Анри Ардел
Пробуждането на любовта (8)

Глава VIII

Когато пристигна Жанин, Жилиан отиде в стаята си да се преоблече, а Ришар и гостенката поведоха разговор:

— Щастлив ли сте, приятелю. Но защо ли питам, това личи по вида ви — каза шеговито госпожа Шамбел.

— Тя стои много по-високо от мене и не иска да слезе до моето ниво — отвърна леко печално Ришар.

— А защо да не се опитате вие да се изкачите до нея? — настоя Жанин, може би не тъй шеговито, както преди.

Той повдигна рамене.

— Аз съм твърде стар за подобен скок! Лошите навици са вече вкоренени и аз се чувствам неспособен да ги променя.

— Тогава — каза спокойно тя — виждам само един начин, за да се уреди всичко. Накарайте я да ви обожава!

— Може би това няма да е толкова лесно.

Младата жена започна да се смее.

— О, каква внезапна скромност! Воврей, доколкото ми е известно, в тази област вие сте недостижим. Такива са поне слуховете… По времето, когато съпружеските задължения не тежаха още на раменете ви, вие сте дали блестящи доказателства за това!

— Вярно е. Имаше такова време… и макар то да не е много далече, струва ми се, че векове ме делят от него! Като си помисля как заминах и как се върнах, възхищавам се на силната воля на майка ви, която можа да извърши чудото да ме заведе пред олтара.

— За ваше добро и за щастието на Жилиан — завърши госпожа Шамбел, прикривайки зад шеговития тон сериозния смисъл на думите.

— Да се надяваме! Но знаете ли, на вас мога да го изповядам, защото сигурен съм, че никому няма да го кажете, страхувам се, че съм много далече от идеала на Жилиан. Имам чувството, че тя ме намира лекомислен, непостоянен, повърхностен. Вие, която сте въплъщение на парижанката, вие, която умеете да разбирате, да прощавате и съветвате…

— Благодаря ви, много мило… Но продължавайте, приятелю. Ласкателствата са приятни, дори и когато човек долавя подбудите им.

— Аз не ви лаская, а изтъквам само истината. И така, аз ви моля да внушите на Жилиан повече милосърдие и снизхождение към бедния грешник, който е неин съпруг. Разкажете й какви са мъжете на нашето време и нашия свят и понеже те искат да намерят любовта…

— Моля ви, Воврей, смятам, че всичко това вие сам трябва да го кажете!

— Жилиан ще повярва повече на вас, отколкото на мене, защото в случая аз съм заинтересуваният.

Госпожа Шамбел не отговори. От вратата на ателието долетя гласът на Жилиан:

— Готова съм, Жанин. Извинете ме, че ви накарах да чакате толкова дълго.

Ришар и госпожа Шамбел се обърнаха, уплашени, че последните им думи са били чути, но лицето на младата жена беше спокойно и усмихнато. И двамата се загледаха в хубавото видение и госпожа Шамбел възкликна непринудено:

— Знаете ли, Жилиан, аз съм много горда, че ще представя в „Риц“ такава хубава жена…

— Жанин, не се подигравайте с мен! Знаете ли колко се притеснявам…

— Но аз не се подигравам, а говоря съвсем сериозно. Попитайте съпруга си и той е на моето мнение.

— О, моят съпруг е много по-придирчив от вас! Повярвайте ми, аз полагам големи усилия, за да задоволя неговия вкус.

— Жилиан, не мислите ли, че сте несправедлива? — намеси се и Ришар, който в този миг смяташе, че жена му би задоволила и най-строгия вкус.

Многозначителна усмивка се изписа на младите устни.

— Толкова по-добре, ако съм била несправедлива. Но тази зима, за да привличам внимание в обществото, ще се обръщам по-често за съвети към Жанин.

— Тогава, мила, вие ще трябва веднага да се възползвате от нейната добрина, защото с обедната поща получих покана за Бъдни вечер у госпожа Дьо Мовиер, където ще срещнете най-блестящите представители на парижкото общество. В случая аз ще проявя кокетство, което вие нямате и ще държа появяването ви да предизвика сензация. Светска слава се създава у госпожа Дьо Мовиер.

— И се губи може би още по-често — подхвърли подигравателно госпожа Шамбел. — И аз получих вече покана.

— Приехте ли?

