Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smoke in Mirrors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дим в огледалата

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

ISBN: 454–454–434–4

История

  1. — Добавяне

Пета глава

— Чувствайте се като у дома си, докато работите в Къщата на огледалата, Леонора — Робърта Бринкс вдигна поглед от чашата за кафе, която наливаше. — Персоналът и аз ще сме доста заети през следващите няколко седмици, особено с предстоящия уикенд на бившите възпитаници. Боя се, че тук ще бъде доста оживено.

— Повярвайте, оценявам важността на подобни срещи — увери я Леонора искрено и сърдечно.

— Страшна досада! — изкиска се Робърта. — Но какво щяхме да правим всички ние без щедрите дарители, а във всеки случай, мисля, че на втория етаж няма да бъдете обезпокоявана. Тази част на сградата не се използва от много хора. А третият е напълно затворен. В последно време служи само като склад.

— Благодаря ви, че ме разведохте из сградата — отвърна Леонора. — Наистина е изумителна.

Остави тежката си чанта на пода, седна на единия от двата стола, разположени пред бюрото, и загледа как Робърта налива кафе.

Тя се бе представила като изпълнителен директор в Къщата на огледалата. Беше хубава жена със здраво телосложение и авторитетно излъчване, на около шестдесет години. Косата й, хваната на класическа патрицианска опашка, някога, изглежда, е била много тъмна. Сега бе посребрена в поразителни нюанси. Носеше бяла копринена блуза, мек вълнен шал на капки, морскосиня пола и обувки в същия цвят.

— Да ви призная, любопитна съм в какъв архитектурен стил е построена сградата — запита Леонора. — Не мога да го определя.

— Мисля, че в техническо отношение е смесица между викториански и готически стил — намръщи се Робърта. — Няколко уважаващи себе си архитекти я обявиха за доста грозна. Но Натаниъл Юбанкс беше много богат и ексцентричен. На богатите ексцентрици, които спонсорират частни колежи и дават възможност на поколения щастливи професори да получат безсрочно назначение, е разрешено да строят странни сгради.

— О, да. Безсрочно назначение.

— Точно така — намигна й Робърта. — Трябва да признаете, че Къщата си има характер.

Леонора тайно си помисли, че в този случай думата характер представлява любезен архитектурен евфемизъм. Преди да пристигне в Уинг Коув, бе смятала, че има някаква представа какво да очаква, но тази сутрин, когато за първи път видя сградата отблизо, я побиха страховити ледени тръпки. Бе гледала достатъчно филми на ужасите, за да определи подобаващо Къщата на огледалата — здание от онези, в чиито подземия луди учени създават чудовища.

За щастие, мислеше си, тя бе университетска библиотекарка с ведър ум, която не се поддава на подобни глупости.

Въпреки това не можеше да отрече, че сградата прилича на огромно, сиво, тромаво каменно страшилище. Триетажна, с неправилни пропорции, тя клечеше сред дърветата на гъсто залесения южен вход на Уинг Коув. В мрачен ден като днешния, когато белите пари се виеха като змия от студените води към брега, постройката буквално изникваше в мъглата. Можеше да послужи като вдъхновение за илюстрация на корицата на готически роман.

Според Леонора интериорът бе още по ужасен. Извисяващите се над сградата ели и кедри много успешно препречваха пътя на малкото дневна светлина, която би успяла да се процеди през тесните прозорци.

Кабинетът на Робърта на първия етаж се оказа най-приветливата стая, която бе видяла при цялата си обиколка. Дори изглеждаше по-топла от останалата част на къщата. Стените бяха обкичени със снимки и с поставени в рамки писма на важни бивши възпитаници. До прозореца, засадена в шарена саксия, се издигаше голяма палма, която прибавяше към обзавеждането свеж, макар и абсолютно дисхармоничен тропически елемент.

Отстрани компютърът на Робърта бе облепен с бележки. Бюрото беше отрупано с цветни папки и наистина внушителна колекция от химикалки.

През отворената врата на кабинета се откриваше дълъг коридор. От мястото си Леонора виждаше някои от старинните огледала по стените.

