Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (16)

Петнадесета глава

На следващата сутрин, въпреки че не срещна измамно жълтите очи на Роудс в огледалото, бръсненето се оказа невъзможно. Нямаше самобръсначка. Спря душа, обви хавлиена кърпа около кръста си и се опря на бялата порцеланова мивка. Огледа тъмната си набола брада в замъгленото огледало. Гледката не беше привлекателна. Но не можеше да стори много по въпроса, помисли си той. На Леонора вероятно нямаше да й хареса да ползва малката й пластмасова самобръсначка. Трябваше да прибави и това към списъка с необходими вещи, които възнамеряваше да си донесе от къщи днес. Списъкът непрекъснато се удължаваше. Вече включваше — подредени по значимостта си: презервативи, четка за зъби, самобръсначка, чиста риза, бельо и чифт чорапи. Дявол да го вземе! Ще му е нужна и чанта за всички принадлежности.

А оставаше и проблемът с Ренч.

Представи си как всяка вечер си събира чантата и тръгва с Ренч към къщата на Леонора. Голямо неудобство. Щеше да е много по-лесно, ако тя се премести при него. Но подозираше, че този прагматичен план няма да й допадне. Тогава тя трябваше да си събира нещата всяка вечер, а жените винаги имат нужда от повече вещи.

Така или иначе, можеше и да не е добра идея да свиква с нейното присъствие в дома си. Сигурно щеше да се върне към собствения си живот веднага след като авантюрата й тук, в страната на чудесата, приключи.

Страхотно! Сега сам си навличаше потиснато настроение.

Огледа отражението си. Не можеше да прикрие факта, че има вид на прегазен от влак. По ребрата му личаха доста неприятни синини. Наболата брада не скриваше коричката, образувала се върху охлузванията на скулата. Под лявото му око имаше лоша синина, която вероятно щеше да се задълбочава с напредването на деня. Ръцете му също бяха разранени, особено кокалчетата на пръстите.

Извърна се от огледалото, взе ризата си и се намръщи, като долови миризмата й. Не беше никак свежа. Миналата нощ, по време на борбата на моста, доста се бе поизпотил. Май беше по-добре да мине без риза тази сутрин.

Приключи с бърсането, навлече панталоните си и прокара пръсти през косата си. Доволен от най-добрия резултат, който можеше да постигне при тези обстоятелства, той отвори вратата и излезе в коридора. Нуждаеше се от кафе и още обезболяващи. А и малко храна би му се отразила добре. Беше гладен. За това, изглежда, бе виновен горещият, пламенен секс с Леонора.

Мъжкият глас, който се носеше от кухнята, го накара да забрави за кофеина и обезболяващите.

— Това е лудост, Лео! Не си в ред, ако си успяла да си внушиш, че Мередит е била убита и си в състояние да откриеш убиеца й! Нужна ти е сериозна психотерапевтична помощ.

— Може и така да е, но не мисля, че съм в състояние да си го позволя — отвърна меко Леонора. — Искаш ли кафе?

Томас прекоси всекидневната с няколко широки крачки и спря на вратата на кухнята. Прецени обстановката с един бърз поглед.

Леонора беше до плота и наливаше кафе на госта си. Беше приготвила чаша и за себе си. Не можеше да не забележи, че за разлика от него тя изглеждаше страхотно тази сутрин. Бе облечена в свободни черни панталони, дълъг ален пуловер и пухкави пантофи. Косата й бе прибрана назад в познатия френски кок.

Единият от двата стола край масата бе зает от напрегнат къдрокос мъж с остри черти. Носеше смачкана риза от Оксфорд, панталони с цвят каки и мокасини. На облегалката на стола му бе преметнато запазено сако от рипсено кадифе с кожени кръпки на ръкавите. Близо до него до стената бе облегната скъпа кожена чанта, която много приличаше на портфейл, но служеше като куфарче.

Томас реши, че мъжът сякаш носи на челото си табела с думите: „Кандидатирам се за безсрочно назначение в колежа“.

— А, ето те, Томас — обърна се към вратата Леонора. Прегледа го набързо с поглед, преливащ от загриженост. — Как се чувстваш?

— Ще оцелея, благодаря.

Не изглеждаше напълно убедена, но не възрази.

