Анри Ардел
Пробуждането на любовта (2)

Глава II

Какво бе накарало госпожа Таени да произнесе това име, което сега звучеше в ушите му като тревожен камбанен звън сред бурята на събудените спомени?

Той бе казал, че познава Катерина Арвенеско, той бе ваял дори лицето й. Но Ришар имаше в дома си една статуетка, която познавачите смятаха, че е истински шедьовър. Тя дръзко показваше едно чудно женско тяло, изящно и гъвкаво. Това тяло му напомняше за незабравими часове на страст, на лудост…

Защото тази жена, която едва ли можеше да се нарече хубава, опиваше като тежките и замайващи парфюми, които отслабват волята. С ум на интелектуална, с изтънчен усет към изкуството, под маската си на светска жена тя оставаше едно диво, първобитно създание със своята пълна аморалност, с вслушването си във всяка прищявка на своята пламенна и непостоянна природа, отричаща всички закони.

Беше време, когато като много други Ришар бе лудо влюбен в нея. Той беше завладян до такава степен, че макар и да знаеше какво е тя, не се питаше къде ще се озове, като се събуди. Тогава и Катерина изглеждаше влюбена в него.

После, един боже ден тя бе изчезнала, подмамена от някаква нова прищявка. Той бе предупреден само с няколко реда, с които тя го отстраняваше от пътя си като досадна вещ.

Може би, ако тя не беше заминала, той щеше да опита и невъзможното, за да я запази, но отсъствието подкрепи гордостта му. Ришар реши да отвърне с презрение на презрението на тази жена, за която все още жадуваше, реши да й докаже на всяка цена, че бе успял да се освободи от нея.

Вече един месец младият мъж носеше мълчаливо в сърцето си тази рана, която го правеше неспособен, за каквато и да е работа. Той не можеше да се овладее. Неговата воля, свикнала да побеждава, се сблъскваше с някаква неуловима сила.

Ето защо поканата на госпожа Таени беше за него едно благотворно разнообразие. Сред развлеченията, които пътуването доставяше болката изгубваше своята острота, притъпяваше се. И ето, че сега думите на госпожа Таени отнесоха повърхностното успокоение, възкресиха отстранените за кратко време образи и заедно с тях горещо желание за отплата.

Ришар вървеше все напред. Но обзет от треска, той не чувстваше хладния дъх на морето. Паркът беше останал далече зад него. Наоколо му имаше големи пространства, обрасли с тръстики.

Пътеката, която той следваше наслуки, спря пред пътя, който я пресичаше и се спускаше към морето между две редици дъбове, изкривени малко от непрестанните ветрове.

Едва сега потокът на мислите му спря. Една група, спряла на кръстопътя, привлече погледа му. Три същества: една стара жена със слабо и тъмно лице, набраздено от бръчки, до нея, сгушено в избелялата й пола, босоного хлапе, дрипаво и слабо… и до тях, сложила ръка на детското рамо, прозиращо под скъсаната риза, девойка, която се различаваше напълно от тях и по облеклото, и по вида си. Тя се беше навела към бедната жена и детето и говореше нещо.

Имаше някаква особена прелест в това наведено тяло, в чистата линия на профила, в усмивката.

Тя приказваше на старицата мило, като приятелка. Очевидно девойката им помагаше, но колко сърдечно, колко дружелюбно се държеше! Ръката й помилва главата на момченцето, а после стисна набръчканата десница на старата жена.

— Красива картина на милосърдие! — помисли си той. — Коя ли е тази девойка? Госпожа Таени сигурно ще знае.

Той беше вече близо до тях. Те се разделиха. Девойката се запъти към селото. Когато тя стигна до него, Ришар срещна спокойния поглед на големите и тъмни очи, които се спряха разсеяно на него. Младият мъж се обърна. Тя се отдалечаваше с бързи, ритмични крачки. Несъзнателно той тръгна след нея нагоре към селото.

Младият човек разглеждаше като познавач елегантната извивка на раменете, закръгления ханш, очертанията на главата и на тъмните коси.

Пътят го изведе в самото сърце на селото, пред черквата. Ришар видя, че непознатата влиза вътре.

Той се спря. Неловко му беше да се подчини на любопитството и да последва девойката и в Божия храм. Но колебанието му трая малко, защото той беше свикнал да върши всичко, което му доставя удоволствие, а сега любопитството особено го притегляше и го накара да забрави за миг себе си.

Младият мъж повдигна рамене и се запъти към входа. Вътре беше хладно. През пъстрите прозорци проникваше златиста светлина.

Миризма на тамян, на цветя, на зеленина се носеше под сводовете от бял камък.

С бързи крачки Воврей обиколи скромната черквица, в която нямаше никакво художествено произведение. Скоро той откри непознатата до една колона. Тя изглеждаше съсредоточена в себе си.

Ришар извади блокчето си и започна да я скицира. Той бе изгубил всяка представа за времето.

Най-после непознатата вдигна глава. Младият човек се уплаши да не бъде изненадан. Той затвори бързо албума и излезе от черквата.

Едва тогава Ришар реши да се завърне в Кер Армор. Той не знаеше как ще се извини на домакинята, защото часът за чая отдавна бе минал.