Отвън мина млада жена, облечена в дънки и пуловер, с хваната на опашка дълга медноруса коса.

— Извинете ме, това е студентката, която ми помага — Робърта остави каничката. — Искам да се запознаете. Работи тук по няколко часа на седмица.

Забърза към отворената врата и извика:

— Джули?

Момичето се върна. В едната си ръка с дълъг маникюр държеше бутилка със сода.

— Да, госпожо Бринкс?

— Искам да те представя на Леонора Хътън. Тя ще работи горе в библиотеката през следващите два месеца. Леонора, това е Джули Бромли.

— Здравейте, госпожице Хътън — кимна любезно момичето.

— Приятно ми е да се запознаем, Джули — отвърна Леонора.

— Не забравяй следобед да се обадиш на пазачите. Още не са се погрижили за килимите.

— Няма да забравя, госпожо Бринкс.

— Чудесно. Това е всичко засега, скъпа.

Джули изчезна. Робърта отново се зае с наливане на кафето.

— Захар или сметана? — попита тя.

— Нито едно от двете, благодаря — не обичаше кафе, но бе решила да не отказва, когато разбра, че Робърта няма чай. Все щеше да пийне няколко глътки от учтивост. — Откога сте изпълнителен директор тук? — попита, когато жената й подаде чашата.

— Отдавна — заобиколи бюрото и седна. — Следващ месец се пенсионирам. След шест седмици ще отпътувам с кораб към гръцките острови.

— Звучи чудесно.

— Много се вълнувам! Подмених изцяло гардероба си за пътешествието — Робърта обиколи с поглед кабинета. — Но да си призная, ще се чувствам непривично след напускането си. Като се замисля, че това ще е последната ми среща на бивши възпитаници, и се просълзявам.

— Разбирам — опита се внимателно да отпие от кафето. Не беше лошо, ако човек го обича, но тя не го обичаше. — Благодаря ви отново за обиколката. Знам, че сигурно сте много заета.

— Няма защо. Радвам се, че библиотечната сбирка ще бъде публикувана в Интернет. От години разправям, че е жалко тези книги да не са широко достъпни за учените. Горе има много редки и интересни томове. Струва ми се, че някои от тях са доста скъпи. Натаниъл Юбанкс ги колекционираше във връзка със старинните огледала.

— Каква е била тази страст по тях? Изглежда, е бил обсебен от нея, доколкото виждам. Всички стени в тази къща са покрити с огледала.

— Много е тъжно, наистина. Лудостта беше наследствена черта в семейството му. Някои хора твърдят, че Юбанкс имал странната идея, че докато може да вижда отражението си в някое огледало, няма да полудее като останалите от рода. Според други вярвал, че може да види миналите си прераждания в някои от огледалата. Знаем само, че нездравите гени на предшествениците му се проявиха накрая. Той се самоуби.

— Разбирам.

Оказа се изненадващо лесно да се внедри библиотекарка в Къщата на огледалата. Като директор на фонда „Бетани Уокър“ Дийк просто бе уведомил администрацията на „Юбанкс Колидж“, че неговата организация иска да финансира публикуването на колекцията в Интернет. В памет на Бетани Уокър.

Администрацията никога не отказваше пред натиска на парите дори и да смяташе, че нещо е безсмислено.

Леонора изпи половината кафе, преди да се извини.

— Имате ли нещо против да го допия горе? — вдигна чашата. — Наистина трябва да се залавям за работа. Искам да прегледам сбирката. Да се ориентирам всъщност. Ще върна чашата по-късно.

— Разбира се. Вървете и не се тревожете за нея — Робърта й махна с ръка. — И не се колебайте да искате помощ от мен, ако е нужно. Вратата ми е винаги отворена.

— Благодаря.

Тръгна по дългия коридор към голямото стълбище с преполовена чаша кафе в ръка. На този етаж имаше няколко кабинета. Два от тях бяха заети от Робърта и Джули. Третият беше тъмен. На вратата пишеше: „Развитие на фонда на бивши възпитаници на Юбанкс Колидж“.

