Анри Ардел
Пробуждането на любовта (4)

Глава IV

Осем дни по-късно Ришар изкачваше заедно с госпожа Таени стълбите на дома Тревенек.

Предишният ден, неделя, тя му бе казала:

— На излизане от черквата срещнах госпожица Тревенек… Госпожица Мари-Антоанет, да не би да ме разберете погрешно; казах й, че много ми се иска да покажа сбирката на нейния брат на един мой гост. И сега ние ще бъдем приети веднага щом пожелаем. Искате ли утре? Защото после ще дойдат децата и аз ще бъда вече само една баба, напълно заета с внуците си.

Ришар прие на драго сърце. Не го привличаше толкова възможността да види хубавата сбирка, колкото да се запознае с Жилиан Тревенек. Той беше от тези, които се интересува от жената винаги и навсякъде.

Обстановката, сред която щеше да види девойката, не беше обикновена. Постройката беше от времето на Луи XІІІ и на много места камъкът бе покрит с мъх. Високото и просторно преддверие бе украсено с чудна резба, изработена като в някакъв готически параклис. Един стар и внушителен прислужник им отвори вратата на обширния салон. Домакините станаха, щом зърнаха гостите. Братът и сестрата бяха високи и слаби, чертите им бяха едри, но изящно очертани. Очите и на двамата бяха светли и разсеяни, но на сестрата бяха по-ясни и по-спокойни.

В тази стая със светли тапети, под угасналото злато на рамките, сред мебелите от лакирано дърво и стара коприна на цветя те имаха вид на хора от някаква отдавна минала епоха, и то до такава степен, че модерното им облекло изглеждаше някак неподходящо.

Тази съвсем нова атмосфера беше приятна за Воврей, макар отсъствието на Жилиан Тревенек да го бе разочаровало.

Да не би в този останал назад във времето дом да имаше обичай девойките да не се появяват пред непознати посетители? Но все пак Ришар се надяваше, че желанието му ще бъде изпълнено и че госпожа Таени ще помоли да извикат Жилиан Тревенек.

След като гостът бе представен на домакините, госпожа Таени поведе разговора с присъщата й лекота. Тя не се стесняваше ни най-малко от кратките отговори на госпожица Тревенек, която не бе свикнала на светския тон. Впрочем старата госпожица искаше да даде възможност на брат си да поговори по въпросите, които представляваха най-големият интерес на живота му. Той приказваше като учен и като мечтател, и докато го слушаше, Воврей разбираше, че е напълно безразличен към собствения си век. Старецът сякаш живееше в самото сърце на средновековието, чиито хроники, поеми и легенди издирваше с толкова страст.

Воврей отговаряше внимателно, но повечето слушаше. Правеше му удоволствие да открива пропастта между собствената си мисъл, белязана тъй силно от времето и мисълта на този мъдър, щастлив и спокоен старец.

Господин Тревенек стана.

— Елате да видите платната, които съм събрал, и ще разберете по-добре мисълта ми.

Воврей също стана, но вече започваше да го обзема нетърпение, защото Жилиан Тревенек все още не се появяваше. Той трепна, когато чу най-после госпожа Таени да пита:

— Няма ли да видим госпожица Жилиан?

Госпожица Тревенек погледна стария часовник, който се отразяваше в едно зеленикаво отгледало.

— Предполагам, че тя няма да закъснее и скоро ще дойде да ви поздрави, госпожо. Жилиан отиде за малко в селото, но едва ли ще се забави. Впрочем ще поръчам да я предупредят за вашето посещение веднага щом се върне, защото иначе може да отиде край морето, без да ни се обади…

— О, защо, ако Жилиан е имала намерение да се разходи, не искам да й преча — каза само от учтивост госпожа Таени, но не спря госпожица Тревенек, която стана да предупреди прислугата.

Брат й, който бе слушал разсеяно разговора им, стана и се обърна към Воврей.

