Анри Ардел
Пробуждането на любовта (24)

Глава XXIV

Жилиан не можеше да си спомни как се озова на площада, където се намираше техният хотел. Гъстата тълпа в сърцето на града я върна към действителността. Смазана от умора, тя се запъти несъзнателно към хотела. На прага стоеше портиерът. Щом я зърна, той възкликна:

— Ах, синьора, синьора! Ето ви най-после! Синьорът беше полудял от безпокойство!

Младата жена повдигна рамене и не отвърна нищо. Човекът продължи:

— Синьорът току-що излезе пак, за да потърси синьората…

Без да го слуша повече, младата жена се запъти към апартамента си. Главата я болеше страшно и тя не можеше вече дори да мисли. Прислужницата й се появи, щом чу шума от отварящата се врата.

— О, госпожо, най-после! Господинът беше много разтревожен… Колко сте бледа! Да не би да ви се е случило нещо?

— Не, нищо… Много ме боли главата. Уморена съм…

— Обядвали ли сте? Часът е два и половина вече.

— Не съм гладна.

Момичето я гледаше с безпокойство, докато вземеше шапката и чантата, които Жилиан й подаваше.

— Не бихте ли искали да изпиете поне чаша чай? — настоя тя.

— Чай може.

Тя беше твърде уморена, за да упорства.

Една-единствена мисъл я бе обладала: той можеше да се появи всеки миг. Очакването беше истинско мъчение за изопнатите й до крайност нерви. В коридора се чуха стъпки. Ледена тръпка я разтърси. Вратата се отвори. Влезе прислужницата с поднос.

— Оставете го тук… Напълнете чашата и после пригответе куфара в тоалетната стая… Заминавам тази вечер заедно с вас. Пригответе всичко.

Тя говореше с еднообразен, беззвучен глас. Пое машинално чашата и започна да пие топлата течност, която я сгря. Лицето й поруменя. Прислужницата излезе много учудена, но не посмя да зададе никакъв въпрос.

Останала сама в малкия салон, Жилиан се залови да прибере книгите и снимките, които бяха нейни, снимките на тези, от които сърцето й сега имаше такава нужда.

Те поне никога не бяха лъгали… Те я бяха обичали и й бяха дали своята сигурна обич и преданост. Те щяха да я приемат и защитят, ако случайно той имаше дързостта да се опита да я задържи при себе си.

Но внезапно младата жена прекъсна работата си и се обърна. Вратата се отвори шумно под натиска на една нетърпелива ръка. Този път беше той!

— Жилиан… О, Жилиан! Най-после се върнахте! Толкова ме уплашихте!

Това поне беше истина. Гласът му, изопнатото му лице го показваха по-добре от неговите думи. Жилиан не се съмняваше, че е разтревожен, но какво от това? Фактът, че се безпокоеше да не е станало някакво нещастие с нея, не смекчаваше ни най-малко изневярата му.

Младата жена не се помръдна. Лицето й изгуби напълно цвета си. Вълнението й беше много силно и й се стори, че ще залитне. Ръката й потърси опората на масата, където току-що бе оставила книгите и снимките.

Изненадан от държанието на младата жена, Ришар спря посред стаята и започна да задава бързи въпроси:

— Но кажете най-после какво се е случило? Какво ви е? Като не знаех къде да ви търся, отидох у Морланд…

За миг втренчените очи, които го гледаха, изразиха учудване. Жилиан повтори думите му, сякаш не ги разбираше.

— У Морланд? Защо у Морланд? Аз не можех да бъда там.

Той прецеди през зъби:

— Човек е в състояние всичко да допусне, когато тревогата го влуди…

— Значи, когато сте видели, че не се връщам, решили сте, че ще ме намерите при приятеля си и то по време, когато отдавна трябваше да бъда тук? Знаете ли точно с кои жени ме приравнявате? Аз стоя малко над тях, струва ми се!