Този кабинет бе използвала Мередит през краткотрайната си работа в набирането на средства. Робърта я бе споменала мимоходом по време на обиколката им.

„Госпожица Спунър напусна съвсем внезапно. Изглежда, й бяха предложили работа в Калифорния. Напоследък се търсят доста хора за набиране на средства, нали знаете. Още не сме назначили човек на нейното място.“

Тук, на първия етаж, бе много оживено. Големият салон на сградата се подготвяше за най-важното събитие от предстоящия уикенд на бившите възпитаници — официалния прием. Трябваше да заобикаля хората от почистващия персонал и качен на висока стълба човек, който сменяше крушките на огромния полилей.

Името на сградата бе сполучливо избрано. Почти всички стени бяха покрити със старинни огледала. Странно бе, че огромният им брой не успяваше да разведри интериора. Вътрешността на сградата, декорирана в тежкия викториански стил, с преобладаващо червено кадифе и тъмно дърво, изглеждаше потънала във вечен мрак.

В горния край на стълбището бе още по-зле. Леонора спря и се вгледа в дългия неосветен коридор на втория етаж. Библиотеката бе в четвъртата стая вляво. Орнаментираните с позлата огледала по стените проблясваха злокобно. Приканваха я да навлезе в мрака? Или я предупреждаваха да се пази от него?

Обзе я неизразим и почти непреодолим порив да се обърне и да побегне по стълбите надолу. Вкопчи се в резбования парапет, докато усещането се уталожи.

След няколко секунди се принуди да тръгне по коридора към библиотеката. Потърси упование в проучването, което бе направила, преди да пристигне в Уинг Коув. Знаеше, че съществува съвсем логична причина за потъмняването и замъгляването на огледалата, наредени по стените. Всички те бяха антики, някои датираха от края на осемнадесети и началото на деветнадесети век.

И най-качествените старинни екземпляри не притежаваха отличните оптически качества на съвременните огледала. Техните повърхности не бяха много ярки поради несъвършенството на технологията по време на изработването им. С вековете бяха помръквали постепенно поради примесите в стъклото и потъмняването на различните метали, използвани за задния им слой.

Добре, огледалата бяха стари и мрачни. Но откъде се вземаше у нея чувството, че тук, в този коридор, те буквално поглъщат светлината, а не я отразяват?

 

 

Ренч вдигна очи от купичката си с вода, когато Томас се появи от работилницата си.

— Шест часът е — мъжът отиде до прозореца и проучи изгледа между дърветата към отсрещната страна на обвития в здрач залив. — Къщата й свети. У дома си е.

Ренч, изглежда, не бе впечатлен от наблюдението, но все пак погледна с надежда към входната врата.

— Прав си — Томас загърби прозореца и прекоси стаята, за да вземе якето си, малко фенерче и каишката. — И двамата се нуждаем от разходка. Какво ще кажеш да идем да видим как я кара наемателката ни? Може да й е нужна помощ в домакинството.

Кучето не се нуждаеше от подканяне. Щастливо припна през входната врата и застана в търпеливо очакване на верандата, докато стопанинът му заключваше и му поставяше каишката.

Спуснаха се по стълбите и стигнаха до тъмната пътека, отвеждаща към осветената пешеходна алея.

„Просто делово посещение“ — мислеше си Томас. Вдигна яката си, за да се предпази от влажния нощен въздух. Това бе причината за разходката. Искаше само да разбере как е минал първият й ден в Къщата на огледалата, да я попита дали смята, че може да научи нещо полезно, да сравнят бележките си. Да види дали няма проблеми с водопровода. Не му бе останало много време да стегне старата къщичка. Възнамерявал бе да започне основната работа по преустройството й след отпуска си.

Тази вечер по алеята нямаше много хора. Остави кучето да пробива път за двама им през група бягащи. Дърпаха се от пътя му. По някаква причина никой не възприемаше Ренч като прероден миниатюрен пудел.

Стигнаха до пешеходния мост и както обикновено, останаха сами на него. Онези, които поддържаха сериозно формата си, рядко се унижаваха да минат по краткия път през заливчето.

