Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (7)

Шеста глава

Ренч ги посрещна на вратата захапал едно доста надъвкано въже. Пусна го в краката на Леонора и гордо седна на хълбоците си.

— Много хубаво въже, Ренч — тя въодушевено го вдигна за единия край, като се опита да избегне напоената с кучешка слюнка част. — Благодаря ти!

Зарадван, че подаръкът му бе приет, той се върна във всекидневната. Леонора го последва. Удиви се, когато видя, че цялата стая е обляна от топлина, светлина и наситени живи цветове. Поразена, тя спря насред помещението и се завъртя бавно на токчетата си, разглеждайки всяка повърхност.

— Невероятно е! — беше с гръб към Томас, но усещаше, че я гледа. — Кой е поставял плочките?

— Аз. Поувлякох се, но къщата е малка. Не ми отне много време да я облепя.

Отиде до най-близката стена и леко прокара пръсти по дебелия слой златиста мазилка. Ренч я последва и се облегна на крака й с цялата си тежест. Отново го потупа. Той се притисна още по-силно. Вдигна поглед и забеляза красив корниз с корони, очертаващ линията, където се срещаха таванът и стената. Всички детайли в стаята притежаваха тайнствена дълбочина. „Палитрата би била похвална за някой ренесансов архитект“ — мислеше си тя.

Малката къща блестеше като красиво оформен и шлифован скъпоценен камък.

— Ти ли си направил всичко? — попита го.

— Това ми е хоби. Почасова работа — сви рамене домакинът. — Купувам къщи и ги преустройвам.

— Това е повече от хоби или почасова заетост. Изкуство е! — той се усмихна и заобиколи плота. — Как ти дава сърце да ги обявиш за продан?

— Обикновено не ги обявявам за продан — отново сви рамене Томас.

— Не ги ли продаваш?

— Всяка къща се продава, като й дойде времето. Но рядко се налага да търся купувачи. Сякаш сами си намират подходящите собственици.

— С това ли си изкарваш прехраната? — отиде до плота и седна на един висок стол.

— Само малка част от нея. Основното ми занимание е управлението на капитали.

— Чии капитали?

— Онези, които Дийк и аз натрупахме преди няколко години, когато той продаде малката си фирма за софтуер. Получих голям дял от тях, защото бях осигурил първоначалните средства.

— Разбирам — посочи към вътрешността на къщата. — Къде си се научил да вършиш тази работа?

— Баща ми беше предприемач, а майка ми беше художничка. Предполагам, че съм наследил някаква странна комбинация от техните гени.

Тя разсеяно проследи релефните фигури по плочките, с които бе облицован ръбът на плота.

— Какво става с родителите ти?

— Добре я карат. Разделиха се още когато с Дийк бяхме малки. Беше от онези неприятни разводи, нали знаеш, при които всеки спори за издръжката на децата и правата за посещение и се опитва да си оправи сметките с другия. Но нещата се уталожиха. Татко се ожени за приятелката си. По-млада е от него с около двадесет години. Мама стана член на художническа комуна. Изглежда, и двамата са напълно щастливи.

— Но ти и Дийк сте станали жертва на кавгите.

— Случва се понякога. Ние се подкрепяхме взаимно и се справихме добре. Ами ти?

— Родителите ми са починали, когато съм била тригодишна. Не ги помня. Имам само няколко снимки. Отгледаха ме баба и дядо. Сега останахме само двете с баба ми Глория.

Томас остави чашите с бренди върху две салфетки на плота. Вместо да заобиколи и да седне на висок стол до нея, остана насреща й.

— Наздраве за баба ти! — вдигна чашата си той.

— И аз ще пия за същото — усмихна се тя. Отпи малка глътка от силния алкохол и си помисли, че нямаше намерение да се връща с него тук тази вечер. След вечеря бе предложил да продължат разговора си някъде, където няма да ги подслушват. Беше се съгласила, като предполагаше, че възнамерява да отидат в нейната къща. Бореше се с големия въпрос дали да направи наистина смела крачка, като го покани да влезе и да му предложи чаша чай, когато най-сетне забеляза, че вървят към неговия, а не към нейния дом. Онази част от нея, която не обичаше да рискува, мигом бе застанала нащрек. Но веднага бе отхвърлила всички тревоги, като си бе напомнила, че във връзката й няма нищо сексуално. Не бе нищо друго, освен предпазливо партньорство, което тя, малко или много, го бе принудила да приеме.