— Запознай се с… ъъъ… бившия ми колега Кайл Делинг. Може да си ме чул да го споменавам един-два пъти.

Бившият годеник. Още един наоколо, който се бе забъркал с Мередит. Чудеше се дали Леонора не наблюдава и двамата и мислено не ги поставя в една и съща категория: „Отпадъците на Мередит“.

Кайл се вторачи смутено в него.

„Може би е шокиран да види непознат мъж без риза да излиза от банята на бившата му годеница“ — помисли си Томас. Хрумна му, че ако той беше неин годеник, щеше да се чувства наистина неприятно на мястото на Кайл. Много трудно би понесъл мисълта за нея и друг мъж след всичко, което бяха преживели през последните няколко дни.

Това прозрение му нанесе много по-силен удар от юмруците на Брет Конуей миналата нощ. Леонора не се вместваше в категорията на жените, които познаваше от развода си насам. Този път нямаше да може да остане в безопасност. Когато всичко това приключеше, щеше да затъне много дълбоко. О, божичко, положението беше сериозно!

Кайл зяпна. Това незначително действие прекъсна тежките мисли на Томас. Чудеше се дали професорът няма да му налети. Надяваше се да го направи. Би било добър начин да изразходва ново натрупания стрес.

Нищо не оправя така добре настроението като физическите упражнения. Със закъснение си спомни изявлението на Леонора, че бившият й годеник е човек с много съвременни разбирания. Може би Кайл не го зяпаше с това странно изражение, защото ревнува. Може би натъртените ребра, насиненото око и надраните кокалчета не създаваха страхотно първо впечатление.

Кайл най-после успя да върне челюстта си на място.

— Кой сте вие, по дяволите?

Леонора духна чая си и му отговори:

— Това е Томас Уокър, мой приятел — последната дума изрече натъртено.

Томас кимна веднъж.

— Приятно ми е, Делинг — кой казваше, че не можел да се държи съвременно?

Кайл изглеждаше сериозно притеснен от факта, че другият се бе оказал способен на човешка реч.

Томас забеляза малкото шишенце на плота. Отмести се от вратата и отиде да си вземе от таблетките.

— Може би не трябва да ги пиеш на гладно — предупреди го Леонора.

Тя остави чая си, извади една препечена филийка от тостера и я намаза с бързи, умели движения. Когато приключи, му я подаде. Той отхапа голям залък и преглътна две хапчета с чаша сок, която тя му поднесе. Опита се не съвсем усърдно да измисли някаква учтива реплика към Кайл. Когато не му хрумна нищо, се отказа от опитите в полза на нов залък от филийката.

— Каси се обади, докато беше под душа — каза Леонора. — Маргарет Люис се е съгласила да се видим тази сутрин. Каза, че с Дийк ще ни вземат към десет.

— Добре звучи — той хвърли поглед към часовника си. Беше седем и тридесет. — Ще имам достатъчно време да се прибера, да видя как е Ренч и да се преоблека в чисти дрехи.

— Какво ви се е случило? — изтърси Кайл, тъй като очевидно не можеше да сдържи и секунда повече любопитството си. — Да не сте се блъснали в стена?

— Злополука на пешеходния мост, който минава над заливчето — Томас глътна и последния залък от филийката. — Опасни места са пешеходните мостове.

— Май сте се сбили или нещо такова — усъмни се Кайл.

— Нещо такова — отпи глътка кафе. — Съжалявам, че трябва да хапна и да бягам, но се налага да свърша някои неща и да ида на някои места. По-добре да тръгвам. Ще се видим в десет, Леонора.

— Добре — тя остави чашата си.

Той отиде до нея и я целуна. Малко по-силно от необходимото. Тя не се противопостави, но когато откъсна устни от нейните, по ироничния блясък в очите й прочете, че е разгадала целувката му като една от онези тъпи, демонстриращи собственост целувки, с които мъжете белязват жените си пред други представители на своя пол.

Почувства се много незрял и забеляза, че Кайл направо е зяпнал ужасено. Това го накара да се чувства много по-добре. Въпреки че беше незряло.

— Пак ще се видим — каза му той.

Делинг бе загубил дар слово.

Томас излезе от кухнята и взе якето си от гардероба. Леонора го последва до входната врата. Не заговори, докато не излязоха на верандата.

— Това не беше много нежно и романтично — отбеляза тя.