— Много ще съм доволен, ако моята внучка може да ви покаже сбирката ми. Тя знае историята на всяка вещ и заслужава всички тези богатства повече от мен, защото със старостта моята памет се уморява и премелва съвсем малко от погълнатото. За мене малката е най-съвършената секретарка. Откакто напусна пансиона, тя направи голям напредък в интелектуално отношение…

Госпожица Тревенек се намеси кротко:

— Гийом, все пак въпросното учебно заведение беше много добро…

— Разбира се, разбира се… но ти ще позволиш, Мари-Антоанет, да забележа, че в тези училища няма никаква грижа да се събуди любов към изкуството у оформящите се младежи. Накратко, господине… — той се обърна отново към Воврей, когото смяташе за съмишленик — … накратко, моята внучка бе добре възпитана в пансиона, но нямаше никакво понятие за богатството, което крие нашето средновековие. Но, слава Богу, аз открих у нея много естествени заложби! Семето намери благоприятна почва. На мен се падна радостта да развия у нея усета към чистото изкуство, да отвърна погледа й от всичко грозно и посредствено, което сковава повечето от нашите жалки съвременници…

— Но нима не се страхувате, че така госпожица Тревенек ще бъде неподходяща за времето си? Защото в края на краищата тя ще трябва да живее след хора, чиито схващания вие презирате… Не се ли страхувате, че по този начин ще станете причина тя да намери по-трудно щастието си?

Замечтаните очи на стареца добиха учудено изражение:

— Госпожо, позволете ми да ви кажа, че зная от личен опит колко много спокойствие осигурява общуването само с миналото. Ако имах внук, а не внучка може би нямаше да постъпя така… може би нямаше да му посоча този начин да избегне много болки и страдания…

— Защо? — запита госпожа Таени.

— Защото все пак мъжът принадлежи на делата… до известна степен. Един мъж не може да се затвори в абсолютно ограничен кръг. Но в случая се касае за една жена, госпожо! Защо да не й създам условия да живее сред една атмосфера на красота, мечти и поезия? Нашата Жилиан научава от действителността това, което е необходимо и добро за нея… Моята сестра чрез своя личен пример я запозна с нищетата, страданието и милосърдието. Във вярата тя намира един идеал, който крепи и утешава. Не притежава ли тя така всичко необходимо, за да изпълни задачите си като жена?

Госпожа Таени размени бегъл поглед с Воврей, който слушаше с любопитство. И единият, и другият мислеха, че всяко оспорване на теорията на стареца би било излишно.

Междувременно с тържествена учтивост той се отдръпна пред прага на салона, за да даде път на госпожа Таени. Те се озоваха в една дълга галерия, където бяха събрани всички старини и ценности.

Но в първия миг Воврей не видя нищо от тях, защото в другия край на галерията се появи Жилиан Тревенек. Той я наблюдаваше с удоволствие и като артист, и като мъж.

Девойката сякаш не очакваше да намери гости в галерията на дядо си, защото щом ги видя, се спря. Госпожа Таени възкликна радостно:

— Ах, ето моята малка приятелка! Елате по-близо да ви видя, дете мое.

Жилиан се приближи. Тя имаше на устните си топла усмивка, която осветяваше цялото й лице.

— Госпожо, ако знаех, че вие сте тук, нямаше да закъснея толкова.

— Няма значение, моето дете, нали дойдохте! Сега ще ви представя един приятел на моя син… впрочем и мой приятел, Ришар Воврей, един горещ поклонник на изкуството и специално на скулптурата! Понастоящем той се е заел да извае моя бюст. Аз съм стара, но децата ми…

— О, госпожо, аз съм сигурна, че той е щастлив да има модел като вас.

Воврей кимна утвърдително.

— Госпожице, предполагам, че и госпожа Таени е на същото мнение, но го скрива от скромност.

— Стига, стига, млади хора, вашите приказки ще ми завъртят най-накрая главата. Ще помисля, че действително съм някакво чудо… Господин Тревенек, понеже вашата млада секретарка е вече тук, ще ни покажете ли вашите съкровища?

Слабото лице на стареца, сякаш издялано от пожълтяла слонова кост, просия, като че внезапно бе докоснато от слънчев лъч.

