Анри Ардел
Пробуждането на любовта (29)

Глава XXIX

Площадът пред черквата беше посребрен от луната и сянката на Жилиан, която го прекосяваше, се проточи дълга и тясна по светлата земя.

Половин час по-рано, минавайки по терасата, където след вечеря младата жена бе дошла да се наслади на нощното спокойствие, госпожица Тревенек й бе казала:

— Жилиан, отивам на черква… Тази вечер има нощна служба.

Тогава младата жена бе отговорила:

— Ще видя, ако не се чувствам много уморена, ще дойда и аз, лельо…

Черковната камбана бе млъкнала. Времето летеше неусетно. В топлия въздух се разнасяше само далечният шум на морето. Само от време на време някой лек полъх на вятъра зашепваше между гъстата зеленина на дърветата и очертанията им затрептяваха на млечния фон на небето, където бавно изплуваше бледо златният диск на луната.

Жилиан чувстваше, че тази нощ в Бретан, ухаеща на цветя и трева, носеше някаква разтапяща сладост… Както онази флорентинска нощ, за която й пишеше Морланд.

Морланд! Това име я накара да потръпне, в миг то разпръсна очарованието на сияйната нощ. Тя се изправи рязко, за да разпръсне рояка опасни мисли, които я бяха навестили. Младата жена си припомни, че бе обещала на леля си да отиде на черква. Може би вече беше време да тръгне.

С уморено движение тя се наметна с топлото палто, което бе оставила на стола, и пое по кестеновата алея.

Когато влезе в черквата, полутъмна, въпреки тук-там запалените лампи, свещеникът тъкмо привършваше проповедта си…

Младата жена спря и чу последните му думи. Те сякаш се отнасяха до нея: „Чакайте, прощавайте и не осъждайте!“

Тя прошепна едва чуто: „Боже мой!… Боже мой!“ и притисна ръце до гърдите си. Не беше ли това волята Божия?

Жилиан се спря до една колона и скри лице в ръцете си. Устните й повтаряха милосърдните думи: „Чакайте, прощавайте и не осъждайте!“ Тяхното ехо в душата й беше толкова силно, че тя не чуваше вече нищо друго… И все пак те й даваха един съвет, който й беше невъзможно да последва. Да чака? Какво да чака? Съпругът й да се насити на любовницата си и тогава да се върне. Да дочака този срам? Да прости на този, който беше сметнал, че има право да разполага с нейната любов, който задоволяваше всичките си прищевки, без да го е грижа, че може да я нарани. Да прости, да остане при него, вярна на клетвата, която за Ришар беше само една дума без съдържание. Не, тя нямаше да има сили за това, тя беше вече само една изтерзана жена. В същия миг името на Катерина Арвенеско опари сърцето й… Жилиан усети страшна мъка. Възможно ли беше някога да прости на тази жена? И все пак Катерина Арвенеско беше много по-малко виновна от него. Никакво обещание не я обвързваше.

„Чакайте, прощавайте и не осъждайте“. Впрочем защо обръщаше внимание на тези празни думи?

Младата жена свали ръце от лицето си и се огледа. Свещеникът бе слязъл от проповедническата катедра. Свещите блестяха на олтара и осветяваха Исус на кръста. Вярващите се молеха.

Жилиан стоеше безмълвна. Очите й гледаха отчаяно разпятието. Най-после устните й се раздвижиха и прошепнаха едва чуто:

— Ако ти наистина си Исус, когото от дете ме учеха да обожавам, ако наистина си Бог, който подкрепя страдащите, тогава подкрепи ме, хвани ръката ми и ме заведи там, където трябва да отида! Аз няма да опитвам с простия си ум да вникна в Неразбираемото… Ще се подчинявам на твоя съвет, ще върша само това, което е добро… Тогава може би най-после ще вкуся истинското спокойствие.

Изведнъж й се стори, че този стар и прям свещеник й бе показал единствения път, който можеше да следва…

Да, трябваше да остави настрана напразните усилия на разума си и да мисли само как да достигне до един смислен и честен живот. Трябваше да се откаже да постигне невъзможната сигурност. Нима някой можеше да й даде нещо повече? Не, никое човешко същество не беше в състояние да го направи.

Може би трябваше да се задоволи с една илюзия, но поне тази илюзия трябваше да бъде хубава и чиста… А такава илюзия можеше да й даде само вярата. Жилиан наведе уморено глава с тихата молба на загубено дете…

Когато вдигна отново очи и се огледа, всички хора вече бяха излезли. Прав пред олтара стоеше само свещеникът. Той свали одеждите си, угаси последната лампа и църквата потъна в мрак.