— Радвам се, че връзката ни се развива отвъд повърхностните чувства.

— Развива се, друг път. Какво беше онова мъжкарско перчене одеве в кухнята?

— Нямам представа за какво говориш. Само един изключително незрял човек би си позволил да се перчи мъжкарски — студеният въздух го блъсна в разраненото лице, като отначало щипеше, а после изтръпна приятно. — Какво търси бившият ти годеник в кухнята, между другото? Да не би да е дошъл да се опитва да оправи нещата?

— Не. Преследва нещо много по-важно от възстановяването на една краткотрайна и преходна лична връзка.

— Нима? И какво по-точно?

— Безсрочно назначение.

— А — кимна той — през последната година съм общувал с достатъчно академици, за да зная, че безсрочното назначение е като Светия граал за тях. Какво го кара да смята, че можеш да му помогнеш да го получи?

— Една от най-добрите ми приятелки е председател на комисията, която ще вземе решението дали той ще бъде постоянно назначен, или не. Тя е много лоялна към мен и бе дълбоко засегната миналата година, когато научи, че Кайл е легнал с Мередит.

Томас се ухили. Заболя го, но си струваше.

— Отмъщението е сладко, нали?

— Само един изключително незрял човек би се впуснал в нещо толкова низко като отмъщението.

— Както казах, сладко е — отново кимна доволно. — Радвам се, че и у двама ни има нещо незряло. Още една обща черта.

Слезе по стълбите и се отправи към алеята. Потисна внезапното неустоимо желание да си подсвирква. Бе твърде смазан и свиркането беше болезнено.

 

 

Малко по-късно отвори вратата на дома си. Ренч го чакаше в коридора с укорителния поглед, на който само едно куче е способно.

— Добре, добре, прав си. Трябваше да те взема със себе си миналата нощ.

Поздравиха се с обичайния ритуал, но Томас остана с впечатлението, че кучето е разочаровано, защото Леонора не се бе върнала с него.

— Ще ти се реванширам — обеща Томас.

 

 

— Какъв беше този невероятен мъжага? — попита гостът, когато тя се върна в кухнята. — Не е точно твой тип. Да не би да се правиш на Лейди Чатърли в провинцията?

— Преминавам през етап на незрялост.

— Онези синини изглеждаха зле — намръщи се Кайл. — Трябва да е паднал много лошо на онзи пешеходен мост. Непохватен ли е?

Леонора си наля още една чаша чай.

— Всъщност Томас получи тези синини при едно сбиване миналата нощ. Някакво надрусано хлапе го нападна. То е в болницата.

— По дяволите! — Кайл премигна няколко пъти. — Шегуваш ли се?

— Не ми е до шеги от деня, в който те заварих в леглото с Мередит.

Челюстите му се стегнаха.

— Все още си обсебена от онзи незначителен инцидент, нали? Трябва да го преодолееш, Леонора. За твое собствено добро. Време е да погледнеш напред.

— Но аз гледам напред, Кайл. Съмнявам се, че бих оценила мъж като Томас, ако първо не бях преживяла връзката с теб. Предполагам, че трябва да съм ти задължена за това.

— Сарказмът не е конструктивна форма на общуване.

Обмисли забележката му.

— Знаеш ли какво? Не говорех саркастично. Това, което току-що казах, беше чистата, неподправена истина.

 

 

Комплексът от апартаменти на старческия дом „Уинг Коув“ се състоеше от три хубави червени тухлени сгради, подредени в триетажен триъгълник.

— Сигурен ли си, че на Ренч ще му е добре тук, в колата? — попита Леонора, като се извърна от предната седалка.

Томас погледна към кучето, което беше в багажника, а главата му се подаваше над задната седалка, където седяха Дийк и Каси.

— Той сам поиска да дойде — отвърна той.

— Нищо му няма — увери я Дийк. — Ще оставим прозореца отворен.

— Няма да остане сам дълго — Каси откопча колана си. — Маргарет има час по рисуване по-късно тази сутрин.

Влязоха в дома през красиво мебелирано фоайе. На една кръгла масичка бе поставен голям букет от свежи цветя. Томас погледна списъка с дневните занимания на черната дъска: водна аеробика, лекция върху последните събития, час по рисуване, записване за музейната обиколка. За вечерта бе заплануван филм с Кари Грант.

