Анри Ардел
Пробуждането на любовта (22)

Глава XXII

Ако Морланд все още се бе съмнявал, че хубавата дама, зърната край Арно, е принцеса Катерина, той скоро се увери, че Жилиан е имала право, защото на няколко пъти я забелязва в сърцето на града, където туристите се тълпяха най-често. Дори една сутрин той се озова лице в лице с нея в Уфици.

Тя го позна веднага и му подаде фината си ръка, чието ръкостискане приличаше на ласка.

— Добър ден! Струва ми се, че ви забелязах преди няколко дни. Вие се разхождахте заедно с вашата приятелка госпожа Воврей… Не съм се излъгала, нали?

Внимателен, въпреки непринуденото си държание, Морланд запита:

— Вие знаехте ли, че Воврей са във Флоренция?

Странна усмивка разтвори устните, пурпурно червени на бялата кожа.

— Да… научих го в Париж, а тук хората се срещат постоянно, също като в някое голямо село. Аз видях господин Воврей…

Тя не продължи повече. Внезапно клепачите и се сведоха. Ресниците хвърлиха тъмни сенки върху страните й. И Морланд си помисли, че това малко лице, пропито със страст, беше наистина опасно. Той каза:

— Възможно е, но всъщност Воврей не се разхожда много из Флоренция. Той работи усилено. Дойде с намерение да си почине и да поскита, но после изведнъж демонът на творчеството го завладя.

— Да, точно същото ми каза и той. Отидох да видя восъчните му статуетки… Прекрасни са!

Морланд знаеше, че Катерина Арвенеско беше способна на всякаква дързост. Въпреки това той трепна от изненада, като чу нейните думи и за миг я изгледа с особено любопитство. На устните й отново се бе появила тази особена усмивка, която я правеше привлекателна и загадъчна. За миг Морланд едва не се поддаде на изкушението да остане по-дълго време, за да я наблюдава, затова почти се разочарова, когато тя каза:

— Довиждане… понеже виждам, че няма да разглеждаме едни и същи зали…

Естествено Жилиан не научи нищо за тази среща. Но вечерта, когато остана насаме с Воврей, докато пушеше на балкона, Морланд каза:

— Тази сутрин срещнах в Уфици принцеса Арвенеско… Тя заяви, че е останала във възторг от вашите восъчни статуетки.

Нощта беше тъмна. Въпреки това Морланд долови едно мигновено сгърчване на чертите на Ришар. Но той не се издаде:

— Действително, тя харесва много восъчните статуетки… И понеже нейната преценка е от значение, бях доволен, че тя можа да види и моите.

Настъпи мълчание, натегнало от мислите, които те не произнасяха. От слабо осветения салон долиташе някаква странна мелодия, която Жилиан свиреше тихо… една мелодия, ту тъжна, ту бурна, чиито ноти се отронваха в нощта като звучни ридания.

Морланд запита:

— А госпожа Воврей хареса ли статуетките ви?

Ришар не отговори веднага. Той изглеждаше много зает със запалването на цигарата си.

— Предполагам, че Жилиан ще дойде да ги види утре. Време е, защото ние заминаваме след два-три дни…

— Със съжаление, струва ми се…

— Да, със съжаление… голямо при това.

— Тогава защо заминавате?

— Защото, струва ми се, че така ще бъде най-разумно.

Гласът на Воврей звучеше особено твърдо. Той сякаш говореше под натиска на някаква воля, натиск, който понасяше с глухо възмущение. Морланд се престори, че не забелязва нищо. Гледайки към реката, която течеше бавно в краката им, той каза шеговито:

— Воврей, приятелю мой, нима най-после е дошло времето, когато благоразумието е в състояние да ви отклони от известни желания? Ето какво значи да си отговорен за постъпките си!

— Отговорен за постъпките? Защо?

— Разбира се! Драги мой, вие не вървите вече сам по пътя си.

— Какво значи това?

— Воврей, има ли смисъл да ви казвам това, което вие знаете не по-зле от мен?

— Да… Вие се интересувате много от госпожа Воврей, нали?

— Много.

— Защо?

— Колкото повече я опознавам, толкова повече се уверявам, че тя е изключително същество, невероятно искрена във всичко, което говори, мисли и чувства. Освен това за нейно нещастие тя не се задоволява с нищо посредствено. Тя очакваше твърде много от живота и точно това ще й причини страдания, ако вече не й ги е причинило…

— Да, и аз се страхувам от това — каза Воврей с необичайна за него сериозност. — Аз се чувствам неспособен, поне засега, да й дам това, което тя желае! Преди малко вие казахте, че аз съм отговорен за постъпките си, че имам задължения. Мисълта за моите отговорности ме преследва много по-често, отколкото вие допускате. Никога не съм мислел, че е толкова мъчно да не бъдеш егоист.