Госпожица Тревенек вече си бе отишла. Тя сигурно се бе разтревожила, когато, след като не бе видяла племенницата си в черквата, не бе я намерила и у дома.

Жилиан дори се учуди малко, като видя, че тя не я чакаше на терасата, защото знаеше колко много се плашеше за тези, които обичаше.

Терасата беше пуста. Лампата светеше в малкия салон и в светлата рамка на вратата се очертаваше висок мъжки силует. Кой беше този човек? Жилиан потръпна… О, този силует, тази стойка на главата, очертанието на раменете… Сънуваше ли тя? Призрак ли беше това или наистина той стоеше пред нея?

Тя се спря, като се задъхваше. Въпреки нощния мрак светлата й рокля я издаде. Тогава мъжът, който чакаше и се взираше внимателно, слезе по стълбите на терасата и се приближи бавно към младата жена. Тя стоеше неподвижна, обладана от чувството, че съдбата й се приближаваше към нея. После гласът, който не беше забравила, каза тихо:

— Ето ви най-после! Започвах да се отчайвам вече. Питах се дали изобщо ще се върнете… Леля ви отдавна се е прибрала…

Да, това наистина беше той… Тя не сънуваше… Жилиан запита несъзнателно:

— Леля ми видя ли ви?

— Да, тя ме посъветва да ви чакам тук.

Жилиан пое дълбоко дъх, като се опитваше напразно да овладее трескавото си дишане.

Права, все така неподвижна, тя каза глухо:

— Защо дойдохте? Въпреки молбата ми… въпреки че ви писах…

Младият мъж я гледаше с някаква особена, мрачна и жадна радост.

— Опитах се да ви се подчиня — отвърна той и гласът му потрепери едва забележимо, — но вие искахте твърде много от мен. Струваше ми се, че ако не дойда при вас, всичко ще бъде свършено и вие ще ми бъдете отнета завинаги. А сега зная, че едва ли някога бих могъл да се примиря с мисълта да се откажа от вас, освен ако вие самата ми кажете, че се касае за вашето собствено щастие. Разбира се, тогава вече няма да става въпрос за мене. Аз ви сторих твърде голямо зло и вече нямам право да искам каквото и да било от вас.

— О, да, вие ми сторихте голямо зло… много голямо! — тя прошепна същите думи, които бе произнесла във Флоренция през онзи незабравим ден, но този път ги каза толкова тихо, че Ришар по-скоро ги отгатна, отколкото чу. Той се наведе малко към нея, но без да се приближава повече. В същия миг Жилиан извърна глава и сякаш останала без сила се отпусна на пейката, скрита между цъфналите лаврови храсти, лаврови храсти съвсем подобни на тези във Фиезоле.

Младият мъж остана прав. Очите му не се отделяха от нежното лице. То се открояваше бяло и фино в нощта, то беше тъй слабо. Колко тежко трябва да беше за нея изпитанието, което той бе стоварил на плещите й!

И колкото и да беше горд, той произнесе думи, които може би никога не бе изричал с такава искреност:

— Жилиан, аз бях жесток спрямо вас… жесток… нечестен… И сега, когато разбирам колко много сте страдала, получавам най-тежкото си наказание… Чувствате ли това… поне малко?

Младата жена потрепери. Думите, казани от свещеника, изникнаха отново в паметта й: „Чакайте, прощавайте и не осъждайте“, но устните й останаха стиснати. Тя щеше да излъже, ако кажеше, че прощава… Раната оставаше отворена, все още много болезнена. Ришар продължи да говори и по тона на гласа му личеше колко силно беше напрежението на волята му, колко твърдо бе решен да се бори, за да възтържествува на всяка цена.

— Ако възпитанието и убежденията ви бяха по-други, без да ме е грижа за себе си, щях да ви предложа развод, който щеше да ви върне свободата и да ви позволи да започнете нов живот с… с човек, който смятате, че би могъл да ви направи щастлива…

Треперещите пръсти на Жилиан започнаха да мачкат плата на роклята. Да, един друг мъж може би я обичаше така, както тя искаше да бъде обичана, но той беше далече, той беше заминал… И така беше по-добре…

Жилиан вдигна към звездното небе лицето си, което вълнението изгаряше, и каза:

— Вярно е, аз никога няма да се разведа…

— Зная. И понеже по ваше желание ние трябва да останем свързани един с друг, Жилиан, изслушайте ме още един път и той ще бъде последен, ако пожелаете. Изслушайте ме с вашата душа на жена, която знае и може да разбира и да прощава. Ако не всичко, то поне известни неща, защото сега вие познавате средата, в която се оформят мъжете като мен и в тази среда те не могат да бъдат друго, освен това, което съм аз… Те не могат да имат по-голяма стойност, когато от най-ранната си младост са били оставени сами на себе си… Жилиан, вие, която държите тъй горещо на справедливостта, изслушайте ме… моля ви! И то така, както аз пожелах да ме изслушате…

Тя остана мълчалива. В душата й започваше мъчителна борба, но чувството за справедливост, на което се позоваваше Ришар, беше толкова силно у нея, че Жилиан направи усилие и каза едва чуто:

— Ще се опитам да ви изслушам така, както вие искате.

С поривисто движение младият мъж се наведе и целувките му опариха ръцете, които трепереха под неговите устни. Той почувства тръпката на топлата, млада плът, която явно едва издържаше на неговата ласка.

Ришар се изправи веднага и с молба в гласа, молба, каквато Жилиан никога, дори и в решаващите мигове във Флоренция, не бе долавяла, продължи:

— Жилиан, преди да ме осъждате, припомнете си, че аз съм отраснал без майка. Аз нямах сестра, която да ми разкрие както представлява едно младо момиче, без дори да подозирам, вие бяхте за мене съвършено непознато същество. Бях тъй наивен да мисля, че сте като другите, жените от нашия свят, с които е толкова лесно да постигнеш разбирателство, но, разбира се, така, както те го схващат.

Тя го погледна по-внимателно. Той беше мъжът, когото бе поставила на висок пиедестал и пламенно бе обичала, но сега разочарованието го бе свалило от този, може би опасен пиедестал.

— Нима наистина вие си въобразявате, че една жена, която е дарила себе си изцяло и завинаги на един мъж, може спокойно да гледа как съпругът й обича друга, как я пренебрегва, как я мами. О, как я мами с лекота, спокойствие и безразличие, как мами тази, която му има доверие! Именно това е най-лошото от всичко! О, струва ми се, че вие нямаше да ми причините толкова мъка, ако бяхте обичали тази жена открито, честно. Толкова унизително е да лъжеш!

— Жилиан, аз не обичах тази жена!

Тя се изправих възмутен вик:

— О, не проявявайте подлостта да отричате вашата любов… Това е недостойно за мен… и за вас!

С рязко движение Ришар искаше да спре нейното жестоко обвинение, но веднага се овладя, сключи ръце на гърдите си и остана прав пред младата жена. В тихата нощ гласът му прозвуча с дълбока и страстна убедителност.

— Жилиан, това, което ви казвам, е самата истина… Но чакайте малко, вие трябва да узнаете всичко, преди да ме съдите… Вярно е, имаше време, когато тази жена напълно ме беше влудила… годината преди женитбата ни… Тогава бях толкова жалък, тъй изцяло подчинен на нея, но съвсем неочаквано тя се отдръпна от мен, когато само няколко дни преди това я бях видял не по-малко влюбена от мен…

Жилиан почувства сърцето й да потръпва болезнено. Нервите й бяха изопнати до скъсване. Тя каза:

— Научих тази… история… по една случайност. Тогава разбрах, че сте се оженили за мене само за да отмъстите на онази жена, само за да й докажете, че не държите вече на нея… Зная всичко това…

Ришар страдаше искрено, като я слушаше. Никога той не беше допускал, че случилото се между тях ще остави такива неизлечими следи у нея. Младият мъж се уплаши, че няма да успее да победи нейната неприязън, нейното недоверие. Но в този решителен за тях миг той не искаше да й каже нито една дума, която не би била вярна, дори с риск да я загуби.

— Имате право, Жилиан, аз ви взех за себе си, без да се запитам какво щастие можех да ви дам. Да, постъпката ми беше грозна и сега аз я преценявам не по-малко строго от вас самата. Но моята цел не беше само да отвърна на презрението с презрение… Аз исках друго… Исках да забравя чрез вас…

— Само че, случи се — продължи тя горчиво, — че аз се оказах едно незначително малко момиче, неспособно да изпълни ролята, която вие му бяхте възложили…

