Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (8)

Седма глава

Старинният въртящ се стол изскърца, когато Леонора се облегна назад. Изчака няколко секунди, за да бъде сигурна, че няма да пропадне под тежестта й. Когато се увери, че ще издържи, подпря крака на ръба на очуканото дървено бюро и се протегна към телефона. Набра познатия номер. Глория вдигна на второто позвъняване. Звучеше малко разсеяна.

— Ало?

— Аз съм, бабо. Как мина играта на бридж снощи?

— Победих!

— Не се съмнявам. Май ще трябва да решиш как да инвестираш парите, които си спечелила през последните няколко години. Вероятно би могла да си позволиш вече да отвориш собствено казино.

— Паднаха ми се хубави карти — обясни Глория с фалшива скромност. — Крайно време беше да ми се обадиш. Тревожех се за теб. Добре ли си? Какво става там, във Вашингтон?

— Добре съм — Леонора хвърли поглед извън малкия кабинет. Бе проверила пътеките между високите до тавана лавици, за да се увери, че е сама. — Нямам какво да ти разкажа още, но напредваме, както обичаме да се изразяваме ние, детективите.

— Зарежи напредъка, заеми се с по-важните неща. Как се разбирате с твоя господин Уокър?

— Все ти повтарям, че не е „моят“ господин Уокър. За твое сведение, Глория, и двамата заключихме, че нямаме нищо общо, освен взаимния интерес да открием какво се е случило с Мередит и съпругата на брат му, Бетани.

— Хм.

— Но ако от това ще се почувстваш по-добре, кучето на Томас ме харесва.

— Предполагам, че е някакво начало. Той заведе ли те на вечеря?

— Ами всъщност да — снощи. Но беше само за да обсъдим общия си проблем.

— След това ходихте ли в неговата или в твоята къща?

Леонора свали слушалката от ухото си, взря се в нея за миг и после отново я вдигна.

— Отидохме у тях. Но само за няколко минути. Беше ни по път, така да се каже.

— Опита ли се да те сваля?

— Не — Леонора свали крака от бюрото и седна право напред. — Затегна винта на очилата ми.

— О!

— Беше невероятно! Има една от онези съвсем миниатюрни отвертки! Нали знаеш, като на оптиците.

— Представям си. Обичам мъже, които работят сръчно с инструментите. Такава практична дарба.

Невъзможно бе да спори срещу такъв решителен оптимизъм. Отказа се, помоли Глория да поздрави Хърб от нейно име и затвори. Облегна се назад, опъна пръстите на ръцете си и потъна в размисъл. За нея това беше странно усещане, защото рядко размишляваше. Опита се да се съсредоточи. Не че нямаше над какво да размишлява. Просто не беше лесно. Мислите й все се връщаха към Томас и малката му къща бижу.

Тиха, дрезгава въздишка я изтръгна от необичайното настроение. Звукът идваше от другата страна на стената зад картотеката.

Стресната, тя се завъртя в стола и се взря по посока на шума. Веднага след първата въздишка последва втора, придружена от писък. Можеше да се закълне, че чу и приглушен кикот. Най-лесното обяснение бе, че звуците идват от хора в съседната стая. Но бе сигурна, че там няма никого. Вратата на това помещение бе заключена. Излезе от кабинета и забърза покрай лавиците към вратата на библиотеката. Точно щеше да излезе в коридора и да провери дали наоколо има някого, когато улови неясно движение в старото изпъкнало огледало на отсрещната стена — точно срещу мястото, на което бе застанала. Обградено от тежка рамка, то отразяваше коридора, като обхващаше по няколко фута^[1] от двете страни. Потрепващата светлина в тъмната му повърхност идваше от дясната й страна. Видя как част от ламперията се отвори. Две фигури се промъкнаха в коридора. Едната спря, за да се увери, че тайната врата се е затворила. После и двете се обърнаха и изчезнаха по посока на главното стълбище. Чуваше се приглушен смях и тих разговор. Джули Бромли и приятелят й Травис Тод. Момичето го бе представило на Леонора тази сутрин. Изчака докато двамата студенти изчезнаха на долния етаж, и отиде до мястото, откъдето бяха излезли от стената. Само една тясна цепнатина в ламперията издаваше наличието на врата. Натисна леко. Нищо не се случи. Увеличи натиска. Невидимата врата поддаде навътре със скърцане на ръждиви панти. Процеждащата се от коридора светлина едва осветяваше тясно вито стълбище, отвеждащо към затворена врата на горния етаж.

„Старовремски проход за прислугата“ — помисли си тя.

Джули и Травис без съмнение използваха стаята на третия етаж за интимни срещи.

Тя лично не виждаше как някой би могъл да изпадне в романтично настроение в тази мрачна сграда, но може би годинките й натежаваха. Затвори вратата и продължи по тъмния коридор към главното стълбище. Мрачните огледала блестяха неприятно по стените. Мимоходом погледна едно от тях. Рамката му беше дървена, пищно инкрустирана с гербове и завъртулки. Според онова, което бе чела, стилът и изработката бяха типични за края на седемнадесети век.

Съзря собственото си неясно отражение в старото огледало. Нещо не беше наред в него. Спря се и го разгледа по-отблизо. „Отражението е двойно“ — откри тя.

Второто призрачно повтаряше първото, с леко изместване. В резултат се получаваше нереален двойник, от което я побиха тръпки.

Не можеш да заспиш още.

Откъде се бе появила тази мисъл? Носеше се в съзнанието й като призрачен шепот без форма и явен източник. Сърцето й заби лудо. Ръцете й изстинаха.

Въздухът заседна в дробовете й.

Спри. Дръж се.

Бързо отвърна поглед и забърза надолу по коридора.

Нямаше защо да се притеснява от двойното отражение, каза си тя. То просто произтичаше от несъвършенствата на ранния производствен процес. В онези времена майсторите ревниво са пазели в тайна технологията си. В резултат тогавашните огледала са били далече от съвършенството по днешните стандарти.

Дълбоко в себе си знаеше какво бе предизвикало тръпките по тялото й. Само за миг второто отражение, дублиращо собствения й образ, й бе заприличало силно на Мередит.

Бързо слезе по стълбите, облекчена от възможността да се потопи в оживлението на първия етаж. Проправи си път през купчина електрически принадлежности и лабиринт от сгънати маси и се втурна към паркинга. Навън се поуспокои от студената слънчева светлина, която макар и временно бе прогонила мъглата. Пропъди и остатъка от странната уплаха, надигнала се у нея, когато се бе взряла в двойното огледало.