Томас не можеше да откъсне очи от мекото топло сияние, което се излъчваше от прозореца на Леонора. В съзнанието му затанцуваха насекоми с микроскопични мозъци, привлечени от горещи лампи, предвещаващи огнена гибел. Пропъди ги.

Посещението беше делово.

Разходката бе кратка, не повече от петнадесет минути от неговата до нейната къща. Когато свърнаха от алеята, за да тръгнат по улицата, отвеждаща до верандата на Леонора, Ренч го изгледа любопитно, но не протестира.

Спряха пред входната й врата. Кучето седна и изплези език. Томас почука. Обеща си каквото и да се случи, да не прави като четириногия си приятел.

Вратата се отвори почти веднага. Леонора застана на прага. Беше облечена в тъмнопурпурна риза от рипсено кадифе, която загатваше извивките на тялото й, и в черни панталони. Тъмната й коса бе сресана право назад и вързана с черна панделка на тила й.

— Здравейте! — поздрави го любезно, но предпазливо.

— Добър вечер! — отговори Томас.

Тя изглеждаше добре. Много добре. „Не изплезвай език“ — напомни си той.

Ренч побутна с нос ръката й. Сведе поглед към него и го потупа енергично по главата. Животното се ухили.

Младата жена вдигна очи към Томас. Той се чудеше дали не възнамерява да потупа и него.

— Просто исках да се уверя, че си се настанила добре — обясни мъжът, когато стана ясно, че Леонора не възнамерява да го почеше зад ушите.

— Всичко е наред.

Погледна край нея, като се опитваше да обхване всекидневната.

— Мебелите наред ли са?

— Да. Някои са възголемички за къщата, но ще свършат работа.

Спомни си как бе стоял сред изложените в магазина мебели и бе направил избора си от предложените му три основни комплекта, отдавани под наем. Накрая си бе тръгнал с традиционна провинциална гарнитура, защото леглото й беше най-голямо, а той самият обичаше такива. Какво, по дяволите, си бе въобразявал? Малко вероятно бе да го покани да спят заедно.

Размислите за голямото легло в спалнята й не бяха от полза. Време беше да смени темата, затова попита:

— Вечеряла ли си вече?

— Не. Тъкмо щях да си приготвям нещо.

— Искаш ли да ми правиш компания? Долу в града има едно заведение, където сервират хубава риба. Много е непринудено. Може да пийнем по едно-две питиета. Да поговорим за нашето, ъъъ… разследване.

Обмисли предложението за няколко секунди, после сви рамене:

— Добре, мисля, че става.

— Е, благодаря — каза той. — Наистина оценявам ентусиазма ти, знаеш ли? Бях готов за директен отказ.

— Наистина ли? — повдигна едната си вежда. — Често ли ти отказват?

— В моя случай, който ме обича, трябва да обича и кучето ми. Не всички си падат по Ренч.

— Обвиняваш ли кучето си, когато ти откажат? — тя сведе поглед към животното.

— Той не възразява да поема вината и спестява доста удари по самочувствието ми.

— Значи винаги печелиш.

— Да, така изглежда. Защо не си вземеш палтото и да тръгваме?

— Ами Ренч?

— Ще се върнем оттатък моста и ще го оставим у дома.

Тя кимна, обърна се, отвори гардероба в коридора и извади дълго черно палто.

Помогна й да го облече. Незначителният жест му даде възможност да огледа линията на врата й и да вдъхне аромата й. Хареса му елегантната извивка и смесицата от уханието на лимонов сапун и женска топлина. Направи му приятно впечатление, че не ползва натрапчив парфюм. Не беше почитател на силните аромати.

Тръгнаха по пешеходния мост и после продължиха по алеята към къщата му. Ренч го изгледа жалостиво, когато разбра, че ще бъде изоставен.

— Знаеш, че няма да те пуснат в кафенето — напомни му Томас. — И преди си се опитвал да се промъкнеш тайно и не се получи.

— Управителят сигурно не може да си затвори очите и да пусне вълк през парадния вход.

— Все ти повтарям да не съдиш по вида — той откопча каишката.

— Да, вярно. Прероден пудел.

