека без особено съжаление?

— О, без ни най-малко съжаление!

Тя тръгна след съпруга си, който й отваряше път напред. Чувстваше се като освободена затворничка. Сърцето й тръпнеше от желание да остане сама с него, да чуе поне една любовна дума, която да разпръсне чувството на самота, тегнало над нея цялата вечер.

Накрая на вестибюла една млада жена очакваше да получи наметката си. Погледът на Жилиан я докосна и тихо възклицание се изтръгна от устните й:

— О, Ришар! Принцеса Арвенеско!

— Познавате ли я?

— Показаха ми я, когато бях в „Риц“. Искате ли да ни запознаете? Някои от поемите й са толкова хубави.

— Нито мястото, нито моментът са подходящи за запознанства.

Отговорът бе изразен тъй рязко, че Жилиан почти изпита чувството, че той я отстрани от младата жена с грубо движение.

Страните й пламнаха. Но без да каже нито дума, тя се обърна и поиска наметката си от прислужницата. Жилиан не видя погледа, с който Ришар обгърна нея самата и другата… Тя беше изправена и фина в роклята от сребърно ламе, чертите й бяха нежни и горди, от тях бликаше живот… Недалече от нея стоеше Катерина, много по-дребна с по-примамливи линии под леките гънки на тъмния воал, който бе увит и около финото й, загадъчно лице.

Докато Ришар поставяше на раменете на съпругата си кожената наметка, Жилиан видя, че младата жена се отдалечи, без да обърне внимание на тяхното присъствие.

И нито тя, нито Ришар не намекнаха вече за тази непредвидена среща.

В колата, след няколко безразлични забележки относно празненството, което бяха напуснали, той запита внезапно:

— Струва ми се, че моят приятел Морланд ви е харесал?

— Да, вярно е. Повече от всички мъже, които ми са представяни, откакто съм дошла в Париж.

Тя видя, че той се усмихна в полумрака.

— Охо! Какъв успех за Люк! Но вие имате право, той е забележителен мъж. Неговият ум е толкова гъвкав, че когато пожелае, той може да бъде очарователен събеседник, безстрашен пътешественик, жаден да види и чуе всичко, или фин и дълбок мислител, погълнат от въпроси… които за мен са прекалено сериозни, прекалено дълбоки… и ако щете… сухи.

— Сухи? — повтори тя.

— Да… сухи, отегчителни… поне по моето скромно мнение. Религията и социологията са неговите любими области за изучаване. Само че, понеже съм започнал да ви осведомявам, нека бъда точен, той разглежда религиозните въпроси по начин, който е напълно в разрез с нашите схващания… защото Морланд принадлежи към редовете на невярващите… Впрочем това не му пречи да се отнася твърде почтително към вярата на другите, въпреки че си доставя удоволствието да анализира тази вяра, да я преценява, да я оголва… Така казват тези, които разбират… аз лично съм крайно невеж в тази област.

Гласът на Воврей беше хаплив. Младият мъж сякаш говореше под влиянието на някакво тайно раздразнение, от което искаше да се отърси. Жилиан го почувства. Но тя не издаде нищо, не прояви и слабото разочарование, което думите на съпруга й й причиниха. Разочарование като студен лъх бе отвяло непринудената симпатия, която Люк Морланд й бе вдъхнал.

Тя слушаше вече разсеяно това, което той й говореше за своя приятел. През стъклата на прозорците очите й следяха улиците, окъпани в лунна светлина, и минувачите, които крачеха бързо. Може би те излизаха от тази черква, там на ъгъла. От открехнатите врати на Божия храм бликаше светлина.

Ришар също забеляза светлата черква в нощния мрак. Той толкова малко допускаше, че в сърцето на младата жена все още може да е останало някакво съжаление, та каза необмислено, без да си спомня думите, които бяха разменили по повод поканата на госпожа Дьо Мовиер:

— Жилиан, какво ли ще си помисли леля ви, ако научи, че тази година не сте присъствали на среднощната служба! В Бретан вие сигурно никога не сте я пропускали!

— Вярно е, никога. И ако бях свободна, нямаше да я пропусна и тази година.

Съпругът й долови лекото потреперване на гласа й.

— Жилиан, нима е възможно да приемате всичко така трагично.

— Трагично? О, не, аз не преувеличавам нищо.

— Да кажем, че вземате твърде присърце отсъствието си от една служба, която съвсем не е задължителна, нали?

— Задължителна? О! Не…

— Тогава не разбирам, защо сте толкова опечалена.

Да, вярно беше, че Ришар не разбираше… и той не беше отговорен за това. Но тя страдаше, че техните души оставаха чужди една на друга. Той продължи:

— Съжалявам, че без дори да допускам, неволно съм се проявил като тиранин. Жилиан, защо не бяхте по-упорита?

Тя поясни съвсем естествено:

— Видях колко много държите да отида на това празненство и реших, че трябва да забравя моето собствено желание.

Защо бе пожелал тя да отиде у госпожа Дьо Мовиер? Не беше ли подтикван само от мисълта за отмъщение? Той почувства колко жалки бяха помислите му и изпита презрение към самия себе си. Осъди постъпката си.

И все пак Ришар разбираше, че не съжалява за нищо, което се бе случило тази вечер… За нищо, освен за неволното огорчение, нанесено на жена му, която вярваше, че може да черпи топлина от него.

Тогава младият човек се наведе и потърси сред диплите на наметката ръката на Жилиан. Той я целуна и прошепна нежно и умолително:

— Жилиан, мила, простете ми… Грешката ми се дължи на незнание!…