Възпитана, изискана администраторка провери дали ги очакват и после ги насочи към жилището на Маргарет Люис.

Не беше лесно да се свият и четиримата в малкия й едностаен апартамент. Всичко, включително самата Маргарет, изглеждаше миниатюрно. Томас се чувстваше като великан в тясната стая, издържана в бледомораво и зелено. Седна внимателно на един изящен мъничък стол, като почти се страхуваше, че ще се строши под тежестта му. Забеляза, че и Дийк е толкова внимателен. Брат му бе седнал предпазливо на диванчето.

В ъгъла имаше малко писалище. На него седеше лаптоп с грижливо затворен капак. Стените на кукленския апартамент бяха покрити със снимки в рамки, на много от които Маргарет Люис бе фотографирана с различни академици. Томас реши, че вероятно бяха декани, председатели на катедри и други важни личности, свързани с математическия факултет на „Юбанкс Колидж“ по времето, когато тя бе царувала като секретарка. На стената висеше голям календар. Томас забеляза, че всяко квадратче на настоящия месец бе запълнено. Прочете няколко от записките. „Бридж, йога, водна аеробика, бридж, последни събития, бридж, час при лекаря, бридж, музейна обиколка, бридж“.

Маргарет Люис беше весела, самоуверена жена с шоколадова кожа и гъсти сребристи къдрици. Използваше бастун, но изглеждаше много елегантно в бледоморавите полиестерни панталони и блуза, в тон с обстановката.

Томас хвърли поглед на една снимка, изобразяваща млад мъж, който стоеше на стълбите пред внушителна сграда и се усмихваше към обектива.

— Това е синът ми — заяви гордо Маргарет. — Член е на факултета на университета във Вашингтон.

Седна на един стол на цветя и кимна любезно към всеки от тях, докато Каси ги представяше. Когато приключиха с формалностите, тя се взря в Томас с жив интерес в тъмните очи и го попита:

— Какво ви се е случило? Да не сте участвали в сбиване?

— Злополука на пешеходния мост — обясни той. — Един бягащ ме събори.

Маргарет цъкна с език.

— Не мога да я разбера тази мания по бягането за здраве. Абсолютна глупост. Не е полезна за коленете. Ставите се износват, нали знаете?

— Известно ми е — кимна Томас.

— Артритът се разпространява бързо. Осемдесет процента от хората в басейна, които се занимават с водна аеробика, са с изкуствени стави. Защо, мислите, използвам този бастун? Скоро ми смениха и втората става.

— Разбирам ви — каза Томас.

— Толкова е приятно, когато някой млад човек прояви достатъчно разум да се вслуша в полезен съвет — тя го възнагради с още една усмивка.

„Толкова е приятно да те нарекат «млад човек» — помисли си Томас.“

Маргарет Люис прехвърли вниманието си към Дийк.

— О, господи, нима сега членовете на факултета в „Юбанкс“ носят бради?

Каси прикри усмивката си.

— В творчески отпуск съм — изчерви се леко Дийк.

— Разбирам. Е, приемете един съвет от старата секретарка. Ако искате да се издигнете в „Юбанкс“, по-добре се обръснете. Колежът е много консервативен. Поне по мое време беше такъв.

— Ще го имам предвид — смотолеви той.

— И без това не ви отива — добави старата жена. — Състарява ви с няколко години. Вземете си бисквити.

Томас не се нуждаеше от подканяне. Нито пък Дийк. И двамата посегнаха към бисквитите. Маргарет изглеждаше доволна. Каси се задоволи с кафе. Леонора — също, но Томас забеляза, че отпи от учтивост само две глътки от фината порцеланова чаша на масата пред нея. Каси се покашля.

— Много мило, че се съгласи да разговаряш с нас за убийството на Юбанкс, Маргарет. Както ти казах по телефона, проучваме го, защото две наши близки, които починаха неотдавна, изглежда, са се интересували от него.

— Питахме се дали смъртта им няма връзка с него — намеси се Леонора. — Прочетохме статиите в старите вестници, но там не открихме нищо очебийно.

