Анри Ардел
Пробуждането на любовта (13)

Глава XIII

След дълги часове на работа Ришар си почиваше най-добре, като се разхождаше. Въздухът и движението успокояваха напрегнатите му нерви, мисълта, която също бе работила упорито. Този ден Жилиан му бе позирала цялата сутрин. После, щом свършиха обеда, той скри Весталката под мокрите платна и се залови за друга работа. Този път моделът беше една гъвкава хлапачка, която позираше като древна танцьорка. Тя показваше хубостта на своето младо тяло, като се бе извила малко назад, поставяйки двете си ръце преплетени отзад на тила.

Но изведнъж, като видя, че не може да осъществи образа, създаден от въображението му, той почувства внезапна умора и освободи модела. Ришар отиде да се разходи в Болонската гора. Той скиташе без определена посока. Мисълта, уморена от продължителното усилие, беше приятно люляна от ритъма на стъпките му.

В един неочаквано топъл януарски ден. Воврей изпитваше неизказана наслада, когато топлият и свеж вятър докосваше челото и ръцете му. Той бе свалил шапката и ръкавиците си. Безцелната му разходка го доведе до парка Багател. Едва тогава младият мъж забеляза къде се намира и веднага един спомен го опърли. Миналата зима, след един подобен ден на упорита работа, той бе дошъл да се разходи в този парк. Но тогава не беше сам. Из пустите алеи до него вървеше жената, чийто чар го бе завладял тъй дълбоко, та му се струваше, че ще остане завинаги безчувствен към чара, на която и да е друга жена. Той бе повярвал, че ще се изтръгне от нейния чар чрез една женитба — истинска лудост, сега вече нямаше съмнение! — с едно същество, което беше пълната противоположност на Катерина Арвенеско.

Днес той познаваше добре безполезността на своето усилие. Знаеше, че не може да се откъсне от тази жена… ако не завинаги, то поне засега. Всеки път, когато светският живот ги бе събирал, той изпитваше неутолима жажда за нейното тяло, за нейните ласки, за покварената й гальовност, за незабравимото сладострастие, с което тя даряваше себе си.

Но същевременно у него бе останал все още жив гневът от унизителното изоставяне, острата нужда от отмъщение, желанието да я държи отново в прегръдките си, макар и само за миг, но покорена, кротка, умоляваща. Тя трябваше да се върне смирена при него.

Впрочем нито веднъж не му бе минавало през ума, че животът му вече не принадлежеше само на него, че можеше да засегне едно сърце, което необмислено бе свързал със себе си, подтикнат от накърнената си гордост. Той не помисляше нито за миг за отговорностите, които бе поел и които би отстранил със скептична усмивка, ако някой се опиташе да му ги припомни.

Ришар смяташе, че има само едно задължение спрямо жена си: да скрива от нея приключенията си вън от семейното огнище.

Защото той никога и не бе и помислял, че трябва да принадлежи само на Жилиан, макар че бе взел живота й като изгарящ от жажда човек, който се спуска към освежителния извор. Сега той бе утолил жажда си и можеше да предприеме някои приятни авантюри, сигурен, че ще може да се върне при освежителния извор винаги, когато пожелае.

— Добър ден. Багател е хубав дори и през зимата, нали? — каза близо до него един приятен, малко напевен глас.

Той вдигна глава и му се стори, че среща някакво видение.

Но не, той не се лъжеше. Това беше наистина Катерина Арвенеско. Тя стоеше само на няколко стъпки от него, облегната на перилата на терасата, загърната в кафеникавочервено кожено палто. От полуразтворената яка се виждаха перлите, които тя носеше винаги. Тя го гледаше и му говореше, сякаш се бяха разделили предния ден с най-добри чувства, със същата непринуденост, с която се бе обърнала към него на Бъдни вечер, когато се бяха видели за първи път.

Той замълча за миг. Под удара на непредвиденото неговото самообладание бе отслабнало… Но това трая само секунда, защото неговата воля не се огъваше лесно. И тогава, със същата непринуденост, със същата усмивка, младият мъж отвърна:

— Имате право, принцесо, Багател е чудесно място! Признавам, не допусках, че ще ми се удаде случай да ви срещна тук и да ви поднеса почитанията си.

Тя се засмя като малко момиче, което се забавлява, но очите й светеха със странно изражение:

— Аз също не предвиждах ни най-малко подобна среща! Но все пак не съм толкова учудена. Животът е изтъкан от неочаквани и непредвидени неща! Ние смятаме, че играем възложената ни роля по нашите собствени желания…

— А всъщност не сме нищо повече от марионетки, чиито конци държи съдбата — довърши той подигравателно.