— На ваше разположение съм, госпожо. Господин Воврей, ето картините от Бургиньонската школа, за които ви говорих. Вижте тази…

Младият човек нямаше какво да прави и тръгна след домакина. Но докато старецът говореше с увлечение, погледът на Ришар следеше постоянно Жилиан Тревенек. Изправена до един от високите прозорци, издълбани в дебелите стени, тя бе вдигнала ръце и оправяше тъмните си коси, паднали върху челото й.

И внезапно, сякаш събуден от сън, той видя другата… Колко пъти тя бе вдигала така ръце пред него, за да оправи разпръснатите си коси… Той престана веднага да гледа младото момиче и с усилие на волята се постара да слуша внимателно думите на стареца.

Едва тогава младият човек забеляза, че сбирката на Тревенек имаше висока художествена стойност и би правила чест на всеки музей. Платната не бяха много на брой, но всички свидетелстваха за разбиранията и вкуса на този, който ги бе открил. Украшенията, статуетките и старинните коприни бяха чудесна рамка за тях.

Старият човек докосваше предметите с бащинска любов и ги показваше на госпожа Таени, чийто възторг го радваше. Воврей, който винаги се вслушваше в собствените си желания, разпитваше Жилиан Тревенек, само за да има удоволствието да слуша гласа й. Тя му обясняваше старите текстове и гравюрите и говореше за тях като за приятели от детинство. Тонът й направи впечатление на Воврей и той забеляза:

— Сигурен съм, госпожице, че вие обичате да работите с господин Тревенек най-много тук?

— Да, ние работим тук в галерията. Ето и писалището ни.

Тя посочи една дълга работна маса, отрупана с книжа, книги и листове.

Два стола бяха поставени до нея. И Воврей си помисли, че трябва да е много странно съществованието на тази двадесетгодишна девойка, сама в този загубен край между двамата старци: един артист, влюбен в миналото и една смирена и набожна жена, посветила се всецяло на милосърдие и грижи за нещастните.

Без съмнение, точно заради това, Жилиан Тревенек приличаше толкова малко на жените, които той познаваше, на младите момичета, които бе срещнал в обществото, а още по-малко на Катерина Арвенеско, която сякаш го изгаряше, докато от девойката лъхаше свежест на планински извор. И все пак… в сърцето на това момиче, както и на другата, гореше пламък, който придаваше тази топлина и този живот на лицето й. Докато разговаряше с нея като светски човек, сдържано и сериозно, той се стараеше да долови личността, която прозираше, въпреки предпазливостта и гордостта на девойката. По звука на гласа й, по отражението, което скритите й мисли намираха в гънките на устните й, в очите й — не черни, както му се бе сторило отначало, а син. — Ришар откриваше един нов ум, жаден и изтънчен. Той изучаваше с голямо любопитство младото момиче и всичко, на което се натъкваше, беше съвършено непознато за него и понякога съвършено неразбираемо.

Впрочем той не искаше нищо повече от тази непозната, освен да му донесе временна забрава.

— Госпожице, вашият Тревенек е несравним! — каза Ришар, защото не можеше да изрази по друг начин удоволствието, което изпитваше.

Дълбоките зеници блеснаха. Внезапно Жилиан Тревенек доби изражение на доволно дете.

— Искрен ли сте? Значи няма да намерите за смешно признанието ми, че мисля напълно като вас! Аз обожавам моя див Тревенек!

— Див? Защо смятате, че може да бъде наречен така?

— Ако бяхте видели парка ни, нямаше да питате така! Впрочем аз се радвам, че той е точно такъв. Може би, защото съм расла на свобода, но подредените и правилни лехи с грижливо подбрани цветя ме ужасяват. Не обичам и добре подрязаните дървета…

— Да, да… вие трябва да обичате малките пътеки, които се извиват капризно, храстите, израсли на воля, високите стари дървета, цветята, поникнали от земята без помощта на човешка ръка… Горите…

— Да, точно така — съгласи се тя усмихната. — И щом изброявате, не бива да пропуснем ливадите, покрити с изтравничета, тръстиките край морския бряг, скалите, морето!

Гласът й неусетно бе изгубил шеговитостта си. Воврей каза, за да продължи своето тайно изследване:

— Вие обичате вашия Тревенек, госпожице, така че едва ли бихте пожелала някога да го напуснете!