— Убийството на Юбанкс — изсумтя леко Маргарет. — Определено няма да намерите много във вестниците. Настоятелите на колежа упражняват огромно влияние в Уинг Коув в наши дни, но то е нищо в сравнение с властта, която имаха преди тридесет години. По онова време буквално управляваха градчето. Можеха да уволнят шефа на полицията или да принудят кмета да си подаде оставката. Искаха убийството на Юбанкс да бъде потулено и точно така стана.

— Навремето трябва да са се носели доста слухове — предположи замислено Дийк.

— Разбира се, че се носеха — сбърчи нос Маргарет. — Седмици наред се носеха най-невероятни истории. Официалното заключение бе, че онази нощ Юбанкс е изненадал някакъв крадец в старата сграда. Администрацията на колежа искаше да наложи тази версия и естествено, успя.

— Какво можете да ни разкажете за Себастиан Юбанкс и смъртта му? — попита Леонора.

— Ами, откъде да започна… — Маргарет окачи бастуна си на облегалката на стола и се отпусна на възглавницата с флорален десен — той беше ексцентрик, меко казано. И с всеки ден това се задълбочаваше. Боя се, че се бе метнал на баща си. Накрая стана доста саможив и странен. Направо параноичен.

— В какъв смисъл странен? — намръщи се Томас и отпусна ръце на скута си.

— Бе престанал да се вижда с приятелите си, не напускаше сградата и тем подобни. Казваха, че бил обсебен от работата си. Наистина беше блестящ учен. Напълно е възможно да беше и гений според мен. Но не можем да бъдем сигурни, защото почина, преди да даде сериозен принос в сферата на математиката.

— Какви невероятни слухове са се носили след смъртта му? — попита Дийк.

— Ами — започна много внимателно старицата, — лично деканът предупреди всички ни да не подхранваме клюките с нито една дума. Щяло да се отрази зле на репутацията на колежа и тъй нататък. Тогава „Юбанкс“ беше още по-консервативен от сега.

Томас размени погледи с Леонора, Дийк и Каси. Обърна се към Маргарет.

— Изминали са тридесет години — каза той. — Не можете ли да ни споделите клюките?

— Нали съм пенсионерка? — изкиска се тя. — Сега мога да правя каквото си поискам. Пък и деканът, издал онази заповед, почина преди десет години. Не го харесвах много.

— Не ни дръж в напрежение, Маргарет — усмихна се Каси.

— По онова време — заразказва тя, като сниши гласа си до поверителен шепот — няколко души в катедрата и в администрацията бяха убедени, че Себастиан Юбанкс е бил убит от любовника си, а не от крадец.

Всички я зяпнаха.

— Във вестниците не се споменаваше никакъв любовник — каза Дийк.

— Вероятно защото беше мъж — обясни Маргарет. — Много очарователен и хубав преподавател от катедрата по компютърни технологии на име Андрю Грейсън. Естествено, той бе принуден да си подаде оставката. Администрацията го подложи на голям натиск. Винаги съм подозирала, че настоятелите са предприели мерки да не бъде назначен за постоянно в никой друг колеж.

— Защо администрацията се е мъчила толкова да потули тази история? — Леонора се наведе напред и постави ръце на коленете си.

— Глупаците се ужасяваха от един богат бивш възпитаник, който по онова време беше основен спонсор. Той възнамеряваше да финансира катедра по политология и да пристрои ново крило на библиотеката. Беше краен противник на хомосексуалистите.

— Ясно — отвърна Леонора. — Страхували са се, че ако този спонсор научи, че Себастиан Юбанкс е имал връзка с друг мъж, ще изтегли средствата си и ще ги вложи другаде.

— Най-общо казано, да — Маргарет се поколеба. — Разбрах, че шефът на полицията наистина е разпитвал Андрю. Вероятно е имал алиби за времето на убийството. Но повечето осведомени останаха с убеждението, че е убил Юбанкс при нещо като кавга от ревност.

— Какво стана с Андрю Грейсън? — поинтересува се Дийк.

— Нямам представа. Събра си багажа, замина си тихомълком и повече не го видяхме в Уинг Коув — старата жена изглеждаше натъжена. — От време на време се сещах за него през годините. Беше толкова умен! Напускането му бе голяма загуба за колежа.

— Вярвате ли, че е убил Юбанкс? — попита Томас.

— В никакъв случай — отвърна тя. — Не повярвах тогава, не вярвам и сега.

— Защо? — настоя Каси.