— Не, аз не ви бях възложил никаква роля, само че сметката ми излезе погрешна: не бях толкова силен, за колкото се мислех! Исках само да си отмъстя, да превържа раната, нанесена на мъжкото ми честолюбие, да видя победена и подчинена жената, която ме бе отстранила от пътя си, както се захвърля предмет, който е престанал да се харесва. Но случи се така, че аз сам попаднах в клопката. Да, понякога ние мъжете сами не знаем на какво сме способни! Жилиан, вие не бихте пожелали да приемете това, което аз давах на нея. Това положително не беше любов… любов в най-хубавия смисъл, който вие влагате в тази дума. То нямаше нищо общо с чувствата, които ми вдъхвате вие, моя Жилиан. Едно чувство, което можеше, което все още може да направи от мене нов човек, може би точно този, когото вие смятахте да намерите у мен преди една година…

С наведена глава тя го слушаше, без да помръдне. Когато младият мъж млъкна, тя повдигна рамене и отвърна все тъй обезсърчено:

— Защо да говорим за всички тези неща сега, когато е твърде късно? Нямам вече вяра във вас. Да, тази вечер действително мислите всичко, което говорите, но когато видите отново онази жена, утре, след няколко седмици или месеци, тя отново ще ви завладее… А ако не е тя, сигурно ще е някоя друга… Толкова много трябва да обичаш, за да бъдеш верен!

Ришар срещна погледа й, който бе свикнал да вижда тъй нежен. Топлата светлина на любовта бе угаснала в него. Той каза все тъй искрено:

— Да, ако ме изоставите, това неминуемо ще се случи… Вие сте ми необходима, за да бъда силен, Жилиан… Сега зная, че стига да пожелаете, аз ще бъда изцяло ваш, защото раздялата ми откри мястото, което вие сте заели в моя живот неусетно за самия мен, а това място е такова, че не мога да си представя бъдещето без вас… далече от вас, Лиан…

Това галено име, произнесено от неговия глас, звучеше като ласка. От гърлото й се изтръгна глухо възклицание, но тутакси угасна между потръпващите й устни. За пръв път, откакто бе започнала да се съмнява в него, Жилиан чувстваше, че може би чудото, което смяташе за невъзможно, можеше да стане, ако тя пожелаеше и простеше, защото, нямаше съмнение, той я обичаше така, както никога не бе обичал друга жена.

— Далече от вас, Жилиан, почувствах, че не обичам само вашата хубост и вашата младост, но и душата и сърцето ви, с всички съкровища, скрити в тях, съкровища, които по моя вина пазехте тъй ревниво. О, сега аз жадувам да ги притежавам. Знаете вече всичко, Жилиан… Кажете, толкова ли е невъзможно да започнем отново живота си? Оставете ме да се опитам да ви спечеля, да ви накарам да забравите тази жестока година. Позволете ми да се опитам да възвърна вярата ви…

Той се наведе към нея и видя как треперят ресниците й на бялото лице, обляно от сребристата светлина на луната, но Ришар не посмя да се вслуша в желанието си да я привлече в прегръдките си, да целуне лицето, очите, устните, които отблъскваха неговите ласки. Той очакваше думите, които тя щеше да произнесе…

Но Жилиан не отговори. Тя се взираше в себе си като в някаква тайнствена пропаст и откри, че този човек, който я беше разочаровал тъй безмилостно, този човек можеше да й бъде неприятел, но не безразличен, не чужд. Тя оставаше негова съпруга, защото той беше създал у нея жената, той й беше открил любовта. Радостите, разочарованията и мъките, които той й беше причинил, щяха да оставят незаличими следи у нея. Как странно беше, че тя оставаше негова, въпреки изневярата! И това беше едновременно ужасно… и приятно!

Уплашен от мълчанието й, Ришар се наведе още повече към нея. Въпреки това той не се решаваше да хване ръката й, на която липсваше дори венчалната халка. Той искаше тя да се върне при него, но доброволно, свободно. Все пак младият мъж не успя да се владее повече и прошепна със страстна молба в гласа:

— Лиан, любов моя, кажи, нали искаш да устроим отново живота си? Нека да се опитаме…

Тя потръпна, защото почувства полъха на любовта, полъх, който помиташе по пътя си много от старите унижения и мъки.

Младежките й мечти бяха мъртви. Какво щеше да се роди изпод пепелта? Дали беше угаснал напълно огънят на любовта й? Може би той щеше да се разгори отново… Късно беше вече, за да отстъпи назад, тя бе дарила сърцето си и за радост, и за скръб…

Жилиан погледна мъжа, който тази вечер й се разкри такъв, какъвто никога досега не го беше виждала. После тя отпусна уморено глава на гърдите му и чу лудешкото туптене на сърцето му.

— Да се опитаме… — прошепна едва чуто младата жена.