— Миниатюрен и розов, мисля.

Ренч се отказа от жалостивото изражение и се отдалечи към кухнята при чинията си за храна. Леонора наблюдаваше как Томас заключи вратата.

— Сигурен ли си, че не хапе?

— Казах ти, че има миролюбива душа. Напълно безобиден е.

— Каква порода е всъщност?

— Знам ли? Взех го от приют за кучета, когато беше съвсем малък.

Спуснаха се по стъпалата и навлязоха в малкото градче Уинг Коув по пешеходната алея. Малкият централен район се състоеше от две книжарници, железария, поща, няколко различни по вид магазини, обслужващи предимно студенти, кръчма и ресторантчета.

Томас въведе Леонора през двойните врати в уютната топлина на любимото си кафене. В каменната камина пращеше огън. Дървеният под блестеше на приглушената светлина. Двама колежани в бели престилки и черни панталони се движеха сред малката тълпа от клиенти.

Познаваше неколцина от вечерящите. Те му кимнаха, когато двамата последваха управителката до една маса в ъгъла. Любезни кимвания, но малко сдържани и предпазливи. В края на краищата, беше брат на лудия Дийк Уокър.

Когато издърпваше стола на Леонора, забеляза на близката маса Озмънд Кърн, с побелели коси и смътното царствено изражение на заемащите постоянен щат в академичните среди. Придружаваше го жената, която според Ед Стовал бе негова дъщеря — Елиса.

Дори и оттук се виждаше, че движенията му бяха или много внимателни, или резки, което показваше, че се бори с въздействието на прекалено голямото количество изпит алкохол. На масата пред него стоеше половин мартини. Очевидно не му беше първото за вечерта.

Елиса бе потънала в мрачната напрегнатост, присъща само на принудените да се появяват на публични места с роднини, които пият твърде много и всеки момент могат да те поставят в неудобно положение.

Томас седна срещу Леонора и отвори менюто.

— Как мина днес в Къщата на огледалата?

— Засега добре, но не съм открила нищо интересно. Настаних се в кабинета в библиотеката. И все пак колекцията от книги ме изненада.

— С какво?

— Наистина е доста необичайна. Направих само бърз преглед, но изглежда, съдържа някои стари и ценни трудове, от научни изследвания върху старогръцките бронзови огледала до технически трактати от седемнадесети век върху производството на огледала във франция и Англия. Има и доста материали за символиката им и за митологията. Хората отдавна са били омагьосани от отраженията.

— „Огледалце на стената…“ — усмихна се той.

— Това е само един от примерите — разгъна салфетката си и я постави на скута си. — Митологията на много култури е свързана с огледалата и отраженията. Помниш ли историята на Нарцис?

— Който се влюбил в собственото си отражение и залинял от копнеж по него, нали?

— Да. Освен митовете и приказките за огледала, има и много майстори художници като Ян ван Ейк, Рубенс и Гоя, които са ги използвали символично в картините си. Леонардо да Винчи също ги е изучавал.

— Виждал съм репродукции на страници от бележника му — добави Томас. — Писал е в нещо като „огледален“ стил — с лявата ръка, отдясно наляво.

— Да. Огледалата са играели важна роля и в ритуалите на ацтеките и древните египтяни.

— Добре, вярвам ти! — ентусиазмът й го забавляваше.

— Не исках да те отегчавам — нацупи се тя. — Само че колекцията наистина е уникална. Действително трябва да се публикува в Интернет и да стане достъпна.

— Чувал съм, че доста от старинните огледала по стените също са изключително ценни — сви рамене той. — Но според завещанието на Натаниъл Юбанкс нито те, нито книгите могат да бъдат продавани или дарени на друга институция, освен ако самата сграда не бъде разрушена по някаква причина.

— Робърта Бринкс, управителката на Къщата, ми каза, че този човек бил обсебен от огледалата — Леонора се намръщи. — Коридорът на втория етаж сякаш е обитаван от призраци.

— Някои хора смятат, че е полудял заради тези старинни огледала — той разгледа менюто, въпреки че го знаеше наизуст от месеци. — Бетани също бе омагьосана от тях. Прекарваше часове наред в библиотеката в работа над огледалната теория, както сама я наричаше.