Тя млъкна. Гласът й пресекна от вълнение. Младият мъж я гледаше, без да направи никакво движение към нея, защото разбираше, че е дошъл часът, който той очакваше със страх — особено заради нея…

— Казах ви, че безпокойството ми бе отнело всяка способност да разсъждавам. Вашето продължително и необяснимо отсъствие разпали у мен ревността, която вие вече бяхте събудили с толкова явно проявеното си приятелство към Морланд, с вашите твърде многобройни разходки и разговори, които впрочем няма да понасям повече! В противен случай бих се смятал за глупак!

Жилиан трепна. Главата й се изправи гордо. Тя вече не беше бледа. Страните й пламнаха. Сините й очи добиха странен блясък.

— Вие? Вие се осмелявате да ме обиждате с подобно подозрение? О, няма да понасяте повече? С какво право бихте ми забранили това, което ми е приятно… на мене? Вие пожелахте да запазите напълно собствената си свобода, нали? Е, добре, тогава и аз се смятам за напълно свободна да действам, да обичам и да устройвам живота си така, както ми е угодно. И ако бях дала нещо от себе си на Морланд или на когото и да било друг, вие сте последният, който би имал право да ме осъжда… Впрочем знаете го много добре!

Погледите им се кръстосаха, пълни с всичко, което устните им още не бяха изрекли. Той отвърна надменно, но с жар:

— Какво ме интересува дали едно нещо ми е позволено или не? Казвам ви това, което почувствах, което мислех, това, от което се страхувах… Да, докато отсъствахте, можах да допусна най-големите подлости, но щом ви видях, престанах да се съмнявам във вас… колкото и странно да е било държанието ви!

— О, вие ми правите тази чест? Е, добре, тогава ще отговоря на откровеността ви с откровеност… Къде съм била по времето, когато сте отишли да ме търсите при Люк Морланд? Чуйте… Бях във вашето ателие, където отидох да ви търся, понеже вие ми бяхте съобщили намерението си да работите цялата сутрин.

Младият мъж вдигна нетърпеливо ръка:

— Да, вярно е, но едно непредвидено обстоятелство ме накара да променя решението си.

— Непредвидено? Така да бъде! Но щом не сте работили в ателието си, тогава сте се разхождали по алеите на градините Боболи заедно с принцеса Арвенеско.

— Жилиан, как сте могли да измислите подобно нещо?

Но тя го прекъсна с възмутен вик:

— О, стига измами, стига лъжи! Не мога да понасям повече всичко това… Имайте доблестта да признаете постъпките си! Така поне няма да бъде толкова подло!

— Жилиан!

Но тя сякаш не чу неговите думи.

— Видях ви и двамата един до друг; тя беше притисната до вас… като влюбена! Видях ви със собствените си очи.

Той се опита да й отговори, но младата жена го спря със заповедническо движение:

— Видях ви, не отричайте!

— Значи вие ме шпионирате… вие, гордата Жилиан! Казахте ми, че ще отидете във Фиезоле и не зная по каква причина сте се отказали и сте тръгнали да ме търсите в градината Боболи?

— Никога не съм шпионирала, когото и да било и няма да се унижа толкова, че да започна от вас! — отвърна тя надменно и в разширените й очи преминаха отново буреносни мълнии. — Никакво подозрение не ме накара да променя решението си. Отказах се да отида във Фиезоле по простата причина, че сутринта беше много мъглива. По една случайност се запътих към градината Боболи и там ви видях двамата по една алея. Но дори и тогава продължавах да се съмнявам… Не можех още да повярвам, че вие… вие можете да направите това.

— И после? — запита той със сгърчено лице, но без вече да се опитва да отрича.

Сега, когато тя знаеше, той изпитваше странно чувство на освобождение. Каквото и да допускаше Жилиан, Ришар беше приел необходимостта да я мами не без угризение, не без презрение към самия себе си.