Наистина го бе изнудила. Можеше да се обзаложи, че няма високо мнение за нея като личност, камо ли да намира привлекателна и секси. Номерът на онази сметка й бе оказал огромна подкрепа в пазаренето, фактът, че безмилостно бе използвала този похват, вероятно бе създал някои предубеждения относно характера й. Но в някакъв момент бе започнала да преоценява първоначалните си впечатления от него. Все още й напомняше на куче помияр, но бе на нейна страна. Във всеки случай поне засега беше на нейна страна.

— Може ли да ти задам един личен въпрос? — попита Томас, след като отпи от брендито си.

— Какъв?

— Как се сприятелихте с Мередит? Не виждам много прилики между вас.

— Появи се, когато бях в колежа. Използвала компютъра си, за да промени разпределението в пансиона. Така се оказа на моя етаж.

— Защо си е направила труда?

— Дълга история — прокара пръст по ръба на чашата с бренди. — Мередит имаше много интересна биография. Не познаваше баща си. Майка й беше интелигентна, но дълбоко разстроена жена, отказала се от психиатрична помощ. В някакъв момент отишла в банка за сперма и забременяла от анонимен донор, подбран заради интелекта, доброто си здраве и външния вид.

— Банка за сперма?

— Да.

— Я виж ти! — Томас облегна лакти на плота, обгърна чашата си с пръсти и замислено поклати глава. — Банка за сперма!

— Аха.

Известно време пиха в мълчание.

— От една страна, мразеше баща си, въпреки че не го познаваше.

— Може би защото не го е познавала.

— Може би — бързо вдигна поглед Леонора.

— Не се изненадвай толкова. И мъжете имат прозрения. Понякога.

— Ще го имам предвид — тя направи пауза. — Привидно Мередит бе една от най-уверените личности, които съм познавала. Но мисля, че имаше големи проблеми със самомнението си. Винаги разправяше с черен хумор, че е отроче на мъж, който толкова малко се интересувал от бащинството, че дори не си направил труда да се запознае с майка й, камо ли да спи с нея. Той бил човек, който буквално не давал и пукнат грош за собственото си дете. Дори не се мръднал да провери дали е била родена и не поискал да научи името й.

Томас мълчеше.

— Мередит разказваше как майка й я уверила, че е плод на внимателно подбрани добри гени. Но тя самата гледаше по различен начин на въпроса. Смяташе, че е плод на сериозно повредени гени. Винаги твърдеше, че човек, който изобщо не се интересува от дъщеря си, трябва да е бил наистина сериозно увреден и не е притежавал гените на себеотрицанието.

— То се разбира от само себе си — съгласи се Томас.

— Може би всичко щеше да е различно, ако майка й имаше по-здрава психика. Или ако имаше други близки роднини, които да се намесят и да поемат отговорност за момиченцето. Но нямаше нито нормална майка, нито роднини.

— Трябва да е било трудно.

— По-трудно не би могло да бъде. Майка й не искала да приеме професионална помощ, но очевидно нямала скрупули да се самолекува с най-различни препарати — и разрешени, и забранени. Накрая успяла да се самоубие с тях. Мередит била на седемнадесет, когато влязла в спалнята и открила трупа й.

— Божичко! — Томас замълча замислено за момент. — Подобна пристрастеност струва доста скъпо.

— Освен това затруднява задържането на постоянна работа или изплащането на вноските за къщата, или редовното осигуряване на храна. Предполагам, че често са се местили. В живота на майка й е имало и доста мъже.

— Сигурно — съгласи се той.

— Мисля, че изключителната несигурност на онова време бе оставила следа. Мередит беше обсебена от идеята да извършва финансови измами. Вечно говореше за големите пари. Всичко, което правеше, целеше осигуряване на материалната й стабилност.

— Как се преплетоха пътищата ви?

— След смъртта на майка си тя тръгнала да търси баща си. Нямала никого другиго, нали разбираш. Трябвало да намери някой близък.

— Разбира се — кимна Томас. — Сигурно и аз бих сторил същото на нейно място.

— И аз — замълча за момент, за да потуши тъгата.

— Какво се случи? — попита той.

— С помощта на компютъра влязла в архивите на банката за сперма, която майка й използвала, и взела името на баща си от уж анонимните файлове — Леонора се поколеба. — Открила, че е починал преди много години. Самолетна катастрофа. Затова потърсила други роднини по негова линия.