— Да… И тя напътства и води тези марионетки без те да знаят къде ги влече. Така постъпи тя преди малко с вас и мен, като ни изправи един срещу друг в часа, който тя беше избрала. Този час, който ние двамата чакахме, признайте го, ако сте искрен… знаейки добре, че когато и да е, той ще дойде… Ние трябваше да се видим вън от светската тълпа.

Тя спря за малко, сякаш очакваше отговор. Но Ришар не каза нито дума, а чертаеше с подметката си никаква фигурка върху пясъка.

Той я слушаше и с голямо усилие на волята успяваше да наложи на лицето си маска на невъзмутимост и да не издаде с нищо голямата радост, която изпълваше цялото му същество при тази среща. О, да, тя имаше право, той бе очаквал с копнеж тази минута!

Все така шеговито, но с някакъв милващ трепет в гласа, тя прибави, вдигайки към него очи:

— Значи ни най-малко предчувствие не ви е предупредило, че съдбата… нашата съдба, ни подготвя тук една среща?

— Да, ни най-малко предчувствие, принцесо. Изглежда не съм склонен към догадки от този род.

— Да, положително не сте предразположен… и то много повече, отколкото предполагате. Защото… чуйте една изповед, чиято стойност смятам, че ще оцените… защото… когато вие се появихте, аз мислех тъкмо за вас… за нас…

— Нима? И мога ли да ви попитам какво мислехте? — погледът му не го издаваше. Очите му се спираха спокойно на нейните, които мамеха със своята загадъчност.

— Да попитате? Но аз мисля, че вие поне малко се досещате… Не?

— Аз нямам вашето богато въображение, госпожо — отвърна той с хаплива учтивост.

Тя повдигна рамене и започна да играе с маншона си. Те бяха сами на терасата. От време на време по самотните алеи минаваха хора и някой от пазачите.

Техните стъпки отекваха в тишината. Младата жена заговори отново с бавен глас. Между клепачите нейните очи имаха дълбочината на синя вода под тъмни дървета.

— Мамите се, ако мислите, че аз се вслушвам във въображението си… Не, аз бях навестена от спомени. Припомних си една разходка, която направихме заедно миналата зима тук, на това същото място… една разходка, по време на която се държахме крайно неблагоразумие.

Устните й се свиха подигравателно:

— Но какво от това! Нито вие, нито аз сме строги и скучни хора. Ние знаем, че върховната мъдрост е… когато животът ти предлага най-хубавия от плодовете си, да отхапеш от него… да го вкусиш необуздано, до опиянение…

— И после, щом вкусиш от него, да захвърлиш нагризания плод… Според вас, принцесо, това също е върховна мъдрост, нали?

Тя се наведе бавно към него и както някога той вдъхна парфюма, с който бяха пропити дрехите, косата й, кожата й, чието топло и нежно докосване още не бе забравил.

Така непринудено, както би задала най-обикновен въпрос, тя запита с тих, почти умоляващ глас:

— Не ми се сърдите, нали?

Ришар отвърна рязко:

— Вие знаете, че мъжете приличат на децата… Те не обичат да им отнемат играчката…

Веждите й леко се смръщиха.

— Играчка? Струва ми се, че вашата гордост ви кара да лъжете! Аз съвсем не бях играчка за вас…

Той не отговори. Гледаше финото лице, което сега беше тайнствено като лицето на сфинкс. Някога той бе виждал тези устни пребледнели от страст. Неизказана мъка сви сърцето му, но гордостта веднага го скова. И грубо, с надменна искреност, той каза:

— В края на краищата може би имате право… може би вие сте били за мен много повече… отколкото ми се струва сега. Но има ли значение какво е било? Ние приключихме четенето на романа, за който все още си спомняте. Един роман, досадно обикновен, като всички от неговия род! Той внесе за кратко малко разнообразие в нашите дни и скоро стана отегчителен. Във всеки случай ние трябва да му бъдем благодарни за това. И да го забравим! Това е всичко, което му дължим. Не смятате ли, госпожо?

На свой ред тя замълча за няколко мига. Рой бурни мисли затъмниха светлите й очи, които гледаха далече към алеите, където мъглата вече плъзваше. После на нейните устни се появи усмивката, която събуждаше у него животинските инстинкти. Младата жена продължи гальовно и умолително:

— Не бъдете лош, приятелю мой, и не си правете труда да говорите лъжливи думи, които не мамят нито вас, нито мен. Не ми разваляйте удоволствието от непредвидената ни среща.