— И после, понеже все още не бях изгубила и последните си илюзии, понеже все още упорствах да вярвам във вас, тръгнах за ателието ви с последната надежда, че очите ми са ме излъгали и че ще ви намеря да работите. Ателието беше празно. На една маса бяха оставени бележник и носна кърпа с коронка, забравени от дамата, която ви е посетила на няколко пъти, за да разгледа восъчните ви статуетки и то само в дните, когато е било сигурно, че на мене няма да ми хрумне да надзърна в ателието ви. Например миналия вторник, когато бях в един манастир в околностите заедно с Люк Морланд… Тогава не се бяхте сетили да ревнувате…

— Виждам, че сте чудесно осведомена. Принцеса Арвенеско дойде да види моите произведения, както всяка друга жена би могла да дойде… Всичко това е толкова естествено и обикновено…

— Че не сметнахте за необходимо да ми го разкажете, нали? Ришар, ако искате да повярвам в това, закълнете се, макар и да не ме обичате, че сте ми били верен, както желаете да бъда аз…

Настъпи кратко мълчание. Ришар отвори уста, за да проговори, но младата жена го спря със сподавен вик:

— Не, не, мълчете, не се заклевайте! Защо да ви тежи една лъжа повече… И после, едва ли ще повярвам! Вярата ми във вас умря безвъзвратно там, във вашето ателие, когато прочетох редовете, написани на картичката, която изпадна от бележника на госпожа Арвенеско… И тези редове няма да ги забравя до края на живота си:

„Ела, ще те чакам… Знаеш, ти си моята лудост!“

Отново настъпи мълчание, подобно на трагичното, мълчание, което предшества бурите. После младият мъж прошепна глухо:

— Вярно е… Тя е моята лудост, моята жалка лудост! И вие не можете да разберете какво влагам аз в тези думи… Вашата неопитност и вашата младост са причина да ме осъждате с толкова неумолимост, с толкова неразбиране и толкова страст…

Тя стисна измъчено ръцете си.

— Нима ви осъждам? Не зная… Знам само, че страдам ужасно, като виждам, че вие не сте човекът, на когото съм вярвала с цялата си душа… Страдам, защото ви презирам. Страдам, като си помисля, че сте ме лъгали още от момента, в който ме видяхте в Бретан.

Без да спори, нито да се защищава, той запита:

— Защо, с какво съм ви излъгал в Бретан?

— Тогава аз бях дете, което не познаваше живота — вие сам го казахте. Бях глупаво уверена, че ако някой ме поиска за жена, ще го направи само, защото ще ме обича. Вие се спряхте на мене… и както ви казах, аз не се съмнявах, че вие ме обичате… И в своята наивност ви дадох своята любов, цялото си сърце, живота си, най-ценното от душата си… Впрочем вие не го и забелязахте. Нашите души бяха чужди една на друга… И никога не се сближиха. Ние говорехме на толкова различни езици, че не можехме да се разберем.

— И затова ли смятате, че съм ви излъгал?

— Не, не затова! Упреквам ви, защото скрихте от мене неща от миналото, които научих малко по малко, докато посещавах вашето общество, в което много се говори… дори прекалено много!

— Мълчах, сигурно защото не можех да ви разкажа нещата, за които намеквате… Не можех и не трябваше…

— Не, вие бяхте длъжен да ми отвърнете със също такава искреност, каквато аз проявявах спрямо вас. Ако имахте тази честност, която ви приписвах, и в която не се съмнявах нито за миг, защото иначе не бих станала ваша съпруга — вие щяхте да ми откриете.

— Щях да ви открия? — повтори той.

— Истината… Да, че ми предлагате едно сърце, което иска да забрави и да се излекува чрез мене! Тогава, като знам какво очаквате от мене, предупредена, че не любовта ви е подтикнала към брака, щях да се замисля дали да приема или не изпълнението на подобна задача.

Младият мъж направи рязко движение с ръка:

— Всичко това като думи звучи хубаво, но в действителност е невъзможно, неосъществимо. Вие разсъждавате като дете, което смята, че животът е съвсем прост. Вие искате истината… А видяхте ли как посрещнахте разкриването на един факт от миналото, напълно обикновен за всяка мъжка биография.