— Воврей, ние мъжете, повече или по-малко, винаги сме егоисти, освен в един случай, понеже писано е, че на любовта нищо не тежи и нищо не устоява. За любовта няма нищо невъзможно. „Този, който обича, посреща с радост и най-тежките изпитания, стига да може да облекчи любимото същество.“

— Морланд, драги приятелю, този, който е написал тези редове, е имал твърде идеалистична представа за хората. Аз съм много низше същество. Аз обичам да се наслаждавам на живота и нямам нищо общо не само със светците, но дори и с мъдреците. И с всеки изминал ден това ми става все по-ясно, може би, защото вдъхнах парфюма на моето неоценимо горско цвете.

— Воврей, вашето горско цвете не е само едно живо цвете, създадено за вашето лично удоволствие. То е едно същество, чието горещо сърце живее, едно същество, което търси, което разбира… и преценява.

— Всичко това е напълно вярно! О, добре сте я изучили! Познавате я чудесно!

В гласа на Ришар имаше хаплива, почти враждебна горчивина.

Морланд не отговори нищо. Прозорливостта му на психолог му позволяваше да отгатне всичко, което вълнуваше душата на Воврей в авантюрата, в която той се бе увлякъл, без да го е грижа за тази, чиято съдба бе свързал със своята. Морланд изпита странно раздразнение при мисълта, че една жена като неговата малка приятелка, принадлежеше на човек като Ришар, че тя можеше да очаква щастието само от него. Неговото приятелство с двамата му налагаше да направи всички усилия, за да ги сближи.

Но той осъзна ясно, че нещо дълбоко в душата му се бунтуваше срещу подобна постъпка и сви за миг презрително устни, осъждайки сам себе си:

— О, колко си прав Воврей… Ние сме само едни жалки егоисти, слаби пред изкушението!

Облегнат на каменната ограда, Ришар пушеше мълчаливо. От време на време с рязко движение той изтърсваше пепелта от цигарата си. Внезапно младият мъж запита:

— Жилиан беше ли с вас, когато срещнахте принцеса Арвенеско?

— В Уфици, не, но госпожа Воврей първа позна принцеса Арвенеско край Арно вечерта, когато слизахме от Сан Миниато.

— Ох!

Той млъкна отново и се замисли. Беше много задълбочен и не забелязваше, че в салона пианото бе млъкнало.

Морланд обаче го беше забелязал. Той наведе глава малко назад и погледна в тъмната стая.

Жилиан все още седеше пред пианото, но ръцете й бяха отпуснати върху клавишите. Така неподвижна, тя гледаше навън в нощта. За какво мислеше младата жена, тъй явно погълната от собствените си чувства? Какво означаваше тъжното, търсещо и същевременно пламенно изражение на лицето й?

Изведнъж Жилиан усети, че я наблюдаваха нечии, изпълнени с нежност и топла симпатия очи, тя се изправи, дръпна столчето и стана. С машинално движение младата жена оправи косите си, спуснали се много ниско над челото й. После се приближи бавно към вратата. Морланд я посрещна с приятелско възклицание:

— Крайно време беше да дойдете при нас, госпожо! — той се отдръпна, за да й направи място на балкона, но тя поклати глава.

— Не, аз не идвам при вас, а искам само да ви пожелая лека нощ, защото се чувствам малко уморена… А утре сутринта искам да стана рано и да се кача на Фиезоле…

— Там ли смятате да прекарате сутринта, Жилиан? — запита Воврей, който се взираше в лицето й, което се открояваше много бяло в нощта.

— Да, смятам…

— Тогава, понеже сте решили да използвате така приятно времето си, аз ще отида да поработя в ателието си. Бих искал да ви покажа, след като почти я привърша, една восъчна статуетка, която засега поглъща цялото ми внимание. Ето защо сега всичките ми минути са скъпи… И така, радвам се, че и двамата утре ще има какво да си разказваме.

За миг младата жена остана мълчалива, загледана в полумесеца, който блестеше над хълмовете. Вятърът повдигаше леко косите й и леките гънки на светлата й рокля, и разнасяше из мрака уханието на розите, прикрепени на рамото й.

После тя се обърна към Морланд:

— Лека нощ, приятелю. Предполагам, че скоро същите думи ще ви казвам в Париж!

— Скоро? Знае ли някога човек? Знае ли някога човек? Започнах едно изследване, което може би ще ме задържи за известно време.

— О — каза тя, явно разочарована. — Хубаво правите, че оставате тук, щом нищо не ви привлича в Париж. Флоренция е чудесна… Довиждане. Ришар, ако искате нещо за пиене, ще намерите подноса в салона, освен ако искате аз да се погрижа още сега?

— Не, благодаря, не си правете излишен труд.

— Тогава, оставям ви…

И младата жена напусна стаята.