— Благодаря ви, принцесо, че отдавате такова значение на случая, който ни събра.

От устните на младата жена се изтръгна страстен вик:

— Нима ще посмеете да кажете, че не изпитвате нито частица от удоволствието, което аз изпитвам! Не, Ришар, не, вие бихте изменили на себе си…

Той трепна, когато тя го назова с името му. И все пак младият мъж презираше тази охолна жена много повече, от която и да е нещастница, която се продава, за да живее… Но това не му пречеше да изпитва мъчителен копнеж по нейните прегръдки! За щастие гордостта, волята и гнева, предизвикан от собствената му слабост, му помагаха да удържи маската, зад която скриваше смущението си.

Гласът му прозвуча със същата хаплива подигравка:

— Вие забравяте, принцесо, че човекът, когото познавахте, не може да съществува… не съществува у мен. Вие се постарахте да го излекувате от неговата лудост.

— О! Ришар, наистина ли сте излекуван? Ако бяхте действително… щяхте да се показвате съвсем друг. Мъжкото ви честолюбие ви кара да го провъзгласявате твърде гръмко… но затова пък… съвсем неубедително. Не, аз не ви вярвам! Аз все още си спомням много добре, че вие ме наричахте вашето „Живо изкушение“.

— Да… по времето, което отдавна отмина. Много вода изтече от дните, за които намеквате. Те ми отвориха така добре очите, че аз не съм и няма да бъда с вас никога мъжът, който бях. Впрочем вие го знаете много добре!

И този път тя не отговори веднага. С разсеяно движение младата жена повдигна кожената си яка. Полъхна студен вятър. Слънцето изчезна на пламналия хоризонт зад големите дървета.

Младата жена тръгна с бавни крачки по алеята. Пясъкът скърцаше под обувките й. Невъзмутимата учтивост на Ришар запалваше особена треска у нея. Как умееше да се владее той! Възможно ли беше да е забравил до такава степен? Желанието й да го види отново, както някога, опиянен от нея, ставаше все по-силно.

Младият мъж вървеше мълчалив до нея, но не обръщаше глава и гледаше право пред себе си. Тя се приближи толкова близо до него, че дрехата й го докосваше, и каза с милващия си глас:

— Вие сте несправедлив, Ришар. Аз нищо не ви бях обещала, а ви давах щедро… без да пресмятам. Моят живот, моята душа, свободата ми, оставаха мои, за да мога да ги използвам така, както ми беше угодно.

— Имате право… Да… това беше ваше право.

— Тогава… щом сме на еднакво мнение, щом пазим… аз го чувствам… еднакъв спомен за нашата хубава лудост, защо да не бъдем поне приятели? О, Ришар… Ришар… защо проявявахте толкова малко търпение спрямо мен?

— Малко търпение?

Този път той я погледна с искрено смайване… Дали защото сега живееше с една жена от съвсем друг род, чувстваше така ясно аморалността на това хубаво създание? Но това обстоятелство нямаше никакво значение за чувствата, които той хранеше към нея. Такава, каквато беше, тя упражняваше опасно влияние върху него. Приличаше го и го замайваше. Младият мъж я слушаше с разтуптяно сърце.

— Да, много малко търпение. А при това вие ме познавахте… знаехте, че човек трябва да се отнася с мене като с глезено и капризно дете, което пази ревниво свободата си… Като с жена, на която трябва всичко да се прощава, защото тя умее да бъде необходима и незаменима! И ако това не е така, Ришар, имайте смелост да го отречете!

— Действително, това беше вярно…

Той замлъкна.

— Нима вече не е?

Несъзнателно Ришар повдигна ръка и сякаш отстрани нещо невидимо.

— Всичко това вече е минало! Сега не ни остава друго, освен да го оставим да спи, както спят мъртвите.

— Мъртвите! Но нима не ни учат, че мъртвите възкръсват. И аз се вкопчвам в тази вяра с всичката си страст към живота, страст, която ме кара да отстранявам от себе си смъртта във всичките й форми… Нима допускате, че една любов, каквато беше нашата, няма да възкръсне… съдбоносно… въпреки съпротивата ни?

Очите му я погледнаха строго и в тях нямаше нито забрава, нито опрощение. Погледът му беше на хищник, който иска плячката си.

— Смятам, че нашите два живота вече нямат нищо общо… Ние сме и трябва да бъдем чужди един за друг.