Тя се усмихна:

— Кой знае? Може би това не ми е достатъчно! Тревенек е моето царство, моето скъпо царство… Но вие знаете, в наше време владетелите обичат да пътуват и често напускат царствата си, за да посетят тези на другите.

— Тогава, от думите ви може да се заключи, че вие бихте желали да видите как живеят хората вън от Тревенек?

— Да, вярно е, аз съм страшно любопитна! Има толкова неща, които бих искала да видя, да науча, да почувствам и да узная… и после да се върна да живея в Тревенек.

— Който няма да видите вече със същите очи, същата мисъл, със същото сърце, което имате днес!

— Защо?

— Защото ще се върнете променена.

— Кой знае? Родът Тревенек е известен със своята вярност!

Тя млъкна. За миг лицето й изрази благородна гордост, неспособна на забрава и измяна. После девойката завърши с усмивка, която Воврей виждаше за първи път на устните й:

— Аз живея заедно с дядо си само в миналото и може би затова настоящето ме привлича, както някога неизследваните земи са мамили любопитни пътешественици… Ако даде Бог, аз съм готова да подражавам на тези пътешественици, предварително очаровани от това, което са се надявали да открият.

— А ако Бог не пожелае? — настоя той, като се усмихна.

— Тогава не ми остава друго, освен да приема участта, която ще ми бъде дадена — завърши тя с малко надменна простота.

Ришар разбра, че тя се изплъзваше. Девойката не беше от тези, които са готови да открият пред всекиго душата си. Точно това му хареса, макар че беше разочарован задето нямаше изгледи да я опознае по-добре.

Впрочем госпожа Таени се приближи към него заедно с домакина, който веднага го заговори. Ришар се почувства притеснен, че не беше обърнал достатъчно внимание на ценностите, заради които бе дошъл.

Младият човек реши да поправи веднага грешката си. Всъщност той обичаше достатъчно хубавото, за да бъде веднага пленен от великолепните емайли, от статуетките от слонова кост, от фините резби, от старите книги с чудни подвързии, от дантелите, пожълтели от вековете…

Старецът повика Жилиан, за да му помага при обяснението на по-ценните от предметите. Ришар я слушаше, изненадан от художествената култура, от усета и любовта към красотата, които личаха в даваните от девойката указания. При всяка нейна дума старецът кимаше одобрително.

Госпожица Тревенек, която бе изчезнала за кратко, се върна в галерията и се обърна с блага усмивка към брат си:

— Гийом, време е вече да дадеш възможност на госпожа Таени да си почине. Чаят е сервиран.

— Да, вярно… вярно… Извинете ме, госпожо… Аз се забравям, когато съм сред моите любимци. Мари-Антоанет, къде ще се храним?

— В парка… Зная, че госпожа Таени обича гледката, която се разкрива оттам.

Бавно, всички излязоха от галерията и се запътиха към стария парк, където върховете на дърветата червенееха под лъчите на залязващото слънце. Те тръгнаха по една алея, която се извиваше сред нацъфтели рози. Воврей съжаляваше, че не беше сам с Жилиан Тревенек и нямаше възможност да открие в душата й непознати досега за него богатства.

Но учтивостта му налагаше да придружава Гийом Тревенек, който крачеше бавно със старческа стъпка. На младия мъж не оставаше друго, освен да гледа как девойката върви напред, между леля си и госпожа Таени, със същата ритмична походка, която го бе поразила от пръв поглед.

Жилиан се спря под един гигантски дъб — една от красотите на Тревенек — като остави двете жени да продължат до масата със закуските, поставена сред една група дървета. Тя се обърна, за да дочака стареца, който се приближаваше.

Зад нея, в дъното на алеята се виждаше морето. На фона на неговата вълнуваща се синевина се открояваше младият силует на момичето. Ръцете й бяха обгорели от слънцето и златисти. Те изпъкваха още повече до бялата рокля. Лицето се усмихваше под вълните тъмни коси. Очите й светнаха радостно, когато дядо й каза:

— Жилиан, господин Воврей е вече напълно запленен от нашия Тревенек!