— Какво представляваше тя?

— Нещо, свързано с обясняването на математически зависимости между рационални и нерационални числа. Надяваше се накрая теориите й да подпомогнат физиците в разясняването на процесите, протекли във Вселената в първите секунди след големия взрив.

— О!

— Правилно. О! — вдигна ръка, когато тя отвори уста. — Не ме питай за повече подробности, не съм математик — понижи глас. — Онзи мъж там, седнал до дъщеря си, може да ти го обясни по-добре от всеки друг в това помещение. Ако не беше пиян до козирката, разбира се.

Очите й бързо огледаха околните и се върнаха на Томас.

— Кой е той?

— Доктор Озмънд Кърн. Повярвай, ако си запозната с математическите среди, това име ще ти говори много. Преди години спечели някаква награда и влезе в учебниците. Публикува алгоритъм, който се оказа много важен в сферата на компютрите. Доколкото зная, натрупа и доста пари от него. Член е на факултета в „Юбанкс“.

— С безсрочно назначение, предполагам.

— О, да.

Единият от младите сервитьори най-сетне спря до тяхната маса. Леонора си поръча чаша вино, а Томас — бира. И двамата се спряха на камбала[1] на скара.

Томас се чувстваше необяснимо щастлив. „Най-после нещо общо — мислеше си той, — предпочитаният вид риба.“

— Онова, което ме смущава в нашата теория — започна Леонора по средата на вечерята, — е, че между Бетани и Мередит няма много прилики. Били са две съвсем различни жени, от два съвсем различни свята.

— Затова тази бъркотия изглежда толкова неразрешима — набоде на вилицата си парченце камбала. — Ако Дийк е прав, между двете трябва да има някаква очевидна връзка. Но в Къщата на огледалата дори не работеха върху едно и също. Бетани бе напълно погълната от математическата си теория, а Мередит бе съсредоточена върху измамата.

— И двете са използвали компютри — изказа предположението си Леонора.

— За съвсем различни цели — Томас отхвърли идеята. — Повярвай ми, Дийк провери тази нишка. Прегледа щателно хард диска в компютъра на Бетани след смъртта й. Също и всички файлове на Мередит. Нищо. Може би сега, когато си тук, ще може да разгадае онази книга с изрезките, които Мередит е поставила в сейфа…

От съседната маса се извиси мъжки глас, ядосан и сприхав:

— Искам да си вървя вкъщи, по дяволите! Веднага!

Не беше нужно Томас да се обръща, за да познае кой говори. Всички в кафенето се стараеха да не гледат към, масата до камината.

— Озмънд Кърн — обясни съвсем тихо той.

— Жал ми е за дъщеря му. Изглежда съсипана и изплашена. Не знае как да се справи със ситуацията.

— Носят се слухове, че през последните месеци пиянството му се е задълбочило.

— Върви по дяволите! — повиши още повече тон Кърн. — Говориш също като майка си! Остави ме на мира, за бога!

Блъсна стола си назад и се изправи с олюляване.

— Татко, моля те, седни! — гласът на Елиса бе тих и пресипнал от унижение.

— Ако искаш, ти остани — изръмжа заваляйки баща й. — Аз си тръгвам!

Завъртя се и замалко не падна.

— Татко, почакай — изправи се бързо Елиса. — Ще ти помогна.

— Млъкни и ме остави на мира!

Напрежението в кафенето бе осезаемо, въпреки че всички усърдно се преструваха, че не забелязват сцената.

— Веднага се връщам — прошепна Томас на Леонора. Тя не каза нищо, но го проследи с притеснено изражение.

Изправи се и измина разстоянието до Кърн, който се олюляваше като ранен бик, опитващ се да намери матадора. Хвана професора под ръка и го насочи към изхода.

— Нека ви помогна, доктор Кърн.

— Какво? — изгледа го кръвнишки мъжът, объркан и ядосан. — Вие сте братът на Дийк Уокър, нали? Лудото копеле. Пуснете ми ръката!

— Добре. Веднага след като излезем навън.