— Защото знам със сигурност, че Андрю Грейсън бе скъсал с Юбанкс почти месец преди убийството. Освен това знам, че решението е било на Андрю и го е взел, защото поведението на Себастиан Юбанкс бе станало крайно ексцентрично.

Дийк извади бележника, който си носеше, и започна да си води някакви бележки.

 

 

Тръгнаха си половин час по-късно. На излизане Леонора се спря до изящното малко писалище, където се намираше компютърът.

— Виждам, че ползвате Интернет — обърна се тя към Маргарет.

— Да, наистина — очите й се оживиха. — Не мога да си представя живота без електронната поща.

— Случайно да сте абонирана за „Глорияс Газет“? — попита Леонора.

— За нищо на света не бих го пропуснала. Откъде знаете за него?

— Баба ми е негов редактор и издател — заяви гордо тя.

— Не думайте! Моля ви, предайте й, че с нетърпение очаквам всеки брой. Любимата ми рубрика е „Питайте Хенриета“.

— Ще й кажа — отвърна Леонора.

 

 

Томас седна зад волана. Леонора се настани до него. Дийк й Каси се наместиха на задната седалка. Ренч положи глава на облегалката й. Затвориха и четирите врати и закопчаха коланите си.

— Добре — Томас запали двигателя. — Признавам, впечатлен съм. Ако всички секретарки на катедри са като Маргарет Люис, значи представляват сила, която трябва да бъде зачитана.

— Всички колежи и университети в страната биха се разпаднали без тях — добави Леонора.

— А сега какво? — попита Каси.

— Лесна работа — Томас подкара колата и я насочи извън паркинга. — Сега ще видим дали можем да открием Андрю Грейсън.

— Няма проблем — Дийк бръкна в джоба си и извади миниатюрен компютър. — Ако е жив, ще го открия. Грешка, ще го открия, даже и да е мъртъв.

Томас шофираше мълчаливо. Размишляваше. Останалите, изглежда, се бе бяха отдали на същото занимание.

След няколко минути Дийк вдигна поглед от малкия дисплей.

— Намерих го. Или поне настоящия му адрес.

— Толкова бързо? — завъртя се Леонора в седалката си.

— Сигурен ли си, че е нашият Андрю Грейсън? — Томас му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Възрастта съвпада — Дийк се позанимава с компютъра още няколко минути. — Вече се е пенсионирал. Взех номера на социалната му осигуровка от базата данни на колежа. Всичко съвпада. Тук пише, че е работил в „Юбанкс“ две години и половина. Да, бил е там по времето на убийството.

— Това е нашият човек — Томас бе обзет от възбуда. — Какво е правил през изминалите тридесет години?

— Ще отнеме известно време да проуча какво е правил през последните три десетилетия — почти повтори думите му Дийк. — Но едно мога да ти кажа: той определено не се опитва да се крие. И като съдя по адреса, който имам, бих казал, че каквото и да е станало с академичната му кариера впоследствие, убийството не е съсипало живота му.

— Къде живее? — попита Каси.

Дийк сведе поглед към компютъра си.

— Мърсър Айлънд. По средата на езерото Вашингтон, между Сиатъл и Белвю.

— Висок стандарт — отбеляза Томас. — Прав си. Трябва добре да се е погрижил за себе си.

Леонора се опря с една ръка на облегалката на седалката си.

— Предлагам да поговорим с Андрю Грейсън. И то колкото се може по-скоро. Вероятно ще е най-добре да го посетим. Ще стигнем до Сиатъл за по-малко от два часа.

Томас хвърли бърз поглед към часовника си.

— Ще бъде загуба на време и енергия да се движим и четиримата в пакет. Трябва да постъпим по-целесъобразно. Предлагам аз и Леонора да отидем да се срещнем с Грейсън. Дийк, след като имаме някои нови идеи, мисля, че е най-добре да се заемеш с изравянето от Интернет на всичко възможно за Грейсън и Юбанкс.

— Добре — съгласи се Дийк. — Каси има часове следобед, затова и тя няма да дойде с вас.

— Значи се уговорихме — Томас намали на завоя, който отвеждаше към къщата на Дийк. — Вие с Каси останете тук. Леонора и аз тръгваме към Сиатъл. Ще ви звъннем веднага щом говорим с Грейсън.