— Да, защото това разкритие не ми бе направено от вас и защото то ми посочи грубо, без заобикалки, защо сте се оженили за мен… Само за да си отмъстите, нали?

— Кой е посмял да ви каже подобно нещо.

— Разбрах го само по една случайност… и размислих малко… Аз не бях вече наивното момиче, което бяхте довели от Бретан! Отдавна, откакто бях опознала малко вас и вашия свят, аз се питах какво ви бе накарало да се ожените за мене. Разбрах го в деня, в който чух част от един разговор. Но както вие сам казвате, всичко това се отнася до миналото… За съжаление днес фактите ме убедиха твърде красноречиво, че миналото е възкръснало. И изпитах такова презрение, такова отвращение и ужас, че почувствах — между вас и мене всичко е свършено.

В миг той се озова до нея и с трескаво движение се опита да я привлече до гърдите си.

— Жилиан, млъкнете… Вие знаете много добре, че никога няма да допусна да ви загубя!

Но младата жена се отдръпна назад с такова отвращение, че победен, Ришар отпусна ръце.

— Вие нямате право да ме задържате при себе си, за да продължавате да ме измъчвате! Достатъчно страдания ми причинихте вече! Сега…

Тя прокара ръка по челото си и по привичка отметна назад тъмните си коси. Сякаш уморена, Жилиан се отпусна на дивана и преплете ръце една в друга. С глух глас младата жена продължи:

— Искам да замина, да отида в Бретан, да си възвърна свободата, както и вие вашата. Така, без да се унижавате с лъжи, вие ще можете да принадлежите на тази жена, заради която извършихте тази подлост към мене. Да, защото не е малко да отнемаш цялата вяра на едно същество, доверчиво, щастливо, че живее и особено; че живее чрез вас. О, ако знаете какво представляваше младото момиче, което бях аз преди една година… и каква е жената, която днес съм аз, по ваша вина… вие не бихте посмели да не съжалявате за жестокото си безгрижие и за себелюбието си.

Той трепна. Тя имаше право. Той бе постъпил безмилостно.

— Жилиан, безкрайно съжалявам, че съм ви накарал да страдате. Моето извинение, ако изобщо може да имам някакво, е, че не съм осъзнавал злото, което ви причинявам. Вие се различавахте толкова много от жените, които бях свикнал да срещам.

— Да, вие ме наранихте… много ме наранихте! От вас научих, че мъжете, които си дават вид, че обичат, могат да лъжат жената, която им се доверява. Научих, че брачната клетва е дума без смисъл. Начинът, по който вие постъпихте спрямо мене, няма да направи никакво впечатление във вашия свят. Дреболия, нали? Но там, в този свят, аз видях мерзости, низости, които никога не съм допускала, че съществуват… И струваше ми се, че само тяхното докосване е в състояние да ме омърси. Но има нещо друго, което още по-малко ви прощавам…

— Какво? Какво е то? Кажете ми всичко, Жилиан. По-добре е да знам.

— … Това, което още по-малко ви прощавам, е лекотата, с която ме подтикнахте към съмнение в искреността на религиозното учение, което бе вкоренено у мен от най-крехката ми възраст.

Този път младият мъж отрече, искрено възмутен:

— Аз, аз да съм направил това? Жилиан, вие сте несправедлива… Нима не знаете, че винаги съм зачитал вашите вярвания?

— Забравили ли сте деня, в който ме изпратихте на лекцията на Морланд така спокойно, сякаш се касаеше за някакъв прием. Вие знаехте много добре, че вашият приятел ще критикува произхода на моята религия. Запитахте ли се поне за миг дали моят ум беше достатъчно зрял, за да слуша безнаказано разискването на подобни въпроси! Аз напуснах залата съвършено объркана, обзета от смущение, което нищо не беше в състояние да разсее. Вие не отгатнахте нищо от борбата, която изживявах и се забавлявахте с новата ми страст към произведения, засягащи религиозната критика. Вашият скептицизъм ме насърчаваше да стана това, което вие наричахте „свободен дух“. Сега аз не зная дали съм свободен, неограничен дух, но зная, че загубих вярата си в Бога, когото обожавах от детството си; изгубих вярата си във вас, моя съпруг; изгубих вярата си в щастието… И сега у мен всичко е пусто, ужасно…

— Бедно, бедно дете! — прошепна тихо той.