— Разбира се! Зрелищата и зрителите в тази гостоприемна къща винаги заслужават да бъдат видени! Жилиан, в дома на баронеса Дьо Мовиер пред вас ще се изнижат всички прочути личности.

Тя млъкна. Но почти веднага, сякаш внезапно си бе припомнила, добави:

— Между въпросните знаменитости ще бъде и принцеса Катерина Арвенеско.

Две възклицания се преплетоха: едното радостно, на Жилиан:

— О, наистина ли ще бъде там? Много бих искала да се запозная с нея!… Поемите й са чудесни!

Другото сухо, рязко:

— О! Значи принцесата се е върнала в Париж?

— Да, от няколко дни е тук. Срещнах я в „Риц“ онзи ден. Тя също има желание да види госпожа Воврей, за която била слушала много. Узнала за вашата женитба в Лугано от френските вестници.

Ришар отмина думите й без никаква забележка. Той зададе само един въпрос и гласът му звучеше все тъй бодро:

— Мислите ли, че принцесата ще бъде у госпожа Мовиер?

— Възможно е. Понастоящем те са доста близки! Все пак, не съм сигурна, тя не ми каза нищо.

— И скоро ли ще бъде този прием? — запита Жилиан.

— На 24 декември, разбира се, понеже се касае за Бъдни вечер. Ще има някакво ревю и разни други забавления.

В миг всяка радост изчезна от очите на Жилиан.

— О, Ришар, тогава невъзможно е наистина да ми предлагате да отида там.

Той я погледна, без да разбира нищо. Дори едва я беше чул; мисълта му бе отлетяла към другата, към възможната среща.

— А защо да не ви предложа?

— Защо? Но защото Бъдни вечер е религиозен празник и той не се прекарва сред общество, събрало се само за да се забавлява… Нима в Париж няма служба в полунощ?

— Служба в полунощ? Да… има… но аз предполагах, че вие едва ли ще държите да отидете.

— От дете винаги съм ходила. Сега за първи път ще пропусна…

Жанин Шамбел почувства веднага, че ще има спречкване. Тя побърза да заговори, за да го отстрани с намесата си.

— О, Жилиан, не отивайте на полунощната служба в Париж. Ще се разочаровате. Съвсем друга е светостта на бретонските служби. Може би утринната коледна служба ще ви хареса повече!

Младата жена не отвърна нищо. Сянката не се вдигна от очите й. Ришар взе нервно някакво списание от масата, после го захвърли рязко. Той щеше да заговори. Жанин се уплаши, че младият мъж ще каже думи, за които може би после ще съжалява и побърза да продължи:

— А сега, малка приятелко, понеже сте вече готова, ще ви отвлека. Става късно и ако се забавим още малко няма да намерим нито една свободна маса. Довиждане, Ришар.

Тя му подаде ръка. Очите им се срещнаха. Очите на младата жена бяха замислени, в тях имаше някакъв ням упрек. Погледът на Воврей беше упорит и мрачен.

— Довиждане, Жанин. Жилиан, постарайте се да се забавлявате добре в „Риц“, колкото и лекомислено да ви се вижда това развлечение.

Младата жена сякаш не схвана леката подигравка и отвърна просто:

— Аз се забавлявам с всичко, а особено когато ми бъде предложено нещо ново. Ще се видим ли пак до вечерята, Ришар?

— Не ме чакайте. Може би ще се забавя в клуба. Тя кимна с глава и не каза нищо повече. Със същата учтивост, която бе проявил и спрямо госпожа Шамбел, той целуна ръката й и изпрати двете млади жени до вратата.

Навън зимният мрак вече се беше спуснал. Лампите разпръскваха жълтеникава светлина през мъглата.

Жилиан гледаше през стъклото на автомобила улиците, които се нижеха една след друга като на екран.

— Колко е тъжен здрачът в Париж! — каза тя полугласно, без да съзнава, ме говори.

— То е, защото още не сте свикнали с неговата чудна меланхолия, мила — отвърна нежно госпожа Шамбел.

— Вярно е… но едва ли ще мога и да свикна. Започвам да вярвам, че въпреки всичко дълбоко в душата винаги ще си остана бретонка.

— Точно така. Останете бретонка дълбоко в душата, а за хората бъдете парижанка. Така ще осъществите един идеал.