Томас остави чашата си на плота и я погледна.

— О, божичко! Нима искаш да кажеш, че…

Ренч дойде да седне до стола на Леонора. Тя отпусна ръка върху главата му.

— Мередит открила, че има полусестра.

Не сваляше очи от лицето й.

— И това си ти? — запита я тихо.

— Да.

— По дяволите!

Отново последва тишина. Огънят изпращя в камината.

— Което само доказва — каза Томас след малко, — че гените не определят съдбата. С Мередит сте различни като деня и нощта.

— Знаеш ли, това я безпокоеше. Веднъж ме попита защо според мен сме израснали толкова различни.

— Как й отговори?

— Какво можех да й отговоря? — леко сви рамене. — Бях загубила родителите си, но имах баба и дядо на тяхно място. За Мередит не бе имало кой да се погрижи. По неволя се научила как да се справя сама.

Томас отпи от брендито си.

— Е — каза след малко, — тази информация ми помага да разреша голяма част от загадката.

— Каква загадка?

— Ти — отвърна той. — Опитвах се да те разгадая от самото начало.

Хареса й представата, че се е опитвал да я разгадае. Никога не се бе смятала за загадъчна.

Свали очилата си. Незначителното движение целеше да й спечели време, за да осмисли забележката му. Заигра се разсеяно с рамката.

— Винаги съм считала Мередит за загадъчната жена в семейството — отговори тя.

— Не, в сравнение с теб беше прозрачна. Ти, напротив, си истинска мистерия. Отначало те взех за нейна съучастница. Сметнах, че търсиш парите.

— Знам.

— Опроверга тази теория, когато се споразумяхме да ми дадеш номера на сметката в замяна на помощта ми да откриеш дали е била убита, или не.

— Състави ли си друга теория?

— Бях дяволски убеден, че Мередит не бе от хората, които имат близки приятели. Не можех да си представя някой от познатите й да си зареже хубавата работа и да се премести в Уинг Коув за известно време, за да получи някои отговори относно смъртта й. Знаех си, че трябва да има друга причина… — той замълча внезапно.

— Какво? — повдигна вежда тя.

Мъжът гледаше съсредоточено очилата в ръката й и се мръщеше.

— Тази рамка ми изглежда малко разхлабена.

— Да, знам — проследи погледа му. — Възнамерявах да намеря оптик, който да ми я затегне. Нямах възможност досега.

— Ако не внимаваш, ще загубиш винтчето чакай, дай да видя.

Пресегна се през плота и взе очилата от пръстите й. Преди да успее да го попита какво възнамерява да прави, събеседникът й отвори вратата до хладилника и изчезна. В стаичката светна лампа. Тя скочи от стола и застана на прага. Взря се в помещението, пълно с лъскави инструменти с всевъзможни размери и вид. Той стоеше до работна маса и ровеше в кутия с миниатюрни отвертки.

— Томас?

— Мисля, че открих подходяща. Да, ето — взе мъничка отвертка от кутията и се зае с очилата й. Когато приключи, й ги подаде. — Как са сега?

Тя изпробва рамката. Изглеждаше стегната. Сложи очилата си и се почувства необяснимо щастлива.

— Страхотно е! — каза му. — Ще трябва и аз да си намеря една такава миниатюрна отвертка. Тогава няма да се налага да търся оптик всеки път, когато трябва да затегна винтчето. Благодаря ти!

— Няма защо.

Погледна го.

— Дошла съм в Уинг Коув по същата причина като теб, Томас.

— Знам — отвърна той, — заради семейния дълг. Това поне вече го разбрах.

— Да.

— А аз си мислех, че двамата нямаме нищо общо — усмихна й се бегло.

Бе си повтаряла същото. Отново и отново.

 

 

Малко по-късно Томас и Ренч я изпратиха през пешеходния мост. Плъзналата мъгла бе обгърнала плътно заливчето. Ниските лампи, които маркираха алеята за джогинг и тесния мост, мъжделееха слабо. Светлините на града на края на крилото се размазваха неясно. Тя каза „лека нощ“ пред вратата, заключи и после отиде до прозореца, за да дръпне завесите. Застана там загледана, докато двамата се стопиха в мъглата. В движенията на мъжа и кучето имаше някаква прилика, замисли се тя. Спокойни, плавни, измамно бавни, присъщи на родените ловци.

Наистина бяха две кучета. Но нито за миг нямаше да повярва, че Ренч е прероден пудел.