Ришар я гледаше с тъга. Той се чувстваше отговорен за всички поражения, които бе нанесъл на нейната чиста душа.

Всичко, за което тя го упрекваше, беше вярно. Да, той бе постъпил спрямо нея с безгрижна жестокост, опиянен от мисълта, че отново е победил, че пак е господар на Катерина Арвенеско, както бе желал… И въпреки всичко, невъзможно беше Жилиан да разбере колко много я обичаше той… Тя му беше скъпа повече от всяко друго същество на света, макар той да не бе й го доказал дори и с най-малката жертва, увлечен напълно от потока на страстта. Потокът, който беше понесъл Катерина и него, когато за известно време те двамата бяха затворили очи за всичко, което беше извън тях.

За едно-единствено нещо беше мислил той: тя да не узнае! Но ето че тя знаеше… и за него беше много по-тежко, отколкото предполагаше, че ще бъде.

Скръстил ръце на гърдите си, той продължи с известна искреност:

— Имате право. Аз съм много виновен пред вас, много повече, отколкото мислех, защото колкото и да ме презирате, аз се осъждам не по-малко строго от вас! За нещастие, днес не мога да направя нищо повече, освен да ви помоля да ме извините за… за всичко…

Тя повдигна рамене, сякаш искаше да отхвърли тези празни думи. Силата на презрението, което я беше обладало, беше толкова голяма, че убиваше любовта й. Струваше й се, че говори някой непознат човек, чиито протести не можеха да я засегнат.

Ришар го отгатна… Може би с времето тя щеше да забрави, но трябваше да утихне възмущението на първия час. Във всеки случай никога вече той нямаше да я притежава с топлото доверие на една искрена любов, след като не бе съумял да види и опази нейната обич като рядко съкровище.

Младият мъж не допускаше, че ще съжалява толкова много за лекомисленото си държание, той помоли жена си:

— Жилиан, не казвайте и не мислете, че никога няма да ми простите. Зная, сега е невъзможно, но вие сте тъй млада, с времето…

Тя вдигна към него очите си. В тях нямаше сълзи, а мъка и разочарование:

— Времето няма значение… Аз няма да забравя! Това, което преживях, остави дълбока следа у мен и каквото и да правим, единственото нещо, което ни остава, е да се разделим. Вие ме измамихте днес… ще ме измамите и утре… ще ме мамите всеки път, когато изкушението ви обхване, а това аз няма да приема. Не искайте нищо повече от мен! Оставете ме да си отида в Тревенек! Отдавна вече трябваше да бъда там… далече оттук… сама… сама с моите скъпи старци.

Всяка нейна дума нараняваше дълбоко Ришар.

— Вие сте свободна… Нямам право да ви задържам. Кога смятате да напуснем Флоренция?

— Да напуснем? Ние? Аз ще замина сама тази вечер… Вие можете да останете… Прислужницата ми ще дойде с мен… Повтарям, необходимо ми е да бъда сама… без вас…

Младият мъж беше не по-малко блед от нея.

— Добре, ще бъдете сама… Успокойте се, аз няма да ви налагам своето присъствие! Но все пак, редното е да ви отведа оттук.

Тя вдигна уморено ръце.

— О, както обичате, но оставете ме най-после! Само това искам…

— Това поне мога да изпълня.

Той се запъти към вратата. В този миг ги разделяше непреодолима пропаст.

Все пак на прага той се спря и погледна тази, която никога не бе обичал повече и по-силно, потръпвайки от желание да й го каже. Но Жилиан не се помръдваше. Ръцете й бяха отпуснати върху коленете…

Тя беше тъй явно откъсната от него, че без да продума, той излезе…