— Страхувам се, че съм неспособна да достигна този идеал!

Горчивина трептеше в гласа на младата жена.

— Неспособна? Мислите така, защото не се познавате, Жилиан… Чуйте ме. Вие ме смятате за истинска приятелка, нали?

— Да — каза бавно тя, — уверена съм, че вие ме обичате искрено.

— Тогава, позволете ми да ви кажа нещо така, както аз го виждам.

Жилиан престана да гледа навън. Очите й потърсиха очите на госпожа Шамбел.

— И какво е то, Жанин?

— Вие трябва да отидете на приема у госпожа Дьо Мовиер, дори и това да представлява известна жертва за вас.

— Жанин, ще трябва да направя голямо усилие над себе си… На Бъдни вечер да гледам ревю! Ришар не трябва да ми налага подобно нещо!

Нескрито възмущение звучеше в гласа на младата жена.

— Разбира се, аз не искам да го лишавам от това празненство, щом той държи толкова на него… но нека върви без мене!

— О, не, Жилиан, на никаква цена не трябва да постъпвате така!

Госпожа Шамбел говореше така искрено и настойчиво, че Жилиан я погледна изненадана. Тя запита по-внимателно:

— Жанин, защо смятате, че е необходимо да придружавам Ришар?

— Аз имам опит и зная как трябва да се постъпва, скъпа… До вас…

Тонът й стана лек и закачлив, сякаш искаше да смекчи значението на думите си.

— До вас, Жилиан, аз съм вече стара жена, узряла в течение на единадесетгодишен брачен живот. Аз съм изпитала много неща и още повече съм научила от другите. Имала съм възможност да наблюдавам редица интересни случаи. Ето защо смятам, че не бих била добра приятелка, ако не ви дам възможност да се възползувате от моя опит.

— Какво всъщност искате да кажете? — запита сериозно Жилиан, чието лице беше в сянка.

— Искам да кажа, че в Париж, в нашето общество, една жена, която иска да остане единствена за съпруга си, не трябва да развива у него навика да излиза сам. Това би значело да излага своето спокойствие и своето щастие. Жилиан, моя малка приятелко, вие притежавате всичко, с което бихте могли да накарате Ришар никога да не поглежда друга жена, освен вас. Но от вас зависи дали ще бъде така или не! От вас, повтарям ви! Не го оставяйте да отиде сам, особено у госпожа Дьо Мовиер!

— Защо особено у госпожа Дьо Мовиер? — запита бавно Жилиан.

— Защото там хубавите и кокетни жени са повече отвсякъде другаде. Защото те държаха извънредно много на ухажванията на Ришар и вероятно ще искат да ги получават и сега.

— Да, но сега той е женен!

— Това не е достатъчна причина…

— Може би не и за тях… — гласът на Жилиан прозвуча малко презрително, — … но достатъчна за Ришар, струва ми се… Аз не се съмнявам в него.

Госпожа Шамбел се поколеба. Какво можеше, какво друго трябваше да каже?

— Ришар е артист, влюбен в красотата. Той е живял съвършено свободен, винаги готов да следва само прищевките си, отнасящ се с пренебрежение към предразсъдъците на добродетелните хора. А добродетелните хора са като светците — няма ги много. О, не… Всички знаем, че повечето от мъжете са големи глезени деца, егоисти, жадни за удоволствия, които могат да бъдат от най-различно естество, те отиват да ги търсят другаде. Жилиан, мила, повтарям ви още веднъж, не оставяйте Ришар да забрави, че в Бретан вие го пленихте до такава степен, че той се отказа заради вас от независимостта си. А сега, да забравим всички сериозни въпроси, защото сме вече пред „Риц“!

Действително, колата вече се движеше сред автомобилите, спрели пред високата врата, отворена към блестящо осветеното преддверие.

Отражението на лампите се плъзна за миг по лицето на Жилиан. Очите й бяха замислени, устните й потреперваха. Нежната и закачлива Жанин докосна ръката на младата си приятелка.

— Мила, не се натъжавайте така. Карате ме да съжалявам, че заговорих. И все пак, убедена съм, че трябваше да постъпя така.

— И аз също. Много ви благодаря, задето ме предупредихте. Трябва да опозная живота. Но започвам да вярвам, че това ще е по-трудно, отколкото предполагах.