Тя повдигна рамене, сякаш за да отблъсне неговите празни думи. И ниският й топъл глас промълви кротко:

— Вие знаете добре, Ришар, че никога няма да можем да бъдем чужди един за друг! Ние ще останем завинаги свързани от миналото, което вие отричате. Нищо… нищо не е в състояние да заличи миговете, които изживяхме заедно… Мигове, които никога няма да забравим… Те заслужават да съжаляваме за тях… И дори нашите съжаления донасят известно опиянение!

Младият мъж спря рязко. Очите му се потопиха в нейните.

— И затова ли си отидохте… за да вкусите опиянението на съжаленията?

— Не! О, не…

Тези думи бяха произнесени бавно. Те тегнеха от тайнственост. Внезапно клепачите забулиха погледа й. Ришар не каза нито дума, не направи никакво движение. Въпреки това Катерина чувстваше, че той би я смазал в прегръдките си, ако се поддадеше на порива, кипнал в гърдите му. И винаги жадна за силни усещания, тя потръпна от дива радост. Ако беше сама с него, тя щеше да се плъзне в прегръдките му, без да обръща внимание на пропастта, която бе издълбана помежду им. Дори и в часовете на най-голямата им лудост, никога не се бе чувствала тъй властно привличана от този мъж.

Но младата жена не беше сама с него. Пред тях тук-там, се мяркаха самотни минувачи и двойки, подобни на тяхната…

Тогава тя каза със своя смущаващ като ласка глас:

— За какво мислите, Ришар? Преди, когато бяхме заедно, освен нас двамата никой друг не съществуваше на света. Защо да бъдем съвсем променени днес? Аз бях заминала и ето, че сега отново съм тук. Защо да не бъде всичко както някога? Слушайте, Ришар… никога не съм била повече ваша… и не мога да понасям да бъдете така лош с мен. Вие казахте преди малко, че сме прочели и последната страница на нашия роман. Аз също мислех като вас, но сега чувствам, че съм се мамила… И вие, Ришар, и вие също го чувствате!

Той тръгна бързо напред, сякаш за да избяга от нея и подхвърли грубо:

— Чувствам, че като знам вече какво сте вие и какво съм аз, между нас не може да има нещо друго, освен забрава… И аз забравям.

— Вие само се опитвате да ме забравите… и ще ме забравите едва тогава, когато аз няма да ви обичам, Ришар… Но…

Гласът й стана още по-тих… Той проникваше до самото сърце на младия мъж като някаква сладка отрова.

— … но аз ви обичам все още… и ще ви обичам винаги. Не го допусках и все пак вече нямам никакво съмнение в това, особено тук, в този парк, където спомените като скъпи призраци ни пресрещат по всички алеи. Познавате ли онези храсти… Те ни приютяваха чудесно… Там ме целунахте. Във вашите прегръдки потръпвах от любов. И тогава миришеше на влажна земя и облаците имаха същия розов цвят. Очите ми бяха затворени и главата ми почиваше на рамото ви. Студът вледеняваше устата ми. Вие я сгряхте. И в здрача, който се спускаше както сега, ние вкусихме божествени мигове… Спомняте ли си?

— Катерина, вие сте демон!

Тя се засмя гърлено.

— О, не, никакъв демон! Аз съм само една обикновена жена, която дава и която иска любов, защото любовта е божеството, което тя обожава… Ришар, вие сте мой… никоя друга жена няма да ви има. Приемете ме, вземете ме такава, каквато съм. Искам отново да ме обичате… въпреки себе си… въпреки всичко… И това ще бъде…

Младият мъж имаше чувството, че неудържима сила го влече към някаква пропаст, където неговата воля щеше да се превърне в прах, щом изкусителката заподозреше слабостта му.

А може би той вече бе открил и едно друго значение на думата „обичам“.

Ришар заговори и думите му бяха остри и жестоки. Само като ги произнасяше, цялото му тяло потръпваше от задоволство:

— Аз не съм ви обичал… Аз не ви обичам… и няма да ви обичам! При вас, Катерина, аз бях само едно жалко животно, подчиняващо се на инстинктите си.

Тя замълча за миг, като дишаше откъслечно. Лицето й пламна. Зъбите й захапаха долната уста. Сподавен вик се изтръгна от гърлото й:

— Това не е вярно! Не е вярно! Вие не сте вкусвали само моите целувки, моето тяло и моята хубост, но и моята луда душа, моята езическа душа, както казвахте вие, моето сърце, чийто обожаван господар бяхте вие…

О, как добре се познаваше тя! Как добре познаваше: и него! Как не можеше да я смаже в прегръдките си, готови да се разтворят и да я приемат. Те се гледаха сред пустата алея, прилични на двама противници, но пияни един от друг. Той произнесе отсечено:

— Катерина, вие пожелахте да сложите край на нашия роман. Сега аз не искам да се върна назад. Тръгнах вече по друг път, където едва ли ще имаме случай да се срещнем.