Бе превел Кърн през половината помещение. Управителката се втурна да отвори входната врата и го изгледа с искрена благодарност.

Елиса грабна чантата си и забърза след тях.

Кърн бе твърде пиян, за да се съпротивлява.

Вън на тротоара студеният нощен въздух сякаш го поуспокои. Той потъна в сърдито мълчание. Елиса се усмихна колебливо на Томас:

— Благодаря ви! Много съжалявам за сцената. Ще го отведа у дома.

— Ще се справите ли с него?

— Да. Като го закарам вкъщи, ще заспи. На сутринта и двамата ще се преструваме, че нищо не се е случило.

Хвана баща си за ръка и го поведе към тъмния на цвят автомобил, паркиран до тротоара. Той мърмореше, но се остави да бъде натикан на предната седалка. Преди да се върне в ресторанта, Томас я изчака да се настани зад волана, да запали голямата кола и да се отдалечи надолу по улицата.

Леонора го чакаше с неразгадаем израз в оживените си очи.

— Много мило от твоя страна, че й помогна — каза му, когато седна срещу нея.

— Такъв съм си, Господин Майстор — отвърна той.

— Няма нужда да го омаловажаваш така. Жестът ти наистина беше много мил.

Томас погледна към вратата на ресторанта.

— Кърн и Бетани бяха колеги. Тя се възхищаваше на постиженията му в областта на математиката. Според Дийк направо го е боготворяла. Не би искала да види него или дъщеря му публично унизени.

 

 

— Става все по-лошо — Елиса въведе Озмънд през вратата на спалнята му. Трепереше. Сърцето й биеше учестено, а дишането й бе плитко. Едва сдържаше гнева и недоволството си. Но знаеше от предишни случаи, че е безсмислено да изпуска нервите си. — Трябва да спреш да пиеш, татко. Самоубиваш се.

— Това си е моя работа! — той се стовари на леглото и обърна глава към стената. — Ако искам да се самоубия, ще го сторя.

— Не говори така, моля те!

— Махай се!

— Мисля, че трябва да говориш с твоя лекар. Или пък да идеш на психиатър.

— Какво ли разбираш ти? Махни се и ме остави на мира!

Безпомощността заплашваше да я удави в море от отчаяние. Нямаше смисъл да разговаря повече с него тази вечер. Излезе в хола и тихо затвори вратата на спалнята.

Идването й тук бе грешка. Сега го съзнаваше. Какво я бе навело на мисълта, че може да се сближи с отчуждения си баща? Озмънд Кърн не се интересуваше от семейни отношения, живееше в изкривено време, неповторимото, решително събитие в живота му се бе случило преди много години, когато беше публикувал своя алгоритъм и си бе създал репутация, нищо друго не беше от значение за него, дори и дъщеря му.

Ако имаше разум, щеше да напусне Уинг Коув и да се върне към професията си на финансов аналитик във Финикс. Всеки път, когато почнеше да си събира нещата обаче, се замисляше за Ед. Силният, надежден Ед, на когото можеше да разчита. Не знаеше дали някога ще бъде нещо повече от приятелка за него, но не можеше да напусне града, преди да узнае отговора на този въпрос.

Бавно прекоси коридора към вратата на бащиния си кабинет и се взря в стаята, запечатала присъствието му. Почетната значка, която бе получил за заслугите си, висеше на стената. На бюрото беше компютърът му. Рафтовете на библиотеката бяха отрупани с книги и тетрадки. Личните му вещи бяха малко. Нямаше снимки на нея или майка й. Не бе запазил никоя от картичките или писмата, които му бе изпращала през годините. Седна на стола му и се загледа в компютъра. Питаше се как е инвестирал парите, спечелени от работата върху алгоритъма. Във всеки случай не я бе помолил да му помогне с финансите, а беше много добра в тази област. Знаеше, че не е математически гений като него, но бе наследила част от таланта му да работи с числа. Какво бе направил с парите? Любопитството я накара да се протегне и да включи компютъра.

Бележки

[1] Плоска елипсовидна риба, която живее в солени и сладки води. — Б.р.