Тя процеди през зъби:

— Да… вие пожертвахте свободата си по най-глупав начин! Дадохте я на едно ледено създание, което не обичате, което не можете да обичате такова, каквото е! Да, защото аз знам много добре какво е за вас любовта… каквото и да казвате днес! Вие пристъпвате до нея като нетърпелив затворник, който дебне удобния момент да счупи веригите си. О, аз поне ви познавам? Чудесно, Ришар!

— Но вие не познавате нея! Тя не прилича по нищо на другите, които вие и аз сме свикнали да срещаме в нашия свят. Точно затова тя има и ще има в живота ми едно място, което никоя друга не е притежавала и няма да притежава.

И това, което той казваше, беше самата истина, а не лъжа, продиктувана от жалкото желание да върне рана за рана, мъка за мъка.

За първи път, откакто бе срещнал Катерина Арвенеско, той си представи светлото й лице с дълбоки и пламенни очи, гордата уста, която никога не би произнесла лъжлива дума, която би отказала всяка друга целувка, освен неговата.

И отсъстващата му стана още по-скъпа с всичко, което му предлагаше и което тази до него нямаше.

Катерина отгатна тази нова насока на мислите му. Буря се надигна в гърдите й и развихри сляпото й желание да дойде отново ден, когато тя пак да бъде единствената за този мъж, който твърдеше, че се е освободил от нейната любов.

Тя тъкмо щеше да заговори, когато зад тях по алеята отекна силен звън. Звукът на звънеца ставаше все по-близък. Те трепнаха като внезапно събудени.

Един пазач пристъпи към тях, като повтаряше еднообразно:

— Затваряме! Затваряме!

— Как? Нима вече ще затварят? — прошепна Катерина. — Толкова ли е късно?

В гърдите на Ришар тайно се надигна съжаление, че настъпваше краят на току-що изживените мигове. Минутите бяха отлетели неусетно, както тече водата, и му бяха донесли много повече отколкото се бе надявал… После той отвърна с думи съвършено чужди на мислите му:

— Да, вече е късно. Вижте, принцесо, как ни обгръща мъглата.

— За да ни сближи, Ришар — прошепна тя.

— Затваряме! Затваряме! Господине, госпожо, затваряме вече! — каза настойчиво пазачът; като мина край тях и видя, че и двамата стоят неподвижни и замислени.

Тя вдигна глава към него. Лицето й беше бледо, погледът изгарящ и някак далечен. Може би Катерина желаеше Ришар, обзет от луд порив, да потърси устните й, без да обръща внимание на пазача и на хората, които се намираха наблизо… Но дори и да изпитваше подобно изкушение, младият мъж не издаваше нищо. Тогава тя се изправи… и с тон на светска жена, която отправя обикновена покана, запита след кратко мълчание:

— Колата ме чака, искате ли да ви отведа в града?

— Не, благодаря, госпожо, ще се върна пеша.

Те се връщаха бавно, заедно с последните посетители на парка. Дълбоко в душите си и двамата криеха незадоволен копнеж по невъзможната прегръдка…

— Затваряме! Затваряме! По-бързо, господа и госпожи, по-бързо! — повтаряха неуморно пазачите.

В здрача се очертаха високите железни врати. Мъглата хвърляше сребърно було върху всички предмети.

На шосето чакаха няколко коли. Шофьорите се разхождаха на тротоара.

Щом зърна младата жена един от тях се спусна веднага към колата й и отвори широко вратата.

Учтивостта налагаше на Ришар да придружава докрай Катерина Арвенеско. И най-големият зложелател не би намерил нищо лошо в държанието на единия и на другия. Младият мъж затвори вратата. Моторът забръмча.

Катерина протегна ръка през отворения прозорец. Ришар се наведе. Устните му докоснаха топлата кожа. Но той се изправи веднага, раздразнен, че бе отстъпил на една мигновена слабост.

Младата жена каза съвсем тихо:

— Довиждане, Ришар… Толкова съм доволна, че се разходихме така с вас.

Колата потегли. За миг той зърна малкото лице в дъното на колата. То беше бяло под голямата шапка, открояваха се само устата, като кърваво цвете и очите, които го гледаха.

После видението изчезна… И той остана сам, замаян, смазан, уморен, като че току-що беше излязъл от тежка, мъчителна борба.